***
Гледайки намръщеното почерняло небе, което всеки момент заплашваше да излее сподавения си гняв върху нашата красива провинция, изведнъж се сетих, че само след около месец трябваше да се върна в града.
Там магическото обаяние на дъжда беше заменено от представата за калните улици и грубите фасади на сградите – там винаги съм се чувствам в нещо като плен.
– Сандо – викаше дядо ми, – отиди да прибереш Кале в къщата, ще има буря.
Кале се казваше нашето куче, което връзвахме до кокошарника.
Гръмотевичните бури в тази час на страната бяха наистина зловещи. Гръмнеше ли веднъж, цялата земя се разтрисаше – беше така все едно не валеше дъжд, а имаше земетресение. А нашето куче имаше някакъв див страх от такива бури. Усетеше ли гръмотевици започваше да се дърпа и скимти така все едно дяволът беше по петите му.
Дядо се страхуваше, че някой ден при такава гръмотевична буря може да се удуши.
Отидох до кокошарника, но Кале го нямаше. Това беше странно, досега не се беше измъквал от тук.
Докато се ...