Дъждовната жена
1 min reading
Дъждовната жена пристъпва бавно. Вода се стича по лицето й. След нея - мокри стъпки. Тя не носи чадър, а има шапка. От широката й периферия капе дъжд. Тя никога не бърза, върви величествено, бавно. Хваща с мократа си ръка бравата на вратата, знае, че я очаквам. А аз я чакам с трепет. Винаги. Не обичам дъждовното време, но дъждът, който съпровожда дъждовната жена, е различен - топъл и пълен с тайнствен шепот. Тя влиза все така бавно и сваля шапката си. Изпод огромната й периферия се посипва водопад с цвят на кестени. Сваля мократа си наметка и сяда зад пианото. Пръстите й политат по клавишите и звънки струи заваляват направо в стаята. Дъждовната жена свири дъждовната си соната. После става и ручейният й глас ме повежда из дебрите на музиката. Тя е моята учителка по пиано. Моята дъждовна учителка. Урокът свършва, тя намята тежката си пелерина. Шапката прибира кестенявия водопад, тя ми се усмихва и ясно чувам как някъде запяват капчуци. Тя си тръгва, след нея изгрява слънцето. Дъждовната жена се обръща и ми махва, пръските от пръстите й светват през слънчевите лъчи и образуват дъга. Дъждовната жена и Слънцето!
Сега мога да свиря на седемцветното им пиано.
Сега мога да свиря на седемцветното им пиано.
© Милена All rights reserved.
