Дъждовната жена
1 мин за четене
Дъждовната жена пристъпва бавно. Вода се стича по лицето й. След нея - мокри стъпки. Тя не носи чадър, а има шапка. От широката й периферия капе дъжд. Тя никога не бърза, върви величествено, бавно. Хваща с мократа си ръка бравата на вратата, знае, че я очаквам. А аз я чакам с трепет. Винаги. Не обичам дъждовното време, но дъждът, който съпровожда дъждовната жена, е различен - топъл и пълен с тайнствен шепот. Тя влиза все така бавно и сваля шапката си. Изпод огромната й периферия се посипва водопад с цвят на кестени. Сваля мократа си наметка и сяда зад пианото. Пръстите й политат по клавишите и звънки струи заваляват направо в стаята. Дъждовната жена свири дъждовната си соната. После става и ручейният й глас ме повежда из дебрите на музиката. Тя е моята учителка по пиано. Моята дъждовна учителка. Урокът свършва, тя намята тежката си пелерина. Шапката прибира кестенявия водопад, тя ми се усмихва и ясно чувам как някъде запяват капчуци. Тя си тръгва, след нея изгрява слънцето. Дъждовната жена се обръща и ми махва, пръските от пръстите й светват през слънчевите лъчи и образуват дъга. Дъждовната жена и Слънцето!
Сега мога да свиря на седемцветното им пиано.
Сега мога да свиря на седемцветното им пиано.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милена Всички права запазени
