Дъжд без добавки
Обичам да се губя в града. Както и да отглеждам болките си по самотните му кътчета, пълни със спомени. Напоследък погледът ми е отражение на вътрешните ми чувства и борби, точно затова предпочитам да се сливам с тълпата, а не да пречупвам себе си за някого. Да, отблясъците ми заслепяват. Понякога дотолкова, че протягащата се към мен ръка застива, а в очите на отсрещната страна вече се надбягват коне. Избрах себе си... отвръщат моите истини. И спестявам, че любопитството в подаващата ми се чаша, е добавка, която отдавна не консумирам, а просто ѝ се усмихвам, но отдалеч.
Наскоро дъждът на безумията отново започна да вали. Имах чувството, че дъждът не е дъжд, а репетиция на известна постановка със стара дата. Стотици очи ме наблюдаваха в очакване на специфичните черти от характера на героя ми, а аз не бях написал домашното си. Седях в центъра... със себе си. Късно залюбих този комфорт, докато ме гадаеха и от двете страни. После станах главен персонаж, а в публиката гледах само към едни единствени очи. Онези, които бяха прочели всичко още преди то да бъде поднесено...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© А.Д. Всички права запазени
