***

Гледайки намръщеното почерняло небе, което всеки момент заплашваше да излее сподавения си гняв върху нашата красива провинция, изведнъж се сетих, че само след около месец трябваше да се върна в града. 
Там магическото обаяние на дъжда беше заменено от представата за калните улици и грубите фасади на сградите – там винаги съм се чувствам в нещо като плен.
 – Сандо – викаше дядо ми, – отиди да прибереш Кале в къщата, ще има буря. 

         Кале се казваше нашето куче, което връзвахме до кокошарника. 
Гръмотевичните бури в тази час на страната бяха наистина зловещи. Гръмнеше ли веднъж, цялата земя се разтрисаше – беше така все едно не валеше дъжд, а имаше земетресение. А нашето куче имаше някакъв див страх от такива бури. Усетеше ли гръмотевици започваше да се дърпа и скимти така все едно дяволът беше по петите му. 
Дядо се страхуваше, че някой ден при такава гръмотевична буря може да се удуши. 
           Отидох до кокошарника, но Кале го нямаше. Това беше странно, досега не се беше измъквал от тук. 
           Докато се усетя започна да вали. Такава гръмотевична буря никога не бе имало тук. Градът се появи изневиделица, нямах време да дотичам до къщата – градът се изливаше бясно. Потърсих още веднъж с поглед Кале, но го нямаше. Влезнах в кучешката колиба през тесния отвор и се скрих. 
          Докато дъждът ме обливаше от всички страни в колибката, се сетих за времето когато тате още беше жив, защото я бяхме построили заедно, когато Кале още беше малък. След това се случи инцидентът и той и мама починаха и останахме само аз, Кале и дядо.
          Изведнъж чух нещо, което стаи кръвта ми. От къде се появи? Остро свистене и след него... пукот. Мълнията беше паднала върху къщата, чувах как тежките дървени греди изгарят. Всичко се случи за секунда. Излязох от колибата и затичах под дъжда. 
– Сандо, Сандо, къде си? – чух гласа на дядо. Обърнах се, той беше зад мен. 
– Къде е Кале – попитах аз – дядо, добре ли си? 
          Той замръзна. Погледна някъде встрани и после се обърна към мен. Градушката беше отслабнала и сега се беше превърнала в дъжд. По бузите на дядо се стичаха капки. 
– Кале влезна в къщата и... започна да лае и теб те нямаше, аз... излязох да те потърся - започна дядо. 


Когато сега понякога си спомням за Кале и за онзи ден, ме обхващат странни чувства. Знам, че ми е тъжно и най-вероятно усещам тъга, но не е само това... 
Сега с дядо живеем в града и не се връщаме на село, защото той казва, че няма смисъл. Няма смисъл – казва, – да се връщаме на място, където корените ни изгоряха.