Двулевката беше преживяла какво ли не. С поръбени краища, изписани по гърба телефонни номера, дори със следи от евтино червило. Беше изгубила виолетовия си цвят, сякаш превърнал се в петно от настъпени с тежки туристически обувки узрели боровинки. И днес денят премина в нескончаемо препускане из портмонета, мазни тезгяхи, скъсани джобове и пазви на мургави и непораснали момичета, почти деца.

                                 Сутринта я размени едно момче за топла баничка и боза. На автогарата в края на града. После врабците обикаляха трохите, паднали от мазната хартия, която препусна подгонена в кръг от силния вятър. След малко се озова в изтърканото портмоне на възрастна жена, която се качи на малък автобус, който да я отведе по изтърбушения път до нейното село. Беше си купила ментови бонбони с една чиста и съвсем новичка десетолевка, след няколко минути колебание. В рейса непрекъснато подсмърчаше, сигурно тъгуваше за дъщерята и внуците, които останаха назад в техния си забързан свят.

                                  После двулевката отново пое обратно, този път в джоба на кожените дрехи на един младеж, яхнал грамаден лъскав мотор. Беше я измъкнал от същата женица, с обещанието този път да внимава по завоите и да не се запива до късна нощ с рокерите, които бяха опънали вече палатките на стотина километра горе в предбалкана. Някъде по пътя попадна в едно малко заведение, срещу кутия евтини цигари без бандерол. Сви се тихо в почти празната каса, с надежда да си почине малко. Но не за дълго. Едно момиче с начервени устни гнусливо я пое, навън я чакаше един дебеловрат в спортна кола. Беше се  отбило да утоли жаждата си с някоя високоенергийна напитка, а и да се възстанови от дългата нощ в крайпътния мотел, където предишната вечер двамата с якия мъжага здраво се бяха забавлявали.

       - Заслужавам много повече, гади ми се от този прованс - изсъска тя на глас, излизайки от заведението.

                                 На обяд попадна на малко по-спокойно и чисто място, на площада в града до големия фонтан, който през този ден се ремонтираше от небързащи работници с мазни гащеризони. Срещу едно кафе експресо я пое млада сервитьорка, която беше тук за малко, докато завърши образованието си в университета или докато набере смелост да се изнесе на около хиляда километра на югозапад, при приятеля си. Който вече половин година береше касис и мандарини покрай едно друго крайбрежие, по-топло от нашето. То какво ли я задържа тук, но все пак мил ù е този неин си град, с още пресните спомени от  детството, когато мечтите лесно се мечтаеха.

                                Вечерта двулевката и топлите пуканки в една книжна кесия размениха местата си. После банкнотата пое малко дъх и изведнъж попадна в мръсните ръце на двама момчетии, гледащи унесено. Те бързо я метнаха на рафта в близката книжарница срещу туба лепило. И накрая я прибра един кротък човек, излязъл от строгата сграда на  борсата по труда, където, без да вярва, се мъкнеше вече половин година. От там му искаха да предаде някакви бланки, които той взе да попълва на счупена пейка в отсрещната изпомачкана градинка. И, бързайки да се върне отново при чиновниците с каменните лица, не разбра как омазнената, но ценна хартийка се изхлузи от десния му джоб. Чак на двулевката ù стана мъчно за човечеца, но нямаше как да се провикне "хей, загуби ме, не ме изоставяй…".

                                Вече се беше свечерило. Някакъв мърляв пияница я подритна, не вярвайки на очите си. Моментално се озова в онзи голям супермаркет, където имаше най-евтината бира в града. И вече нощта беше по средата си, когато управителят на магазина се разплати с нея на един клошар, който събираше разпиляните боклуци по големия паркинг след дългия ден. Той пък я подхвърли на една мургавелка на околовръстния път, с къса пола, незнаеща да чете, но отлично знаеща цената на парите. Какво толкова, всеки изкарва хляба си по различен начин.

                             И сега, когато звездите светят ярко и жълтата луна наднича в пазвата на малката хубавелка, която безобидно псува и храчи мръсни слюнки назад през рамо, прибирайки се в онзи голям метален кашон, наречен от още дузина като нея свой дом, двулевката се отдаде на мечти.

                             Но не за бъдещето, а за малко по-различното си минало, което можеше да има. Ако беше се родила с друг, например кафяв цвят. Или пък зелен. И да си има метални защитни нишки, и  да е по-голяма и значима, и през други, по-фини портфейли щеше да ù мине животът.

                             "Но кой да знае, тези важни пари - и те навярно си имат своите проблеми,  на какво ли не стават те свидетели" - заспивайки, си мислеше тя. Една мърлява и никому ненужна двулевка, с цвят на узряла синкава боровинка.

             24.02.2011                                                Любомир Николов