Дядо Димо

ДЯДО ДИМО

разказ

       Мъдър човек беше дядо Димо. Празна дума на вятъра не хвърляше. Уважаваха го хората от селото. Работен човек, честен, гледаше си семейството. Роден в началото на двадесети век, в живота си какво ли не видял - и хубаво, и лошо...Имаше двама сина и една дъщеря, а от тях внуци и правнуци доживя да види...Живееше с жена си при големия си син с децата му.

      В къщата им често имаше гости - роднини, познати... Умееше да говори с всички. С големите - голям, с малките - малък. На възрастните им беше приятно да си побъбрят с него. Приказките им бяха най - често за миналите години. Впускаха се в ония спомени. А те - нямаха край...

       Дядо Димо имаше силно чувство за хумор. Както сериозно говори, така ще пусне и някоя шега, ама насериозно. Драго им беше на гостите да го слушат. Пък и искаха съвети от него за своите проблеми.

     Понякога при него се отбиваха ветеринарния фелдшер, агронома, свещеника...

Нали при всеки от тях беше работил...Разбираше от животни, 

градинарство, земеделие...

Вършеше си съвестно и добре работата и началниците му го уважаваха. Затова и често го посещаваха като се пенсионира. Приключил с държавната работа, дядо Димо стана клисар в църквата. Та заедно със свещеника си говореха за църковните работи и други неща от живота. 

     В дома му идваха всякакви хора - от неуки, та чак до умни и учени. Имаше какво да научат от него. Но най - скъпите му гости, бяха внучките - двете сестрички, които живееха в селото, но в друга къща. Почти всеки ден идваха при него и баба им. Те много обичаха дядо си. Заедно с братовчедите си, които живееха в дядовата къща, все се навъртаха около него. Слушаха с интерес разговорите му с гостите. Беше им интересно. Запали се у тях искрата на учението. Искаха един ден и те да станат учени хора. Покрай гостите в дядовата къща, научаваха много неща за живота и най - вече за онова старо време. Дядо Димо им разказваше приказки и разни стари истории. Искаше да знаят и помнят живота на дедите си. Все гледаше да извлекат по някоя поука от всичко. А то беше пълно с мъдрост. Запечатваха го в малките главички и когато пораснаха често се сещаха за неговите умни думи. 

      Дядо Димо умееше да завърта внучките си. Имаха толкова хубави спомени с него! А и техните деца - правнуците му израстнаха близо до него. И те има какво да си спомнят. Весело и забавно им беше на двете сестрички в дядовата къща. Шегуваше се той с тях и ги разсмиваше. Понякога шегите му бяха така сериозни, че те не можеха да се усетят. Чак като пораснаха разбраха смисъла на това. Още помнят оня случай с домата.

      Момичетата му се хвалеха, че имат в тяхната градина големи, грамадни домати. И показваха с ръце, коолко големи били. Дядо им се приструваше, че не им вярва. Реши да им скрои номер... Запече се - не, та не! Не било възможно! Предложи им да се хванат на бас. Начерта един доста голям кръг на плочата до стълбите и каза:

     - Ако ми донесете домат, голям колкото този кръг, печелите баса и ще ви дам пет лева. Изгубите ли баса, няма пари.

      Двете сестрички всеки ден обикаляха градината и търсеха най- големия домат. Най- после решиха, че са го открили, откъснаха го и му го за несоха. Сложиха го върху кръга, но доматът по- малък излезе. Обещаха, че следващия път ще донесат още по - голям. Дядо им се съгласи. След няколко дни пристигат отново с един домат, почти като стария. Слагат го върху кръга и о, чудо! Доматът почти излезе извън кръга. Радост голяма за двете сестрички. И дядо Димо им даде петте лева.

    - Е, вече си ги заслужихте! Спечелихте баса! - престори се на победен хитрия дядо. А като пораснаха ,им разказа цялата истина. 

       Щом си отишли, дядо Димо приложил хитрост . Изтрил стария кръг и го намалил, така че да спечелят баса. Той знаел колко голям може да е техния домат и че първият начертан кръг бил доста по - голям за покриване. Искало му се да ги зарадва и даде петте лева, но уж заслужено, а те не знаеха. След години им разказа каква била работата и много се смяха.

      Дядо Димо наближаваше осемдесет и пет години, но още държеше, пазаруваше, вършеше нещо по - леко в градините...И най - важното - беше с ума си. Така си и отиде след пет години. Често се отбиваше до къщата на по - малкия си син. Хем да прогони самотата, хем да се порадва на правнучките си. По - голямата от братовчедките започна първи клас тук на село, при баба и дядо. Нейните родители бяха заминали в чужбина да работят. Дядо Димо почти всеки ден идваше да я види. Искаше да и се порадва, но имаше и мисия.

 Изпитваше я, говореха за училището...Изпълняваше ролята на "помощник учител и възпитател" .Така се опитваше да помогне на баба и, която беше все заета. Чакаше я къщната работа, градините, пък и на работа ходеше в ДЗС - то. Добре, че той я отменяше, колкото можеше.

За да им е по - забавно с малката ученичка, слизаше на нейното ниво и спореха. Внучката го вземаше насериозно и понякога се сърдеше. Но той завърташе положението и отново се" помиряваха". Така стана и веднъж, когато дойде пак у тях. Тоя път беше поканен от снаха си - бабата на внучката, на зелева каша. Той много я обичаше. Хапна си сладко и накрая рече на внучката:

    - Баба ти сготвила много вкусна кашичка. Много ми хареса. Е, вече мога да си ходя.

      А внучката му се възмути:

      - Как не те досрамя да дойдеш само за една каша!

       - Ох, така сладко си хапнах, ама като ми рече тъй - приседна ми. Ама на ти един бонбон да не ми се караш така.

        Баба и ги слушаше и се усмихваше на шегата на свекъра си. Знаеше колко обича децата и те му се радваха.

      Често гостуваха и другите две внучки на баба си - още едно момиче и по - малкия и брат. Събираха се тримата братовчеди. Играеха, лудуваха.. Ставаше още по - весело, когато дойдеше Дядо им Димо. Джобовете му бяха пълни с бонбони и пресни яйчица. Казваше им гатанки и който отгатне - печели бонбонче. Я песничка изпеят, я стихче му кажат - за всеки имаше награда. Друг път извади от джоба яйчице. Имаше много кокошки в неговия двор.Тогава кокошките на тяхната баба, не несяха, а те обичаха яйцата. Така хем децата доволни, хем - баба им. Умен и мъдър човек беше техния прадядо. Желаеше хем да ги зарадва, хем на труд да ги научи. Да знаят, че незаслужена награда - няма.     

Караше момичетата да му четат приказки. Един вид - да се упражняват. Искаше да се научат да четат гладко. Те се справяха добре. Дори и по - малката братовчедка, която още не беше ученичка, вече можеше да чете. Научи се още на пет годинки. Изпитваше ги и за смятане. Много добре се справяха и той ги поущряваше с понякоя паричка, та да го помнят и да ги насърчава в учението.

   Малкият му внук беше на пет години. Като гледаше, че дядо му раздава парички и той искаше да спечели. Предложи на дядо си да му прочете приказка. Взе книжката и започна да срича, уж че чете. А той я знаеше тази приказка вече наизуст. Но дядо му не беше вчерашен. Забеляза, че внукът му държи книжката "с главата надолу" и лекичко я измъкна от ръчичките му.

    - Ах, ти хитрецо, защо ме измами? За наказание, докато сте на гости при баба си, искам буквите да познаваш. Чак тогава ще има паричка и на теб.

       Тръгнеше ли дядо Димо към правнуците си, видеха ли го , че се задава, момичетата викаха :

   - Професорът иде! Професорааа... Пак ще има изпитване!

      А малкият хитрец , щом чуеше за него, чудеше се къде да се скрие. Я, под масата, я под леглото...Но отърване нямаше. Ще, не ще, седна с баба си и за два дни ги научи тия буквички. Малко му трябваше, но хич не му се искаше. Изпита го дядо му, похвали го и награда дори му даде - заслужена паричка. Но всичко трая ден до пладне, както казват. Още го влечеше играта. Както ги бе научил, така и бързо ги забрави. 

       Годините на дядо Димо се изнизаха. Напусна белия свят. Дълго тъгуваха внуци и правнуци. Съберат ли се заедно, разказваха си милите спомени за него. Липсваха им мъдрите и умни разговори и шегите му. След години щяха да предадат това духовно богатство на своите деца и внуци. Не го посрамиха, изучиха се и станаха добри хора.

     Мъдростта на белите коси беше посяла своето плодоносно семенце.

Д.Ш.

23.05.2024г.