Няколко месеца след събитията в първия ми разказ, дядо ми носи дарове в Симеоновия стан, сиреч – носи манджа от баба ми и тръгва да ме вербува. Видите ли, трябвало било да се отиде до някаква кооперация не знам къде си, да сме вземели нещо. Аз, със самочувствето си на няколкомесечен шофьор (главно от нас до някой магазин, естествено), претеглям възможностите и се съгласявам, какво да правя? Ако трябва нещо да се носи, няма как да стане без кола. А за да има превоз, трябва да има и шофьор. Други доброволци няма.
 
Та, първоначално уж двамата с него само ще ходим, но после (неясно по какви причини), ще ходим пак тримата – аз, дядото и майка ми. Тръгваме ние в неизвестна посока, да търсим незнайната кооперация. Хеле, намираме я (и някак с помощта на едно момиче по-малко от мене) успяваме да се паркираме пред склада на кооперацията и да натоварим, каквото трябва (в ролята на хамали – аз и майка ми). Товарим, връщаме се и решаваме да закараме дядо ми до вкъщи, за да оставим част от взетото при тях (за чий да го мъкне по градски транспорт като така и така си кротува в багажника?). 

Маршрутът е същият като пътя за разсада от предишния разказ, но дядото, кой знае защо, си трае. Майка ми после се майтапеше след това, че може би е бил доволен. На връщане към вкъщи (все още с дядото като почетен пътник), се оказва че ме чака изненада – те кооперациите били две. И сега, след като сме кръстосали София на диагонал вече, ще трябва да се върнем отново по другата хипотенуза.

Ако ми бяха сервирали това същото преди няколко месеца, щях да изтръпна. Сега обаче, напълно невежа за онова, което ме чака, казвам „Кой, аз ли бе?“ и потегляме. Дестинацията ни се намира в село близо до София, обаче нито аз, нито майка ми имаме идея къде точно. Така че разчитаме Диоген (дядо ми, де), да се сети къде, аджеба е било това място. Проблем първи – преди го е карал баща ми, а той знаеше много добре къде е това нещо. Проблем втори – аз нямам идея нито как се казва нещото, нито къде е. Проблем трети – не е ясно дали и дядото помни къде е нещото изобщо... Така че карам и чакам нареждания.

Дядо ми, с присъщите си „бързи“ реакции, се присеща, че трябва да правим завой в последния момент. Завивам (благодарение на тоталната липса на трафик) и се оказваме на крайна глуха селска уличка. От ония, дето децата карат колелета и играят на ластик, а бабите се припичат на слънце. Пропорционално на трафика, тая улица не е виждала нов асвалт от времето на бай Тошо и Вълко Червенков. Псувам, включвам на първа, и започвам да заобикалям дупките, бабите, колелетата, чичаците, които си оправят нещо си посред улицата и въртим като мухи без глави из селото. Дядо ми, неясно защо, разчита на маркери като простряно пране, криви дървета и ориентация по звездите, че уж да намерим мястото. 

В резултат на всичко, въртим напред-назад по дупките (някои от които с размера на малък детски басеин), аз ръмжа, колата ръмжи, а дядо ми се чуди. Тук надясно, там наляво и в един момент пътят свършва.

Дядо ми се смее. 

- Остава сега – вика ми, - да се изгубим. 
- Ние вече се изгубихме – ръмжа аз, докато правя някак си обратен завой по чакъла. 

Връщаме се, откъдето дойдохме и обикалянето продължава. Десет минути, петнайсет минути – кооперация не се вижда. Дядо ми:

- Дано да го намерим... – пак се смее. 
- Ами, имаме половин резервоар – ръмжа през зъби, - викам да ни стигне.

Въртим ние, неясно къде, а аз ръмжа и се мъча все пак да излезем цели от цялата тая работа – аз и колата де – а на ум проклинам всички кооперации, колективизацията, липсата й и каквото ми дойде там на ум. 

Продължаваме да правим безцелни маневри (и да даваме абсолютно подвеждащи сигнали на клетите шофьори наоколо, заради това, че последния акъл на дядо ми е най-страшен) и някъде към момента, когато съм на косъм да свия по първата улица с по-малко дупки от швейцарско сирене и да отпраша с мръсна газ към къщи, лъсва табела.

На кооперацията била, сочи дядо ми и се хили, вече радостно. Името на знаменитото обединение е„пчела“. Стигаме ние заветния двор и се оказва, че е затворено. Причината – някой (дядо ми, сиреч) не се е обадил да пита дали работят и кога.

Ръмжа аз, правим обратен завой и айде пак на пътя. Спирам специално да отбележа локациата, зер няма да въртя по сокаците и дупките втори път, и отпрашваме към къщи с идеята второто посещение да бъде успешно. Уреченият ден – следващата седмица по същото време. 

Дните се изтъркулват като зрънца боб и докато мигна, вече е време да ходим. Тръгваме ние и преди да успея да кажа „стоп“, пак се оказваме на същата също толкова глуха улица от първия път. Пак на същата тъпа, дупчава уличка от предишната седмица.

- Мамо – ръмжа аз, - я ми извади телефона и пусни GPS-а. 

Майка ми чинно изпълнява нареждането, но след три опита да цъка някъде се предава. Та оставаме с единствения наличен GPS в колата – сиреч дядо ми. Ръмжа и се започва едно въртене напред-назад. Другите шофьри ми свиркат, аз се опитвам да изглеждам възможно най-извинително и по-малко кретен (но маневрите, които ми нареждат да правя са кретенски отвсякъде), въртим и въртим.

Два малоумни завоя и десет минути по-късно пъплим по някаква незнайна улица в самия край на селото. Дядо ми, весело се обажда:

- И сега, ще повъртим, ще повъртим, и на края на улицата ще се покаже пчела...
- Ще се покаже – ръмжа аз, докато се опитвам да заобиколя 3741-та дупка за деня, - стършел ще се покаже!

Майка ми едва не прихва, но все пак успява да се овладее. След още няколко завоя и малко офроуд (като настилката отдавна е излязла в пенсия, няма как да нарека подхода към въпросната локация), гордо се паркираме редом до два комбайна и един трактор и чакаме дядо ми да си уреди делата. Аз стоя отвън, премислям на ум всичкия акъл, дето дядо ми се опита да ми даде по пътя и се опасявам, че учените от БАН ще трябва да сформират три комисии и да работят няколко години, за да смелят всички тия бисери на мирознанието. 

Хеле, взимаме, каквото взимаме и благополучно се отправяме към вкъщи. Радвам се аз, че операцията е приключила успешно, но ме чака нова изненада. Имало още една кооперация, където трябвало да отидем, ама не било сега, успокоява ме дядо ми, по-късно било. 

Изхъмквам и продължавам да карам. 

Усещам как и тази история ще има продължение...