Дъжд без добавки
Обичам да се губя в града. Както и да отглеждам болките си по самотните му кътчета, пълни със спомени. Напоследък погледът ми е отражение на вътрешните ми чувства и борби, точно затова предпочитам да се сливам с тълпата, а не да пречупвам себе си за някого. Да, отблясъците ми заслепяват. Понякога дотолкова, че протягащата се към мен ръка застива, а в очите на отсрещната страна вече се надбягват коне. Избрах себе си... отвръщат моите истини. И спестявам, че любопитството в подаващата ми се чаша, е добавка, която отдавна не консумирам, а просто ѝ се усмихвам, но отдалеч.
Наскоро дъждът на безумията отново започна да вали. Имах чувството, че дъждът не е дъжд, а репетиция на известна постановка със стара дата. Стотици очи ме наблюдаваха в очакване на специфичните черти от характера на героя ми, а аз не бях написал домашното си. Седях в центъра... със себе си. Късно залюбих този комфорт, докато ме гадаеха и от двете страни. После станах главен персонаж, а в публиката гледах само към едни единствени очи. Онези, които бяха прочели всичко още преди то да бъде поднесено...
© А.Д. All rights reserved.
