Дърветата са искрени

Д Ъ Р В Е Т А Т А    С А     И С К Р Е Н Н И

(разказ)

-         Какво ти е?

-         Не, не, нищо ми няма....

(из случайно подслушан разговор в трамвая между едно момиче и едно момче, които си държаха ръцете цели 20 минути)

В полумрака на затворената от четири страни с панели стая звънецът иззвънява. Три кратки електрически удара – тън, тън, тън...

         Квартирантската стая е в най-отдалечения ъгъл на апартамента. За да стигнат до входната врата бялата и черната жички на звънеца трябва да заобиколят двете стаи на хазяйката, кухнята, килера и широката стенна закачалка с огледарото.

         Това прави почти петнадесет крачки.

         През шпионката отвън се промъква снопче жълта светлина. Ключалката щраква и вратата се отваря, забръщайки дългата пътека в коридора.

-         Здравей, Мари.

-         Ти ли си, Жоро? Влез.

Жоро е висок, рус, хубав, със сини очи и синьо дочено яке, носи страшни дънки и винаги лъснати ботушки. Пуши само Кент.

-         Хазяйката тука ли е?

-         Няма я, още не се е върнала от смяна.

-         А Илияна?

-         Илияна е на кино. Някакъв полски филм...

Той влиза и спира насред коридора, оглежда се за миг в тъмната пропаст на огледалото, вади цигара и пали от бялата лъскава запалка. Към тавана се проточва дълга тънка струйка дим.

-         Защо не светнеш, Мари?

-         Така ми е по-добре...

-   Нищо, - той с лек жест щраква копчето и в стаята светва евтин абажур с две лампи. Всичко е както преди: двете напречно постлани черги вместо килим, двата кревата от двете страни на прозореца, шкафчето с касетофона и малката картина над леглото й. Някаква гравюра, изобра-зяваща ловец на лов заедно с двете си кучета. “Два абсолютни сетера”, беше казал за тях Жоро първия път, когато дойде. Сега по картината имаше лек прах. Двете мъжести дюли върху гардероба подсказваха, че вече е късна есен.

         - Уф, изпотих се докато се кача. Духнал някакъв южняк. Уж сме декември, а всичко взело да цъфти. – Жоро съблича якето и разкопчава горните две копчета на ризата си. – Ти утре пак ли си на лекции? Писна ми да те виждам да четеш всяка божа вечер.

         Жоро приближава до масата.

-   Какъв е този учебник?... “Старогръцки език”. Ха, ти и такова ли учиш? Нали беше немска филология?

-         Старогръцкия е само факултативно...

-         А-а...

Тя се е свила на топка в ъгъла и гледа пред себе си.

-    Да пусна ли музика? –  пита Жоро и без да дочака отговор натиска копчето на малкия касетофон. Два пресипнали от дълги тренировки гласа започват да отмерват ритъма на някакъв провлачен рок. – Ела, Мари! Не ти ли е студено?

Ръката му обгръща нейното рамо, притиска я до него. И изведнъж Жоро се разсмива:

-         А сега вече може и да загасим!

Той е спокоен, знае, какво иска, помни, за какво е дошъл. Бавно оставя цигарата на ръба на стола и посяга към Мари – две гладки космати ръце.

-         Мари, обичам те!

В тъмното се гледат два чифта очи. Изпитващо, дълго.

-  Мари, ти знаеш, колко те обичам! Мари ... – гласът му е леко пресипнал, дрезгав. Той обгръща слуха й отвсякъде така, че да няма пролука за бягство, печели я, завладява я. – Мари...

Още малко и ръцете му ще подивеят. Мария знае това.

-         Жоро, моля те, не...

-         Какво има, Мари? Защо?

Тя стои с разрошена коса по средата на стаята и се чуди, къде да скрие изтръпналите си внезапно ръце.

- Гладен ли си? Сигурно си гладен, ще ти направя сандвич и ще хапнем.

         И тръгва боса към кухнята.

         Какво ли е останало от обяд? Едно яйце, малко кашкавал. В дъното на хладилника вижда парче неизвестно откога останал салам. Маслото пък цял ден е стояло на прозореца и почти се е разтопило. Кой знае защо,  вместо в хладилника, тя го слага в една купичка, а купичката – под течащата струя на чешмата – да се изстуди. Закопчава пеньоара и прибира косата си с голямата зелена фиба, която винаги носи в десния си джоб.

         През отворената врата от другата стая долита забързан дискоритъм.

         - Знаеш ли, Мари, - Жоровият глас тръгва през коридора към кухнята, - днеска чух страшен виц. Каза ми го Гуцата, разправял съм ти за него. Слушаш ли ме? Влиза, значи, учителката в клас и пита учениците: “Ученици, знае ли някой от вас, какво е това любов?” Знаеш ли го? И всички, значи, мълчат. Никой не вдига ръка. – Мари чува, как Жоро тихичко се изсмива. – Само Иванчо по едно време вдига. “Кажи, Иванчо!”  вика учителката. Иванчо става и, и... Мари... Мари, защо плачеш, какво е станало? Обидил ли съм те с нещо? Аз просто разказвах виц. Ако искаш , ще разкажа друг, знам много...

Тя се е навела над масата и реже хляба с големия черен нож. Един резен, още един, още...

-  Мари! – той я сграбчва и й крещи в очите. – Кажи ми какво ти става? Какви те прихващат?

На пода се посихпват трохи.

-  Какво ти е, Мари? Лошо ли ти е? Ако ти е лошо, ще си ида – казва Жоро и изведнъж я притиска силно до себе си. – Искам те, Мари, чуваш ли?

В тъмното водата на тънкя струйка се впива в маслото. Все по-дълбоко, по-дълбоко...

-  Не, Жоро, хайде стига сме се лъгали... – гласът й е приглушен. – Как да ти кажа, ти сигурно няма да ме разбереш...

-  Какво пък има толкова да те разбирам! Сигурно си лапнала по някой .... в трамвая, или – още по-лошо – в тролея! Там натисканицата е още по-голяма... Ха, ха...

-   Не, не, друг няма, но...

-   Тогава какво “но”?

-   Нищо.

Не, тя иска да каже, отдавна търси сгоден случай да му каже за това, къде беше ходила, какво й бяха казали и какво й бяха дали да гълта. Но нима може да каже за изгарящия срам, за сълзите и за този опустошаващ всичко страх за бъдещето й.

Навън вече се е мръкнало. От уличните лампи е останала да свети само една – срещу очите й. Жоро й беше казал, че някъде там, зад нея, но много по-далече е неговата работа. Но зад улицата се виждаха да светят само блокове, блокове, блокове и нито един завод или фабрика. Между блоковете растяха праскови и черешови дръвчета. Бяха останали още от преди. Повечето ги бяха изсекли заедно със съборените къщи, но тези бяха оцелели сред строежите. И сега, без да знаят, че зимата тепърва почва, те чакаха доверчиво декемврийска топлина да разпука съвсем набъбналите от бъдещ плод клончета.

- О`кей тогава, - Жоро изведнъж става решителен. – Отивам да си допуша цигарата. Ако, разбира се, не е изгаснала вече.

По тавана на кухнята преминават бързите фарове на един засъснял камион с ремарке. Воят му дълго не напуща улицата.

-  Мари, не искам да ми правиш сандвич, не съм гладен, - казва Жоро и Мари чува, как той облича дънковото си яке. – Пък и трябва да си купя цигари докато не са затворили. Може да ти купя и на тебе, искаш ли?

Ей сега ти ще станеш и ще го спреш, казва си Мария. Ще го спреш и никъде няма да го пускаш. Цигарите на Илияна са оттатък в чекмеджето, да вземе, колкото си иска. Нищо, че пуши само Кент. Ще го спреш, ще му кажеш две-три топли думи, пък ако ще и да си изкривиш душата... И ще се съгласяваш, ще се съгласяваш с всичко, каквото ти каже или ти поиска.

Но краката й сякаш са залепени за пода. Мария мълчи.

-         Аз отивам. Чао.

Мария сяда на тесния кухненски диван. Пред нея на масата в една пластмасова чинийка лежат две намазани с масло филии. Вратата се тръшва. По черната жичка за миг преминава закъснял импулс и отеква със звън в съседната стая. Трябва да стане и да изгаси проклетия касетофон. Мария отрива с ръкав лицето си и се запътва към коридора. Балатомът вече е успял да изстине. Къде ли са чехлите? Тука бяха някъде, под кревата...

След миг настъпва тишина. И в тишината странно прозвучава кучешки лай. Кучетата са много и лаят им се чува дори през затворената балконска врата. Мария я оваря и по косите й се плъзва светлината на единствената в квартала улична лампа. Десетина бездомни кучета настървено са се понесли след едно одърпано и кльощаво пуделче, стиснало нещо в зъби. Кученцето стига до лампата, но тук се препъва и като изпуска от устата си плячката с жално скимтене се втурва настрани. Изведнъж се чува сирена, бяла милиционерска кола за миг оцветява в синьо събралата се под лампата озверяла глутница и отминава по пътя си.

От входа излиза човек със синьо дочено яке и самоуверено тракащи по асфалта ботушки. Един човек пресича улицата и току-що напъпилите клонкии на отсрещните праскови и череши го скриват зад себе си. Едно мърляво и гладно куче изтичва подире му, но усетило, че ще получи най-вече камък, се връща обратно. Един човек... Човекът, на когото тя вече никога няма да каже: “Погледни, виж, колко са искренни дърветата!"

1982-2005 г.