18.07.2012 г., 10:30 ч.

Дългата нощ на Кенида II - Няма реалност, способна да ти стори това, което ще ти стори едно огледало 

  Проза » Фантастика и фентъзи
823 0 0
17 мин за четене

Да осъзнаеш кой си, винаги означава да бъдеш отблъснат от себе си. Истината за нас самите неизбежно противоречи на заблудите, с които се заобикаляме и които дълго време са ни държали в просъница. Дори най-проницателните не могат да прозрат колко сложна е структурата на една заблуда, нито пък е по силите им да предугадят нейния край; ако изобщо заблудите някога свършват. Да нямаш колебания за това, че си се пробудил от сън, е най-лековерният начин да заспиш по-дълбоко. А сънят е коварен, винаги се предрешава като реалност. Външният свят без затруднения печели доверието на хората, затова и човек лесно склонява да избяга в него. Ала такова едно бягство напомня засада. Всяка околност и всеки хоризонт крият клопките, които ни поставя собствената глъбина. Съдбата неизбежно достига всеки, като има специално отношение тъкмо към глупаците – явява им се изневиделица и винаги ги оковава в неподозираната самота на закъснялото самоосъзнаване.  

 

И така, петдесетте най-неправдоподобни имитации на дами, които някога светът бе виждал, се кокореха насреща ми. Моите пирати, пременени като жени, се бяха превърнали в жени. Сякаш от здрача на настъпилата вече нощ се бе появило нещо, което ги възпираше със сила по-голяма от яростта, с която аз по-рано ги бях подтикнал към нападение. Те навярно не познаваха сарказма, но това не ми попречи да го излея отгоре им, за да обгоря техните посърнали и почти изгубени сърца. 

 

- Как можахте всички до един да се дегизирате само като жени. Поне няколко от вас да бяха навлекли по един фрак. Сега сигурно се чудите защо плячката не е била измамена. Кой не би се усъмнил в кораб, по чиято палуба крачат петдесетте най-ужасни кокотки, които даже и Ню Провидънс не би приютил. 

 Плах глас едва се извиси над паузата, която моят огнен рев остави след себе си:

 - Капитане, ние разполагахме само с такова… с облекла за дами. Нали, последният превзет от нас кораб пренасяше в Новия свят само такова… женски парцали.

- И поради тая причини вие ненадейно се помислихте за дами, така ли? Излез напред Израел Хендс, не се крий иззад останалите фусти и кажи, защо Жоли Руж не се вее от върха на слупа, който сега е зад гърба ми, а не в краката ми?

Една тюркоазена рокля разбута останалите. И пред очите ми се появи украсена капела с вдигната периферия, изпод която се мъдреше сипаничаво лице с огромен нос. Две малки очи премигаха. За момент помислих, че ги е страх да се спрат върху моя поглед, събитие, което се е случвало милион пъти, но сега, въпреки очевидния ужас в тях, те се отправиха тъкмо към мен, като че ли искаха да избегнат нещо, което се намираше зад мен. 

- Капитане, ние ги примамихме и те ни допуснаха до себе си. Доближихме се и само за секунди всичките ни „котки” профучаха отвъд борда и ние придърпахме жертвата за пазвата й. Хауъл първи се прехвърли отсреща и бързо преряза гърлата на трима от войниците. Но тогава, ако щете вярвайте, понеже аз го вярвам, само защото го видях, бедният Хауъл се превърна в козел.

- Хауъл е бил козел още откак проклетата му майка, старата коза, го е пръкнала в красивия свят – изкрещях аз. – Така че, Израел Хендс, обясни ми най-сетне защо все още притежавам само един кораб, а не два.

Пиратът доби онова смешно изражение, с което всяка празна глава има навика да оковава лицето си и което се нарича недоумение:

- Но, капитан Кеней, Вие притежавате два кораба!? „Симон” лежи в тила ни, иззад онези два облака, напълно готов да потопи всеки противник, който откаже да бъде превзет от „Алоген”.

Два кораба ли? О, да, без малко да забравя втория,  по-важния кораб! И зад кои облаци този негодяй посочи, че се намира той?

- Не се занасяй с мен, Израел Хендс, питам те, защо вратата на надпалубната каюта на слупа не е разбита, очаквайки да ме посрещне в своята вътрешност?

- Капитане, вие не разбирате! Кълна се в Посейдон, от когото ме побиват тръпки всеки път когато вие в изблик на ярост така страшно хулите, че Хауъл доста приличаше на козел. Но преди малко той наистина се превърна в козел. Брадата му прижълтя още повече, роклята му изпадна, обраслото му тяло се покри с козина, кривите пръсти на краката му изчезнаха и наместо тях се появиха копита. Отначало Хауъл се приведе тежко, а после изведнъж се строполи на четири крака, измека жалостиво и накрая се затътри към борда, откъдето скочи в морето.

Какви ги бръщолеви тоя суеверен глупак? Изплъзващите се сенки на зрака ли са разклатили плитката му душа!

- И вие, значи, последната пасмина на тая земя, сега се страхувате да не се превърнете в козли, така ли да го разбирам?

Израел Хендс трепереше, а очите му се държаха за моите, както удавник държеше единствения къшей земя насред безбрежното море.

- Капитане, Хауъл застана право пред онова, което ние отдалече само мярнахме. Той бе погълнат от видяното, защото то се протегна и го сграбчи, все едно ястреб сграбчва заек. Ние не желаем да се приближаваме и виждаме това, което само съзряхме от разстояние. То… то бе невъобразимо.

- И решихте да го застреляте от безопасна дистанция, а? Говедо си ти, Израел Хендс, говедо в празнична рокля. Кажи ми сега, мъртво ли е вече невъобразимото и можем ли на спокойствие да вземем на абордаж тоя жалък слуп и да изколим всичките му войничета.

- Не, капитане, не е мъртво. То, водено от някаква чудовищна ненасита, просто погълна всичките ни куршуми.

- Така ли направи? Чудна работа! И сигурно невъобразимото, за което говориш, започна да изстрелва топовни изстрели срещу моя „Алоген”, защото един от тях продупчи каютата ми от двете й страни.

- Не, капитане, това беше артилерията на „Ad Meliorem”.

- Аха, нещата започват да стават по-въобразими. И защо тогава, Израел Хендс, дано Посейдон донесе влага на сухата ти майка, в тоя момент същата тази артилерия не ме обстрелва, когато така беззащитен аз стоя с гръб към нея?

- И в името на бога, капитане, останете с гръб, защото не оръдията са най-опасното нещо, което е зад вас, а невъобразимото, за което вече ви споменах.

Единственото, което ме възпираше да не прекърша това жалко мекотело беше желанието да науча що за заблуда бе оплела неразвития му ум.

- Ех ти, твърде въобразими червею, можеш ли да ми посочиш това невъобразимо, има ли си име то?

Израел Хендс отдели очи от мен и сведе поглед. Ръката му се изпъна пред тялото и се насочи покрай моето, някъде зад мен:

- Огледалото, дето оня старец държи, погуби Хауъл. В него ние мярнахме невъобразимото и то ни изправи пред прага на пълната лудост.

Удържах импулса си да се извърна и отново да погледна в огледалото, в което малко по-рано видях самия себе си. Вместо това зададох поредния си въпрос:

- И какво по-точно мярна в проклетото огледало, глупако?

Искаше се усилие и благоразположеност, за да се нарече лице мутрата на Израел Хендс, но някак изпод префърцунената капела на пирата се прокрадна изражение, което досущ напомняше човешко лице. След този кратък мираж реших, че мутрата му ще се завърне по-грозна от всякога, ала това не се случи. Като че пробягалото човешко лице се оказа предвестник на нещо докрай човешко, нещо, което инак не бих допуснал за една мутра. Израел Хендс без да разбира как, се бе открил, разтворил се беше за една мисъл, която го сгърчи, за представа, дето го сряза. И за първи път в своя живот аз видях болка върху лицето на закоравял пират, болка, която не беше физическа, болка, предизвикана не от провалена алчност, от накърнено честолюбие или от развилнял се бяс. Пред мен, в тая начеваща лунна нощ, Израел Хендс страдаше, така както страда личността, както е способно да страда по думите на Частамеф „любимото дете на боговете”.

- Капитане – черните, груби ръце се впиха в тюркоазената рокля, сякаш сред дантелите й щяха да открият подкрепа, – аз, капитане, видях в огледалото душата си.     

Петдесетина глави се поклатиха в съгласие.

Повдигнах пред себе си изящната абордажна сабя, която открих в каютата си, след като онова дяволско гюле ме извади от сладкия сън, в който реалността се отричаше така успешно. И облях с огъня на свирепия си нрав всяка дъска, всеки гвоздей от моя „Алоген”:

- Кучета-а, вие, дето сте само гърла и слабини, дето нямате друго освен вход и изход, откъде изстискахте душите си, че ви се явиха?

Скочих от перилата, обгърнах с длан щръкналото ухо на първия негодяй, изпречил се на пътя ми така, че краката му се отделиха от палубата. Той изскимтя, а аз се провикнах в беззъбата му уста:

- Ти също ли видя душата си, говедо? Кажи ми как изглеждаше тя?

Ухото на нещастника започна да се отделя от главата, кръв обля китката ми. И той проплака:

- Умо… лява… умол… ява…

- Умоляваш ли ми се, куче, дано Посейдон те вземе в недрата си.

- Душата ми ме умоляваше… - простена като в предсмъртен вой пиратът.

Тая глупост мина всякакви граници. Бях готов да избия целия си екипаж. Какво говоря, можех да избия всички екипажи и да оставя моретата пусти. Вдигнах несретника над главата си, този път улавяйки бялата му като луна рокля и с все сила го запратих отвъд борда. И докато той прелиташе петте метра до „Ad Meliorem”, аз с язвителен смях изкрещях:

- Отивай, глупако, право при душата си, защото дойде ред, ти да ù се умоляваш, умолявай я за моето съкровище, щом не можеш да го извоюваш.

Луната, заинтригувана тъкмо от събитията между „Алоген” и „Ad Meliorem”, бе изоставила всички останали тайнства на света, които нощта предлагаше, и внезапно се обърна към нас, като със себе си завъртя звездното небе, изпращайки няколко от седефените си лъчи точно между войниците на отсрещния кораб, право пред слепия старец с нащърбеното огледало в ръце.

Пиратът се стовари на колене в средата на лунната сцена, изпод всички лъчи и очи. Войниците леко отстъпиха встрани, огледалото се разклати, старецът гърлено и самодоволно се изсмя, след което завалено зареди:

- Какво е Prosopon без Katoptron, какво е Katoptron без Prosopon? Колкото пъти ги отделяхте, толкова пъти те се събираха. Светът е място без смисъл, а вие всички сте се натикали тук, в света. Защо? За да се отделите, нали, за да избягате? Колко ли сте били объркани, за да търсите спасение на място, което няма смисъл! Какво разбирате вие за Едното и Другото, за връзката помежду им, тя е неизбегнима, тя е незагърбима. Който бяга, ще бъде преследван, който се укрива, ще бъде разобличен, така е, съдбата събира Prosopon и Katoptron. Не може да има Отражение и да няма Маска, няма как да има Маска и да не съществува Отражение, ето ги Prosopon и Katoptron, съдбата нарича връзката помежду им диаметрия…

Слепият старец продължи да каканиже все по-малко разбираемите си слова, когато внезапно мътният фон на огледалото в ръцете му отстъпи пред някаква вътрешна светлина, тя го проясни и засвети навън. Тогава срещу свлечения на колене пират, само на две или три крачки отпреде му, в огледалото с дебела рамка се появи девойка, самата тя също свлечена на колене. Пиратът, чието ухо стърчеше полуоткъснато от едната му страна, наведе безпомощно глава в нея посока, ухото му увисна надолу, а кръвта му потече на едри и тежки капки върху палубата на „Ad Meliorem”. Девойката също наклони глава, сякаш искаше да следва всяко движение на пирата, не изпускайки погледа му от очи. И успя! Мъжът, сломен и с превита снага, вече подвластен на една метафизична хипноза, започна да се взира в девойката. Бавно, като че неосъзнато, той повдигна ръце, за да докосне отражението си, но ръцете му, поради разстоянието, не достигнаха своята цел. И миг преди да се откаже, отпускайки безпомощно ръце, вътрешната светлина на огледалото, която сияеше без да съперничи на всевластната лунна нощ, се превърна в ярко лъчение, което облъхна пирата и го заслепи. След което девойката на свой ред протегна ръце и те, за наша всеобща почуда, се отделиха от плоската повърхност на огледалото, навлизайки в пространството между нея и мъжа пред нея.

Първо пръстите, един по един, а после дланите, една след друга, на двете създания, които споделяха съвсем различни светове, се допряха. И тогава задуха вятърът!

Има пиратска легенда, според която въздушните морски течения в един неузнаваем момент и насред нищото на безкрайната синева сблъскват посоките си. Тогава обичайното време се запира, защото никоя от пресеклите се земни сили не желае да отстъпи, а щом времето се запре, то се преобръща. И започва да духа вятърът на Шуг.

Един пират в бяла рокля и една девойка сред гола иноземна светлина преодоляха разликата в часовете и разстоянията, за да съберат ръце в обща молитва. Ресните на момичето се повдигнаха, усмивка плаваше като малък кораб в тъжното море на сините й очи. И ръката й се плъзна по неговата китка, обгърна лакътя, достигна рамото и покри с шепа увисналото, кървящо ухо. И болката отмина, и плътта започна да заздравява, пиратът простена, умът така и не можа да схване облекчението, което го споходи. Не посмя сам да се докосне, да се увери, че страданието е отминало, като че никога не е било, той само въздъхна и притвори очи. А девойката, обгърната в своята призрачна плътност, опря с пръсти насеченото му лице в милувка, която никой пират никога не бе получавал. И бледите ù устни бавно превърнали се в къпини изрекоха с глас гальовен и съвършено ясен:

- Къде бях аз толкова време, Амудро? Защо, не разбирам, бях сама? Моля те, от най-черния затвор на мъката те моля, умолявам те, както цветето моли слънцето всяка утрин, както детето моли за майчината ласка, вземи ме в себе си и никога вече не ме отделяй от сърцето си, о, как само те моля…

Пиратът се разрида. Но и надигна смело глава, защото почувства нещо като страх, но и нещо като радост. Дълга пенлива вълна заля корема му и освободи гърдите му, след толкова години той за първи път чуваше сърцето си, своето клето и черно сърце. И сграбчи девойката – за ръцете и за раменете, за тялото и лицето, стисна я, потърси силата на всеки свой мускул, на своите желания и на всичките си отчаяния, нямаше да я изпусне, вече никога нямаше да я изпусне, сигурен беше в това, о, колко сигурен беше, когато…

Слепият старец сред протяжен и сардоничен смях заклати огледалото, разхлабената му рамка изскърца зловещо, измъкналото се отражение потрепери и девойката завика така жалостиво, в такава уплах, че видях как всички – пирати и войници – покриха ушите и очите си, за да не полудеят.

- Защо ме пускаш, Амудро, защо отново ме отблъсна, къде отиваш ти, къде оставяш мен, къде…

- Не те пускам, Амаура, не виждаш ли? – ревеше пиратът, но ръцете му вече не държаха призрачната плът на девойката, а една бързо изтляваща измежду пръстите му светлина – Не те пускам, държа те, Амаура, дръж се и ти…

- Не мога – плачеше девойката, – не мога… сбогом, забрави ме, опитай да ме забравиш, нека само аз те помня, защото за теб да помниш ще бъде лудост, повече от лудост, разбираш ли, сбогом…

Шуг се бе засилил, плътното време господстваше с пълната си сила над обичайното време. Ветрилата на двата кораба плющяха, корпусите се затресоха. Девойката започна да отстъпва, едновременно задърпана от някаква чужда мощ, скрита в огледалото, която не допускаше отраженията ù току-така да я напускат, но и по своя воля, покорна на съдбата и нейните прищевки. Пиратът се изправи и опита да обгърне момичето, покривайки с черните си лапи тънката снага от светлина, ала не постигна нищо освен да се препъне в собствената си надежда и да забие лице в краката си. Лъчението на огледалото бавно издърпваше девичата светлина, която се стапяше пред очите на пирата, а той всред пълно умопомрачение опитваше да улови поне част от нея. Посягаше във всички посоки, пълзеше и мълвеше какво ли не, докато образът от огледалото не започна да се слива със самото огледало. Първо изчезнаха косите на девойката, след това крехкото тяло, започна да си отива и лицето, на което личаха тъга, но и примирение, докато не остана само протегнатата ръка. Една притворена длан помаха, пръстите се свиха рязко, като че бяха туптеж на копнеещо да съществува сърце. И всичко свърши. Шуг се спря, огледалото отново притъмня, обичайното време се върна в руслото на действителността.

Настана тишина. Тишината, в която иде брума – неизменният тегнещ шум на досадната реалност.

   Пиратът се бе свил на кълбо. Мълчалив и непотрепен. Слепият старец още мълвеше гнусните си слова, огледалото в ръцете му бе приведено надолу, войниците пак се завърнаха няколко крачки напред, на старите си места. Зад гърба ми моя екипаж се бе сгушил така, че с допрените си рокли напомняше на огромен букет с цветя. И тъкмо да направя опит да осмисля случилото се, за да взема решение как да продължа преследването на своето непознато съкровище, пиратът на „Ad Meliorem” се размърда. Затресе се.

И изпъна гръб, ръцете му се издигнаха над глава, а тя се отметна назад. Застина. Вой проряза синкавата нощ, лицето бавно се извърна наляво, а сетне надясно, сякаш търсеше нещо. Очите се озариха от безмислена изненада, която растеше, докато не изникна на усмивката. Тогава дойде първата конвулсия, страшна и напълно отричащата телесното. Последвана от втори гърч, при който плътта като че опита да се отскубне от себе си. Изведнъж дрехата на Амудро се прокъса и разши напълно, изпадайки от него тъй сякаш за един кратък миг тъканта бе осветлена от своята крайна ненужност, а отдолу, изпод самоотреклата се рокля на Амудро, изникна не плът човешка, а телеса, груби, възтежки, разтрисани.  Пиратът противно на всяка логика и тъкмо поради тая противност съвсем естествено пред очите ни се превърна в свиня.  

И затича. И започна да издава звуци досущ като свиня. Заблъска се в борда със сила, надминаваща силата на живота и обладана от тази на беса. Корпусът на кораба се затресе, но не подаде. Тогава Амудро се извърна към групата войници, вгледа се у тях с малките си очи и се втурна право в обръча, който бяха изградили около надпалубната каюта. Те се пръснаха, не толкова от ужас, колкото от недоумение. Само един от тях, със стегната униформа и решително изражение върху лицето си, не помръдна от своето място. Единственото, което направи, е да прошепне нещо в ухото на стареца с демоничното огледало, който всред крайно самодоволство се затътри някъде встрани. Явно този войник не се нуждаеше от това да разбира, а единствено да защитава.

Никой, рече си той, бил човек или звяр, няма да проникне в каютата на Рина. Аз ще опазя господарката Кенида от всяка скверност. Да, аз, лейтенант Макрей, кълна се, нищо и никой няма да мине зад вратата, която охранявам.

Амудро – или по-скоро свинята, която остана от него – с избила пяна на уста и очи, изблещени в крайно животинско изстъпление, изглежда щеше да стъпче лейтенанта, който като восъчна фигура, изпаднала в някакво свое пълно отстранение, следеше свирепия устрем, който я доближаваше.  Прекалено е да се каже, че мъжът се раздвижи, просто щикът на пушката му просветна високо и се спусна рязко, като прониза врата на Амудро, забивайки се в палубата под него.  Той кратко изквича и сред бързо изтичаща струйка кръв се отпусна в последна облекчителна въздишка. Лейтенант Макрей изтегли щика от тялото на свинята, усмихна се през борда право към мен и без никаква емоция в гласа тихо, но отчетливо рече:

- Вашият абордаж, мосю капитан, засега се проваля, не мислите ли?

Слабо е да се каже, че обичам да използвам физическата си сила. Не съществуват задръжки, дето да ме възпрат, молитви, които да ме разнежат, нито друга, насрещна физическа сила, която да ми се противопостави. Единственото, което понякога отлага насладата, напълно изпълващата ме, щом започна да скланям всеки и всичко изпод властта на собствената си воля, е онова чувство, което понякога ме обзема и за което вярвам, че категорично превъзхожда моята физическа мощ. Сега, изправен пред този млад и пламенен лейтенант, пред застаналия на няколко метра от него старец с мътно и само на пръв поглед обикновено огледало и пред трупа на една свиня, която час по-рано беше пират, макар облечен в рокля, изпитах това особено и навестяващо ме понякога чувство. Знам, че всички изпитват любопитство. И всеки на мое място би бил любопитен що за огледало е това, което излиза от себе си и чиито отражения разговорят с теб, а и как е възможно един мъж да се превърне в козел, а друг в свиня. Но цялото това любопитство е едно обикновено любопитство. А е такова, защото аз знаех отговорите, до които се домогва обикновеното любопитство – какви са заблудите, мотивиращи смелостта на младия лейтенант, каква старческа страст ръководи слепеца, както и какво представлява огледалото в ръцете му. А знаех отговорите, защото си задавах техните въпроси още преди много години. Моето любопитство, чувството, което изпитвах в тоя момент, беше друго. Естеството му, зарядът му и неговите цели надминаваха всяко обикновено любопитство, така както физическата ми сила надхвърляше силата на всеки друг човек. То бе любопитството на един черен ум.

 

Непроницаем облак покри кръглата бяла луна, мрак обля двата кораба. Настана време за психагогия.

© Едуард Кехецикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??