И ще се пролее дъжд. Ще бъде буря. И гръм ще излиза из гърдите. И сам лъвът е лъв. Но в клетка... И ще се заровиш в моя скут. И ще се разплача. Може би ще те асоциирам с копняна нежност. И ще те имам. В шепичка сънливост... мокри мигли!
И ще те гоня, вятърно, в плисето на полите си... и ще те искам повече... и още повече ще бъда тъжна... и облачета-гребени ще скривам във косите ти, с надежда да ги откривам в косите на децата си... и всичко ще е тиха обич, няма да е шепната дори. Няма да ме пощади, напротив! Аз винаги се давам цялата, а целувките по челото разтапят ме... и ме разливат в тръпки, по коремчето... като захаросани крила залепям се, нали съм ангелче?!...
... и ще чувам звънчета, сякаш е неделя сутрин, сънено, протягайки ръце, за вратлето на мама... с очи, които търсят обич. Обич. Майчина да е! Гали ми сълзите, и топлота разлива във вените... и не стене ранено. Има само мирис на земя след дъжд. И палитри пролетно ухание по устните...
... и бриз повява от далеч, сякаш е от изто ...