Дългото пътуване
ДЪЛГОТО ПЪТУВАНЕ
Беше юни, 2003 год.- един от обикновените, но красиви дни, в който една жена в чаровната
трета възраст- това съм аз, след ставането от леглото е щастлива, че е здрава и...отива на работа!За това говори грижата, която е положила за външния си вид- тоалета, грима, парфюма!..И нищо не предсказваше как ще завърши този ден!!
До обяд- на работа, после на гости на приятелка, която е с гипсиран крак.
От Централна гара трябваше да взема автобус. Народ. Блъсканица. Няколко пристигнаха едновременно и сякаш се обяви въздушно нападение- всички се втурват към тях! Аз също, за да не пропусна шанса си! Само миг след това и вече не осъзнавам какво се случва- война или земетресение!Около мен такава бъркотия, че дори небето се “движеше” ту на земята, ту някъде горе, безкрайно високо!...
Пред очите ми се стелеше ту мъгла,ту дим и бях толкова лека,че "плувах" между облаците,а в някакъв промеждутък се “видях” седнала на тротоара с такава огромна подутина на десния крак под коляното, че при опита ми да стана изпитах адска болка там… Щом болеше, значи съм жива, въпреки,че ушите ми пищяха и погледът ми не беше на фокус! Но осъзнах какво се беше случило… Единия ми ток се беше вмъкнал във фуга между плочките на тротоара и не беше в синхрон с устрема на тялото да се втурне напред! А колко много хора имаше около мен! Кой казва,че обикновено са бездушни и лоши? Двама ме вдигаха, друг подлагаше стол, чух че викат
"Бърза помощ". Дори в полусъзнание съм казала телефона на дъщеря ми! Едва след третото
повикване, пристигна линейка! Последва най-дългото пътуване в живота ми- до Военна болница
а не "Пирогов". До сега мислех, че с бързата помощ, особено когато пищи, та на всички чули
настръхват косите и правят път, се спасява живот! Абсолютен мит! Не съм била на море по време на буря, но зная, че там се мяташ между небето и земята и всички вътрешности се “борят” да излязат през устата ти, но това мятане в линейката нямаше аналог!
Шокът беше попреминал и се мъчех да си спомня молитва към вси светии- да стигна жива до болницата...Е, пристигнах. Слава Богу! Пак много хора, не знам защо много бързащи! Всички в
еднакви престилки и бонета на главите.Аз лежах като Хаджи Димитър, просната, но в съзнание! А около мен- някой ми взима кръв от вена, друг от пръста, трети прави проби за алергия, отново
адска болка, защото някой с ръце, а друг с някаква машинерия ми "наместваха" костите пред
екран. Чувах само "Още малко, да щракне и ..готово! Но това "готово" беше някъде в безкрая!!
Разбрах за следващото "средство", за което трябвало упойка.С бормашина ми пробиха петата
напряко и пъхнаха една тел, дебела като игла за плетене № 5. На нея ще се държи онова тежко нещо,за което бях чувала,но не знаех колко е ужасно!Екстензията,която щеше да ми дърпа костите,незнайно колко дълго, за да “щракнат”! Защото и дебелият и малкият пищял, освен че
бяхя счупени по диагонал,ами се бяха разминали двете части, може би в линейката!...
Рентген,после гипсиране.О,Боже,теглото ми се увеличи двойно, защото кракът ми, гипсиран от
пръстите до корема приличаше на ж.п. траверса!!Пак рентген и поех по безкрайни коридори към леглото,което дълго щеше да бъде мое! А си представях, че само ще ме гипсират и...у дома!
Обхвана ме отчаяние.Не очаквах такъв остър завой на съдбата си- загубих работата си,
пропуснах предстоящето отиване в Париж, а дори не предполагах, че "траверсата" ще е мой
спътник цели 9 месеци...Дъщеря ми изживя стрес, от който получи автоимунно заболяване..
Докарана бях в стая за дълго местожителство в компанията на още 5 баби,ама истински1Ако някой не познава тая действителност- дано не му се случва! Всички неподвижни, а аз и вързана за леглото чрез екстензията. Една от жените непресъснато стене...друга разказва безкрайни спомени от миналото си, трета иска да пуши, а една - да се намаже с камфор, че така била свикнала..Кулминацията беше, когато докараха една луда-от несподелена любов скочила от третия етаж,но не се убила,само се потрошила и току скачаше,мислеше ме за неверния си любим и ако не беше и тя на екстензия,можеше всичко да ми се случи..След първата седмица взе
да ме “мъчи” нов проблем! Косата ми се омазни, вече бях за изрусяване и въобще загуби фасон! Сигурно съм имала много нещастен “портрет”, защото придружаващата на една от бабите беше готова да донесе всичко необходимо, за изрусяване, за измиване, за да направи настроението ми щастливо!...Приех само да донесе две ролки, да разкраси бритона ми, но и нейната баба поиска същото! Ако може човек да си представи картинката, когато на визитация цялата стая бяхме накъдросани, дори лудата!
А беши жега,неописуема жега през цялото време-....
Дойде деня на "освобождението" ми- отивам си у дома,въпреки,че костите ми не бяха "щракнали"още! След 23 дни лежане само по гръб и вързана с няколко килограмова тежест, когато си спуснах краката, светът се завъртя шеметно!Не бях мигнала цяла нощ от мисъл как ще ме транспортират! Пак количка, пак линейка и в мятащото се легло!А как щях да "премина"ония 6 стъпала от входа до асансьора?
По-голяма атракция за живущите не беше се случвала до сега! Когато пристигнах, по неизвестен сигнал бяха събрани децата на целия квартал! Безмълвно гледаха как аз, здраво хваната подмишници от двама мъже, подскачах на здравия крак от стълба на стълба, като пред нас вървеше друг мъж, гърбом по стълбите и държеше бинт,с който беше вързана гипсираната "траверса",за да е по-високо от стъпалата и така приличаше на пушка , прицелена за стралба!Аз плаках по целия "път" и от болка и от обида и от безнадежност....Но вече бях на моя"родна земя” Започваше одисеята и пак дълго пътуване ...на 6-я етаж! Тъжна и неизвестна,без прогнози.Пак храна и всякакво обслужване на леглото, но имаше достъп на всички мои близки и приятели, телефон, телевизор, компютър! Трябваше само да отброявам едни дълги и много на брой дни... Нямам думи за оказаната ми помощ- физическа, психическа, материална! Провеждаше се сякаш
съревнование по приятелство. Пазаруваха, готвеха, чистеха, поливаха цветя! Няма да забравя,че едно съседче бешо дошло дори да ме нарисува...А аз мразех себе си за тая безпомощност и си дадох много обещания, доста от които изпълних...после.Не е случайна поговорката "Приятел в нужда се познава" И така цели 9 месеци не видях слънце, не мръднах от стаята, а дори и за мен е непонятно как съхраних нервната си система! "Вина" за това имат всичките ми приятели и най-вече семейството на дъщеря ми,което ми оказа всякакъв вид подкрепа, придобих чувството,че не съм сама!
Това "пътуване"ме лиши от дълъг и прекрасен период, който бях запланувала, но ми и доказа, че не съм живяла нито напразно, нито саможиво! И най-важното, че "чаровната възраст"има и своите претенции към нас, че не трябва да се правим безкрай на млади! Трябва да забравим оная младежка импулсивност, дори сърцето да я желае! Бабите от болницата са вече “жители” на небесното царство, но още общувам с придружителите или посетителите им! Оставила съм им весел спомен от тъжното място!...
Дано и урокът на съдбата ми напомня и занапред! Дано!
© Ирина Филипова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
А на мен ми беше тъжно без теб, Наде! И вече ми олекна...
-
Усмихна ме, Иржи и ме върна назад във времето. Благодаря ти!
-
Благодаря ти, мила Скити, че намери разказа ми, мислех че е вече "към дело"!
Толкова години са минали от преживяното и сега като го чета, сякаш за друг човек се отнася...Само се смея на картината с накъдросаните баби, а за персонала на болницата си беше представление, развлечение.. А когато пак бях в друга болница за смяна на става, им написах ода като възпях целия персонал поименно, с много хумор, но за беда пропуснах рехабилитаторът и той така се засегна, че отказа да ми прави процедурите, при това поемата беше сложена в рамка и закачена в сестринската стая.Навсякъде ме следват и комични и трагични събития... -
Наистина дълго пътуване си направила, Иржи, но пък до теб са били любимите ти хора! Леко и увлекателно разказваш, дори и тъжно от преживените трудности, самоиронията го прави много интересно за четене! Поздрав, миличка! 💖
-
Най- после ме видя и мен, Марко!Затова много ти се радвам, защото и ти имаш дял в това мое "прекрояване" от поезия в проза, както и в доброто подреждане на текста....Благодаря ти и тъъъкмо мислех да се впусна в предизвикателството за "Необяснимото" и като те видях теб, а и други , далеч по. добри в надпреварата, се отказах. Е, спечелих две първи и една втора награда, колкото да не ми е мъчно....Майтапя се, разбира се!
-
Житие и страдание беднова Ирина !
Поздрави за творбата, Иржи.
Написана с лека самоирония, забавна, въпреки и тъжна.
Поздрави от мен ! Бъди здрава ! -
Иване, Иване! Докрай все мисля, че вече няма да ме намериш в калабалъка...Но,не съм права! Все пак успяваш и ме радваш с хубавите думи.Благодаря ти. През това съм "нащракала" още две и не са така "страшни"! Ще ги пусна скоро.
-
Ирина, Ирина! Разказът ти държи в напрежение от началото до края! Благодаря за споделеното! Желая ти много, много здраве и творчески успехи! И... бодър и несломим дух!
-
Радвам се на констатацията ти, Жени! Тренирах още почти дете, когато трябваше да приспивам малкото си братче и аз му разказвах уроците си във вид на приказка...Но, веднъж, изрази недоволство от урока за жаба така: "Е, стига с тая жаба де, разкажи нещо за принцеси и пепеляшки" и аз създавах истории по тези теми...
-
И преди съм мен са казали колко увлекателно разказваш, Иржи... Поисках, обаче, и аз да ти го кажа ♥️
-
Винаги ми се струва, че много дълго те чакам, Мария,затова пък после с такъв балсам ме мажеш, че се считам щастлива!...И не заради комплиментите, а ми е приятно да си говоря с теб...Радвам се на оценките ти, а аз пиша както го усещам. Така ми се иска да е само забавно, но действителността около мен винаги е повече тъжна и добре, че съзирам на черния екран и розова точка, уголемявам я, и картината не е вече страшна! Така, колкото пъти съм чела разказа си, сама се смея на случката с "накъдрените" бабетки, а аз ги и напарфюмирах/ навсякъде си нося и парфюм../ та визитацията мина забавно...Благодаря и за твоята "визитация", скоро и Шехерезада ще се появи....
-
С такава лекота разказваш, Иржи! Тази лека ирония е характерна за твоя стил на писане, особео, когато пресъздаваш някой спомен, в който главна героиня си ти. С право са продължили да те търсят "Придружителите" на бабките, ти наистина си им оставила "весел спомен от тъжното място"! Поздравявам те и те прегръщам за подарените емоции и затова, че си живото доказателство, как едно будно перо може да елиминира ефекта на натлупващите се години!
-
Много ми е мило, Танче, като те видя на страницата ми! Всичките ми произведения "потъват" два дни след публикуването им, защото като сме много и коментарите ме затапват, особено "седенките"...Та е чудо че си ме видяла...Благодаря много!
-
Прочетох го с интерес, Иржи!
Благодаря за урока! -
Всеки преминава поне веднъж през голямо изпитание, Светле, важно е да не срива имунитета си с хленчене и приятелите играят голяма роля за това....Наистина сега времето е друго, могат да те измамят дори и най- близките...Съседката, с която най. много общувах, малко оболя и я принудиха да отиде при една внучка, на село, продадоха й апартамента, без да й дадат пукнат лев и тя говори само за самоубийство...Е, не са всички такива, има и добри приятелства и ги пожелавам всекиму! А самоиронията ви препоръчвам, помага!
-
Хубавичко си го описала това премеждие , Иржи, да не си въобразяваме, че животът поднася само цветя и усмивки. Много съм впечатлена от взаимопомощта, която сте си оказвали, това в днешно време е трудно да се преживее. И запази този несломим дух и здравословната си самоирония. 💕
-
Благодаря, Силве, много ме ласкаят думите ти, а съм още дребна, сравнително
с другите, особено с теб! Всеки път, когато подравнявам в дясно, си спомням за помощта ти...И много други добрини...Затова ти желая всичките хубави неща на света! -
Доказателство, че по-ободряващо лекарство от самоиронията няма. Благодаря, че го разказа по този увлекателен начин, Иржи 💗💗💗. Благодаря за усмивките! Хубава вечер ти желая!
-
Предпочитам, Мини, в произведенията ми да има само хумор и голяма част от стиховете ми са такива, но в живота не е точно така, има и тъжни епизоди...
"Щипките" хумор, Жаки са да размият малко черната боя на картината, обичам и самоиронията, тя пък е да не се отчайвам от несполуките и награда за сполучливите ми битки със живота! А съм роб на благодарността ми към най- малкия жест, направен ми...
Те, неприятностите, Ели, са ни постоянни спътници, но когато отминат и с малко умение да ги разкажеш, могат да не изглеждат вече толкова страшни...
Благодаря на всички , че прочетохте! -
Този разказ е написан доста отдавна, но не и веднага след събитието...Още не знаех, че освен поезия, ще пиша и разкази и той е почти във вида, който написах тогава...Само мислех, че правя дневник.Такива водех няколко- медицински, с подробности за всяко отиване на лекар/дата, кабинет, диагноза, лекарства, цени, ефект от тях.../, житейски, със всички забележителни събития в държавата- земетресения, природни явления, починали известни личности, финансови "катаклизми"/ махане на трите нули от "големите пари", които получавахме и още няколко, което наричаха ревалоризация/ и смешни събития от бита ми- кога съм сложила киселото зеле, кога са пуснали парното тая година, кога съм боядисвала апартамента, парите, майстора, адреса му и т.н. И един дневник с хубави мисли... Сама се забавлявах с това , но сега продължавам само медицинския...След малко ще продължа с отговор на всеки.
-
Забавен разказ! Много приятно разказваш, Иржи, Прочетох с удоволствие! Дано не ти се случват вече такива неприятности!
-
Иржи, възхищавам се на чувството ти за хумор, когато разказваш за такива трагични инциденти. И самоирония. Разбирам болките, които си изтърпяла и ти се възхищавам на борбеността и на това, че оценяваш чуждата помощ. Дерзай!
-
Много хубаво си разказала за този период от живота си, Иринка, увлекателно, красиво и тази приятелска подкрепа, го прави много жизнено. Хареса ми и те поздравявам, че ме направи съпричастна с преживяното. Бъди здрава и вдъхновена!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
