Старецът се тътреше бавно по обраслата с бурени пътека, подпирайки се тежко бастуна си в опит да облекчи разядените си от артрит стави. Правнукът му, Сашко припкаше като козле напред, като от време на време се спираше да си поиграе я камък, я с пръчка, но не се задълбочаваше в играта и често хвърляше тревожни погледи през рамо, за да се увери, че възрастният мъж не се е отказал.

  Стигнаха до един пресъхнал кладенец и старецът приседна да си почине. Едва си поемаше дъх, а лицето му бе придобило нездрав морав оттенък. Кипящото от енергия момче обаче продължаваше да се щура напред–назад, опознавайки света около себе си. Вълнуваше се, защото усещаше, че е езерото е съвсем близо и едвам се сдържаше да не хукне надолу по пътеката. Не можеше да си представи колко капнал от умора е прадядо му.

 Когато видя, че малкият пристъпва нервно от крак на крак, старецът се усмихна благо, после въздъхна и се надигна. Коленете му трепереха от напрежение. Сашко хукна напред.

  – Не натам, Саше! – провикна се старецът и посочи надясно, към едва забележимата пътека, която криволичеше нагоре по хълма.

  – Но, дядо! Нали обеща, че ще ходим за риба! – проплака момчето.

  – После. Първо трябва да ти покажа нещо.

  Тръгнаха по другата пътека. Старецът крачеше по–бодро, въпреки големия наклон, сякаш бе получил прилив на нови сили.

  На върха на хълма имаше малка поляна, в единия край на която растеше самотно дърво. Дървото беше широколисто, високо около десетина метра, с гъста корона от тъмнозелени листа. Сред тях се виждаха плодове с големината и цвета на грахови зърна, които след месец–два щяха да почернеят отвън, а сърцевината им да пожълтее и омекне. Старецът не помнеше какъв вид е дървото, въпреки че бе чувал един свой покоен чичо да го нарича с някакво странно наименование. Но това беше преди повече от седемдесет години.

  – Тези топчета ядат ли се? – попита Сашко и посочи короната на дървото

  – Още не. Когато почернеят, стават за ядене, но не са особено вкусни – отвърна разсеяно старецът. Беше се вторачил в най–долния клон, който бе почти изсъхнал и като че ли всеки момент можеше да се прекърши от собствената си тежест.

  – Още някой и друг месец, най–много година – промърмори тихичко той.

  – Какво?

  – Нищо, Саше.

  – Нали ще идем за риба?

  – Ще идем.

  Старецът плъзна поглед още по–надолу, където личаха следи от отдавна отрязани клони.

  – Мама и татко – прошепна съвсем тихо той и очите му се насълзиха.

  Усетило, че нещо не е наред, момчето се загледа притеснено в прадядо си.

  – Защо ме доведе тук, дядо?

  Старецът извади вехта кърпа от задния си джоб и си избърса лицето.

  – Това е дървото на рода, Саше. Трябва да се грижиш за него и да не позволяваш на никого да му навреди. Те, баща ти и дядо ти знаят… но и ти трябва да знаеш.

  – Родословно дърво, така ли? Мислех, че те са нарисувани върху лист, а не истински. Госпожата ни показа едно такова в училище.

  Старецът се усмихна.

  – Е, това е истинско. И всеки от рода си има свой клон. Твоят е нейде там горе – каза той и посочи закрития от зелената шума връх.

  Тогава момчето се загледа в полуизсъхналия долен клон и сбърчи замислено вежди.

  – Хайде да тръгваме, Саше, щото рибите лягат да спят в два часа и няма да успеем да хванем нищо.

  – Шегуваш се.

  – Не, не се шегувам. Рибите също трябва да спят от два до четири.

  Момчето се засмя и хукна надолу по склона.

  На песъчливия бряг на езерото лежеше стара лодка, чиято боя беше почти изцяло олюпена. Старецът огледа подозрително дъното ù, после закачи торбата си на ухото за греблата и се зае да я избута във водата. Малкият се спусна да му помогне.

  Мишците на възрастния мъж бяха загубили голяма част от силата си, но все пак успяваха някак си да се справят с греблата и след около петнайсетина минути лодката се озова в средата на езерото, където бяха най–едрите риби. Момчето нетърпеливо извади въдицата и буркана със стръвта.

  – Ха, да те видя сега дали ще успееш да закачиш червейчето – каза старецът, простена и обърса с длан потното си чело.

  – Няма проблеми, татко ми е показвал. Дядо? Боли ли те нещо?

  – Всичко ме боли, Саше? Но това е нормално, стар съм вече. Хайде, мятай въдицата!

  Тръпнещо в очакване, момчето не откъсваше очи от плувката, която обаче като че ли нямаше никакво намерение да потъва. Старецът се усмихна под мустак при вида на напрегнатата му физиономия.

  – Сигурно са легнали да спят.

  – Не ме будалкай, дядо, рибите не спят.

  – Щом казваш.

  Двамата тъкмо си поделяха единия от сандвичите, които майката на Сашко бе приготвила, когато плувката потрепна и се шмугна под повърхността.Сашко се ококори и стисна здраво въдицата. Няколко минути по–късно в лодката се мяташе един двукилограмов шаран. Сашко сияеше от щастие, но старецът хапеше нервно устни – беше забелязал, че изпод една от дъските на дъното прониква вода. Опипа дъската с пръсти. Стори му се хлабава, сякаш се бе откачила.

  – Хайде да се прибираме!

  – Но, дядо! Тъкмо започнаха да кълват!

  Старецът започна да гребе към брега. В този момент момчето забеляза, че в лодката прониква вода, но като че ли изобщо не се притесни от този факт, по–скоро го беше яд, че трябва да се прибират.

  Водата нахлуваше все по–бързо и по–бързо, вече достигаше до глезените им. Старецът стенеше от болка при всяко загребване и се молеше болните му стави да издържат. Брегът все още бе далеч и като че ли не се приближаваше. Момчето се разплака, не толкова от страх, а от това, че дядо му се мъчи като грешен дявол. Никога не бе виждал лицето му толкова зачервено, очите му – толкова трескави.

  Лодката започна да се накланя.

  – Саше, баща ти научи ли те да плуваш? Когато ходихте на море… лятоска? – попита със запъхтян глас старецът.

  – Само с пояс…

  Дясното рамо на възрастния мъж се предаде и греблото застина неподвижно. До брега оставаха не повече от стотина метра.

   Старецът вдигна очи към небето и разтърка ядосано схванатата си плешка. После нещо го накара да погледне към върха на хълма, където се извисяваше дървото на рода. От мястото, на което бяха, се виждаше горната част на короната му… а едно от малките клончета там изглеждаше съвсем увяхнало. Старецът проследи с поглед долните клони и разбра, че това, без никакво съмнение, е клончето на Сашко.

  – Не, не е възможно! – проплака той.

  – Дядо, лодката потъва!

  Старецът изрева и напъна здраво греблата, но лодката едва помръдна. Минута по–късно двамата се озоваха във водата. Малкият пищеше от ужас. Старецът обаче не бе загубил самообладание и успяваше да държи главата му над водата. След известно време краката му като по–чудо докоснаха песъчливото дъно на езерото.

  Старецът успя да извлече правнука си на брега, но силите му стигнаха дотам и той загуби съзнание. Свести се след десетина минути от топлите сълзи, които капеха по лицето му.

  – Добре ли си, Саше?

  – Да, дядо, а ти?

  – Малко съм уморен, но ти не се притеснявай. Ще ми мине. Слушай сега! Аз ще полежа малко тук да си почина, а ти тичай при баща си и му кажи, веднага да дойде и да се погрижи за онова клонче най–горе. Онова клонче е много важно. Предполагам, че някакъв вредител го е нападнал, и друг път се е случвало такова нещо. Когато братовчед ми… той беше едва на двайсет… той… загина във войната… Както и да е. Този път обаче… нищо непоправимо… надявам се.Баща ти знае какво се прави в подобни случаи. И да носи стълба му кажи! Хайде, бягай!