Това е един разказ за любовта. Но не бързайте да си мислите,че е поредната банална любовна история. Това е разказ за любов разделена между две жени. Сега ще си кажете - ето поредния любовен триъгълник. Но не е!  Това е една необикновена история. Любов между живота и смъртта. Но да почна отначало, така както го видях през моите очи...

Вече повече от месец в болничната стая тялото на дядо Софрони спеше непробудно.
Беше уморено от дългите години труд на един селски, отруден човек.
Докторите казваха, че е в дълбока кома от която едва ли ще се събуди...
Повече от месец душата на дядо Софрони пътуваше... Пътуваше в безкрая...
Имаше да извърви дълъг път. Път от който връщане назад няма.
Но сега се намираше на кръстопът и не знаеше по кой път да поеме...Поспря се да отдъхне и да поразмисли...
Единият път водеше нагоре, към небето. Там където вярната му съпруга вече седма година го чакаше...Близо петдесет години бяха делели радост и неволи. Деляха и хляба и постелята и живота си.Отгледаха децата си заедно и с много любов. С труд и лишения купиха апартаменти и за двамата сина. А когато те се ожениха и дойдоха внуците, разбраха, че са станали излишни сред младите семейства 
и тихо и кротко се оттеглиха на село.
Там между градината, грижи за къщата и животните, годините неусетно се нижеха...
Докато един ден не дойде зла и неканена гостенка. Нелечима болест влезе в дома им и след няколко години, отведе баба Иванка в отвъдния свят...
Сам до отчаяние остана дядо Софрони... Сам, дори и сред близките си...
Всеки имаше свое семейство за което да се грижи, всеки забързан в ежедневието си, в работата, в проблемите си ...
Разбира се, те не го бяха забравили напълно. Чуваха се редовно по телефона, идваха до село, когато имаха възможност... Но това не можеше да запълни огромната празнина, която беше зейнала в душата на стареца...
Онази огромна празнина да усетиш топлината на близък човек до себе си, нуждата да поговориш с някого,да споделиш мъки и тревоги, нуждата дори да се скараш, а после да простиш...
Селото беше пусто. В две-три къщички бяха останали по някой старец, или бабка и 
самотата все повече притискаше стареца...
Дните се нижеха бавно и тягостно. Мина се година от смъртта на баба Иванка...
Но скоро след това сякаш нов слънчев лъч надежда огря в отруденото старческо сърце.Наскоро беше срещнал една овдовяла женица от съседното село...
От дума, на дума и от ден на ден нещо почна да се заражда между двамата.
В началото съвсем бавно и плахо, като малко тревичка, която пробива земята след дългите и мразовити дни...
Но после избуя и разцъфна. От малко поточе, любовта между двамата се превърна в пълноводна и буйна пролетна река...
Естествено в селата и българския бит една такава любов е напълно забранена и отричана. Затова в началото се опитаха да я скрият от любопитните селски погледи и от роднините, но както са казали хората: "кашлица и любов не могат да се скрият".
Понесоха се клюките, интригите и подмятанията по техен адрес... Но това вече нямаше никакво значение.
Две сродни души се бяха открили. В очите на дядо Софрони вече не блестяха сълзи и тъга, от тях струеше любов.Любовта която му даде нови крила, сякаш отне годините от тялото му и той летеше...Летеше на крилете на щастието...
Дните пак се занизаха, но вече не бяха така тягостни и дълги. Вече всичко придоби нов смисъл. Живота беше изпълнен отново с цвят...Нови чувства, емоции и надежди  изпълваха позахабеното старческо сърце.
До оня ден в късният следобед...Неочакваният инсулт, който го прати между живота и смъртта...
Вече повече от месец душата на дядо Софрони пътуваше към Рая, но сърцето му продължаваше да тупти за жената, която бе върнала надеждата и любовта в него.
Сега се намираше на най-големия кръстопът и трябваше да реши кой път да избере...
При коя жена всъщност искаше да отиде...
Разумът му казваше да отиде при своята вярна жена.Тази която роди и отгледа децата му...Сърцето му казваше да избере живота и любовта,  затова напук на лошите прогнози, че няма да оживее, продължаваше да тупти и да се бори със смъртта...
   Стана от пътя дядо Софрони, където бе седнал да събере сетни сили и да реши накъде да поеме...
Погледна с мъка и носталгия назад. Дори не бе успял да си вземе сбогом нито с любимата му жена, нито с децата, нито с внуците.Даже от скоро имаше и два правнука, на които още не бе успял да се порадва.
Погледа още малко за да си спомни всеки един щастлив миг изживян с близките. Видя и къщичката си на село...Хубава, уютна,спретната...Помнеше как на младини всяка една тухла бе минала през ръцете му...
Видя и празната беседка в двора, която до скоро се изпълваше с весел глъч, когато идваха децата и внуците...Видя и зеленчуковата си градина, която отглеждаше с много обич...Милееше за всяко коренче, като за свое дете...
Погледа, погледа и неволно една сълза се търкулна по бузата му... Знаеше, че няма сили да извърви пътя наобратно.
Това вече не беше неговият свят... Всеки бе уредил живота си, всеки си имаше свои грижи и проблеми, а той не бе от хората, които ще лежат безпомощно в ръцете на другите. Беше човек на честта. Целият му съзнателен живот бе живял пълноценно и праволинейно.
Единственото му излизане извън рамките бе това шеметно влюбване, тази изпепеляваща любов,  която му показа, 
че живота продължава и след смъртта, че има и друга страна извън тъгата и отчаянието...И той нито за миг не съжаляваше за изживените чувства...
Но сега трябваше да бъде разумен... Обърна се още веднъж назад, помаха леко за сбогом и тръгна с тихи стъпки напред... 
Трябваше да понесе своя кръст...Скоро щеше да бъде до съпругата си с която се бе венчал пред Бог... 
Но дали тя щеше да му прости този грях,че бе обичал и друга жена? А изобщо любовта можеше ли да бъде грях?...
Избора беше направен...колкото и труден да бе той...
Сутринта, когато сестрата влезе в реанимационната стая отчете, че апаратурата, която поддържаше тялото на дядо Софрони, бе спряла...
Той се бе върнал тайно през нощта, само за да вземе сърцето си и сега то щеше да продължава да бие някъде високо, високо в небето... 

(в памет на един човек с голямо сърце)