22.07.2011 г., 18:53 ч.

Дъжд 

  Проза » Разкази
1112 0 0
7 мин за четене

Кап, кап, кап.

Вали. Днес е по-хладно от обикновено. Сякаш капките отброяват секундите.

А аз? Събудих се с мисълта за него - сещате се, за момчето, което обичах повече от всичко.

 

***

 

Омръзна ли ви да слушате за него отново и отново? Упорита съм, нали? Съжалявам.

Е, край на разкъсаните епизоди. Време е за пълната история.

 

***

 

От около три седмици просто стоя и гледам купчината бели листи на бюрото си и мисля. Преценявам. Колебая се.

От една страна, пръстите ме сърбят да напиша всичко това. От друга ме е страх, че той ще го прочете.

Е, преди няколко дни взех решение. След поредния (но последен!) опит за някакъв контакт с него, реших. Защо? Защото отново нямах късмет. Моята бивша "сродна душа" - о, не се смейте, точно така си беше! - отказва да общува с мен.

Следователно не следи какво пиша тук.

Това и смятам да направя. Готови ли сте?

 

***

 

Началото на романа беше като всички други - просто въвеждаше без да пояснява какво предстои.

Пред около година и половина - ноември 2009, за да сме точни! - аз, естествено, като напълно типична движена от хормони тийнейджърка, се прехласвах по поредното момче. Което впоследствие се оказа приятел на момчето, за което съм изписала стотици редове.

Така се и запознахме.

Имаше нещо специално в него, признавам. Нещо различно. Привлече вниманието ми, но не достатъчно, за да хлътна от пръв поглед.

Просто беше... една загадка. Русокоса, пъстроока загадка с хубави бицепси. Не това ме впечатли обаче - дори аз не съм толкова повърхностна.

 

***

 

Знаете, че сме във век на технологии. Е, ако не бяха технологиите, никога нямаше да се случи това, което се случи. Защото той ми писа. През януари миналата година.

И продължаваше да ми пише (два-три пъти месечно, но пък аз не се интересувах особено, така че не ми правеше впечатление) цели девет месеца.

Следите ли? Вече сме края на лятото. до септември остават няколко дни.

Е, това писането се зачести. Макар и банално, усещах леко пробождане всеки път, когато говорих с него. Осъзнах го чак след няколко месеца.

Но да се върнем в края на лятото. В началото на септември някак си успях да се уговоря с него. Просто да се видим, ей така по приятелски, да се опознаем. И с най-глупавото оправдание - замъкнах го с мен за учебници. И той се хвана!

Е, когато го видях... Нали се сещате, "отиде коня у ряката". Не си глътнах езика, но сърцето ми прескочи няколко удара. Мислено се проклех, че не бях забелязала колко е чаровен. И красив. И забавен. И...

Спрях се. Бях твърдо решена да не хлътвам по приятел.

Изкарахме си супер и осъзнах, че съм прокълната. Всички готини момчета ми бяха приятели. Мамка му.

 

***

 

После дойде и рожденият ми ден. Той беше там, естествено. Беше забавно, след това най-добрите ми приятелки тайно ми споделиха, че уж не спирал да ме зяпа. Да, бе. Естествено, че не се хванах, но самото чувство, когато си представих какво би било, ако той имаше нещо към мен показа, че вече бях хлътнала. Доста.

След това нещата се промениха. Споделяхме си всичко. Говорехме с часове без да ни омръзне. Смеехме се.Пред него говорех за най-големите си тайни - просто ме предразполагаше. И обратното. Научавах все повече неща за него, беше толкова прекрасен, че ме болеше сърцето.

 

***

 

После дойде и най-интересната част. Освен емоционалната връзка, просто нямаше как да скрия, че изпитвах и друго. А ние бяхме като деца, нищо сексуално. Търкаляхме се в листата. Прегръщахме се. Държахме се за ръце. Не по романтичния начин от филмите, а просто приятелски. Беше толкова чисто, че за първи път осъзнах значението на платоническата любов. Не ми се беше случвало нищо по-прекрасно.

С ръка на сърцето мога да призная, че той е единственото момче, което съм обичала така. И него обичах най-силно.

Когато разказвах на приятелки, те се смееха. Не се сърдех. Просто не го бяха преживяли, не знаеха колко е невероятно.

Може би е било по детски, но беше истинско.

 

***

 

Но не ми влияеше добре. След половин година, след като вече осъзнах какво правя, реших  да се откажа. Бях му приятелка, от мен се очакваше да си изпълнявам задълженията като такава - а това забраняваше влюбването.

Малко по малко започнах да слушам ума си, когато ми казваше, че е време да продължа напред. Имаше достатъчно момчета, които, признавам, не обичах, но пък се справиха блестящо в това да ме накарат да спра да потъвам в пъстрите му зелени очи.

Все още го обичах като приятел, но физическото привличане развали магията.

Влюбих се отново - не беше същото, но беше споделено.

 

***

 

Историята се усложни, когато моят зеленоок приятел реши, че има чувства към мен.

Любовните триъгълници определено НЕ са забавни, а кашата, която забърках тогава, още ме гложди.

На 23 май тази година с него се разбрахме, че отношенията ни окончателно приключват - и приятелските, и другите.

Първата ми мисъл, щом се случеше нещо по-интересно все още беше "нямам търпение да му кажа!", но след половин секунда осъзнавах, че вече не си говорим. С времето свикнах. Спрях и да го сънувам.

Но все още, когато затворя очи, понякога го виждам. Не с болка в очите от последната среща, а щастлив. И въпреки че сме в един град, сякаш ни делят стотици километри.

Но знам, че каквото и да прави, е усмихнат. Може би е с приятели. Или пък с момиче. И се смее.

Не спира да се смее.

И е същото онова момче, което ме накара да вярвам в себе си, на чието рамо плачех и в чиито прегръдки лежах.

Същото онова момче, когато някога обичах толкова.

 

***

 

А днес? Днес пиша за него, следователно и мисля за него повече от обикновено. Но го изтрих от всяко друго място, до което мога реално да се докосна - паметта на телефона, Skype, Facebook.

Знам, че е ужасно, но дълбоко в себе си съм сигурна, че така трябва. Той така или иначе не иска да има нищо общо с мен - прави това, което е добре за него, разбирам го.

А аз пък направих това, което е добре за мен. Вече няма да виждам името му, изписано някъде. Няма да усещам как напират издайнически сълзи.

Няма да ме боли.

 

***

 

Дали ми липсва?

Да. Липсва ми до смърт. Не мога да си представя как успявам без него, а са минали едва два месеца. Струва ми се, че след още два ще рухна. След шест ще спра да се храня. А след година просто ще умра.

Затова и не мисля. И дните минават. Без него, но минават.

Времето не спира дори за онези, които ги боли. То просто тече.

 

***

 

Кап, кап, кап.

Дъждът отброява секундите без него.

© Меланхолия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??