Ние, децата, обичахме, когато вали. Бяха щастливите дни, в които не бе справедливо да ни се карат защо сме закъсняли и за мънистата кални парченца, украсили ни щедро от глава до пети. Харесвахме барабанчето от разкази на дъждовните капки по прозореца. По-късно разбрах, че съм се влюбил в дъжда такъв, какъвто е.
За разлика от забързаните възрастни край нас, весело шляпахме по локвите и се съревновавахме кой ще нагази в най-дълбоката от тях. Никой не се интересуваше от прогнозата на радиото. А и да знаехме, че може да вали, чадърите по-скоро можеше да ни служат за дуелиране през междучасията с техните дълги дръжки. Не мислехме, че може да се нараним, макар в училище да имаше вече едно-две пострадали деца. В края на краищата всичките ни игри според родителите ни бяха опасни. И битките с фунийки или чаталчета, и футболът на улицата въпреки, че имаше минаваха по една-две коли на час. Но нима това можеше да спре лудите ни глави?
По диагонал нашето училище бе на около 300 метра от родния ми д ...