Дъщерята на Аполон

Глава 6, част 2

 

... оцветена в червено

 

POV Ейдриан

  Виждайки Фийби да лежи в безсъзнание на тротоара, ми се прииска да откъсна главата на Ловеца още в същата секунда. Беше Ловец, без съмнение, издаваха го цветът на очите му и хищническите рефлекси, с които следеше всяко мое движение, очаквайки атака. Зъбите започнаха да растат, но трябваше да мисля трезво. Гневът и притеснението за момичето не биха били от полза, за да се справя с това нищожество.

Полезрението ми се сви до човека срещу мен. Да, той беше само човек, въпреки сериозните сили и способности, които притежаваше, и като такъв едва ли би се справил с мен. Други от този род са преследвали прокълнатите в продължение на векове, някои Ловци са имали успех и са сложили край на живота на някои от нас. Аз бях твърде голяма лъжица за устите им, твърде древен, за да могат да ме достигнат. Не че не са опитвали. И сега сякаш бяха намерили начин - момичето.

  - Направи голяма грешка, като я удари. - казах през зъби. Кучешките вече се бяха врязали в долната устна и усещах вкуса на собствената си кръв.

  - Не си ни нужен, прокълнати. Твоят ред в списъка ни все още не е дошъл. Както ѝ казах преди малко, имаме нужда от нея жива и донякъде невредима.

  - Защо ви трябва? Вие не преследвате смъртни.

  - Тя не ти каза, аз също няма да го направя. Но това момиче далеч не е обикновен смъртен. Нямаш представа колко специална е тя, както и семейството ѝ. Но това е коз, който Ловците ще запазят за себе си.

  - Защо мислиш, че ще можеш да я вземеш? - Усмихнах се.

  - А какво те кара, Тенебръс, да мислиш, че няма да успея? Вече не си звярът, който си бил преди векове. Не ловуваш, не пиеш жива кръв, поддържаш живота си с кръв от банки. Както казах, наблюдаваме те.

  Моментът настъпи! Разсеян от фантазиите за собственото си превъзходство, Ловецът не забелязваше как ноктите ми се превръщат в малки, смъртоносни остриета. Бърз скок, който отне по-малко време от мигване, и ръката ми потъна в гръдния кош на мъжа.

  - Явно не сте много наблюдателни. - Казах. - Защото в противен случай бихте знали, че вчера вечерта добре си хапнах.

  Усетих как сърцето му бие в дланта ми. Сладък ритъм, който би ми било приятно да прекъсна. Да, 

обикновено се владея перфектно и държа звяра в себе си, вързан с дебела верига. Но понякога го оставям да се разтъпче малко. Като сега. Звяр, чудовище, животно, изверг - наричали са ме с всички тези думи и по-лошо, не ме интересува. Аз съм такъв, какъвто съм вече хилядолетия. Могат да ме мразят колкото искат, но едно нещо не могат да направят - да не треперят от силата, която притежавам.

  - Лека нощ, драги! - ухилих се и извадих ръката си, заедно с все още биещото сърце.

  Ловецът падна на колене и след това по лице. Пуснах вече мъртвия орган до него и извадих телефона от джоба си с чистата ръка.

  - Имам нужда от чистачи пред "Angel's". - казах в слушалката и затворих.

  Избърсах ръцете си в шлифера на Ловеца и отидох при Фийби. Тя все още беше в безсъзнание на улицата, но ясно чувах равномерния ритъм на сърцето й. Внимателно я обърнах, така че да легне по гръб и се обадих на нашия семеен лекар да дойде с линейка, за да я транспортираме.

  Два часа по-късно Фийби лежеше във VIP стая в една от частните клиники в града, а аз седях на

стол до леглото. Лекарят току-що беше напуснал стаята, след като я прегледа и установи, че има сътресение. Огромната синина на слепоочието й не ми даваше мира. Не трябваше да я оставям сама, трябваше да отидем до колата заедно. В този момент тя отметна чаршафа, с който беше покрита, и започна да се слиза от леглото.

  - Хей, хей, къде тръгна? - скочих.

  - Искам да си отида вкъщи. - Залитна, когато стъпи на пода.

  - Имаш комоцио. Не можеш дори да стоиш на краката си. Няма да отидеш никъде, докато лекарят не разреши.

  - Е, тогава го извикай, за да позволи. Поемам отговорността.

  - Няма да го направя. Трябва да полежиш известно време.

  - Ейдриан, добре съм. Главоболието и световъртежът скоро ще изчезнат. Мога да лежа и вкъщи. Не искам да стоя в болницата. - каза тя твърдо, но виждах как стиска таблата на леглото, за да се задържи изправена. - Не понасям болници.

  - Много хора не ги понасят, но трябва да ги търпят за тяхно добро. - Намръщих се, твърдо решен да не я оставя да ме убеди.

  - Моля те!

  Тези две думи, тихият глас, с който ги произнесе, и бледият ѝ вид ме победиха.

  - От миризмата на дезинфектанти ми се гади повече, отколкото от сътресението.

  - Добре. - Предадох се. - Ще говоря с наблюдаващия те лекар.

 

  Час по-късно те напуснаха клиниката. Фийби все още не стоеше стабилно на краката си, но упорито отказа Ейдриън да я държи. Мъжът тръгна на крачка зад нея, готов да я хване всеки момент, но с всяка стъпка, която момичето правеше, походката ѝ ставаше все по-уверена. Докато стигнат колата, само болезнената гримаса на лицето й издаваше, че не се чувства добре.

  - Хайде, влизай! - каза Тенеброс и отвори вратата. - Ще те закарам вкъщи.

  Фийби се качи в колата, без да спори.

  - Преди да ме прибереш, може ли да спрем на едно място? - попита жената, когато Ейд зае своето място.

  - Да, но бързо. Чу какво каза лекарят, трябва да почиваш няколко дни, ако е възможно легнала. Е, накъде да карам?

  - Сиропиталище "Свети Тома".

  Тенебръс запали двигателя и колата потегли. Когато стигнаха там, Фийби слезе. Тя вече стъпваше уверено и без признаци на скорошно сътресение. Използвайки бастуна и, докосвайки оградата, тя успя да стигне до пощенската кутия на портата. Извади плик от вътрешния джоб на якето и го сложи вътре.

  - Какво беше това? - попита Ейдриан, който я последва.

  Въпреки черната кожа, която беше избрала да носи тази вечер, Фийби все още имаше очарованието на приказна фея. Ейд не знаеше какво иска повече - да я грабне и да не я пуска или да застане до нея и я наблюдава мълчаливо.

  - Всеки месец им оставям 1000 долара в плик в пощенската кутия, а когато мога и по-често. - каза тя и се обърна към него. - Те се нуждаят от тези пари повече от мен. - Фийби спря, вторачена в него. Мъжът осъзна, че е на границата, че след миг нещо в него ще се счупи. Стана му непоносимо ...

  - Може ли да те прегърна? - измърмори той. - Моля те!

  Видя как миглите ѝ трепнаха, а след това погледът ѝ се вдигна към очите му. Без да бърза, махна косата от страната й и я постави зад ухото й, разкривайки красивите скули. Този жест му се стори много интимен, тъй като тя почти не му беше позволила да я докосне по някакъв начин по време на предишните им срещи.

  - Прегърни ме! - каза тя. Ейдриан скъси разстоянието между тях.

  Той бавно я прегърна и я притисна към себе си. Жената положи чело на гърдите му и от това сърцето му замря.

  - По дяволите! - простена Ейд, усещайки тръпките, преминаващи през тялото й, докосвайки с устни

червените й къдрици. - Фийби, ти трепериш.

  - Вероятно остатък от шока. - Гласът й беше приглушен. - Все още мога да усетя ножа на гърлото си и ужасния му дъх в лицето ми.

  Тенебръс се напрегна при спомена за тази картина.

  - Той вече няма да те докосне.

  Фийби вдигна глава и го погледна в очите, което накара мъжа да се почувства неудобно.

  - Мъртъв е, нали? - в гласа й имаше абсолютна увереност.

  - Да. - предпазливо каза Ейдриан, без да знае как ще реагира момичето.

  Тя сведе глава и въздъхна.

  - Някой друг ще го замести. Едва ли ще се откажат.

  Тенебръс искаше да я попита за Ловеца, но реши да го отложи за малко по-късно.

  - Да вървим! Ще те заведа у нас. Ще изпиеш чаша чай, ще се затоплиш, ще се успокоиш...

  Фийби само кимна и мъжът я заведе обратно до колата.

  Пътят до "Орлово гнездо" премина в мълчание, но от време на време й хвърляше по един поглед, за да се убеди, че не е загубила съзнание отново.

  Когато влязоха в асансьора и той започна да се изкачва, Фийби подпря глава на стената и уморено затвори очи. Не искаше да мисли какво ще се случи утре или всеки следващ ден и кога точно Ловците ще се върнат в живота й. Не искаше да мисли за нищо. Просто да остане в безвремието на този асансьор, където нищо не можеше да я достигне. Защото всичко започна отначало - те я искаха, за да имат достъп до дара ѝ. Тя беше сигурна на 99%, че целта е била точно такава. Но как точно имаха намерение да я използват, тя не можеше да си представи.

  - Добре ли си? - попита я Ейдриан.

  - Да.

  - Все още ли те боли глава?

Фийби поклати глава в знак на отричане. Тя не се разболяваше, не и сериозно, не и за дълго време. По-рано го беше казала и на Касиан. Кас! Мисълта за пазителя накара очите й да се отворят широко.

  - Къде е Касиан? Виждал ли си го от снощи?

  - Не. - мрачно отговори мъжът.

  - Дори и да не го харесваш, той ми е приятел и трябваше да чака пред бара, а не беше там. Ами ако му се е случило нещо?

  - Той е голямо момче, може да се грижи за себе си. - Тенебръс сви рамене.

  Фийби започна да търси телефона си в джоба на якето си. Извади го и натисна бутона за бързо набиране на Кас. Няколко пъти се чу свободен сигнал и накрая връзката прекъсна. Фийби опита отново, но резултатът беше същият. Тя стисна телефона, колебаейки се да направи това, което интуицията ѝ диктуваше.

  - Искаш ли да се обадиш на някой друг? - попита Тенебръс, който внимателно я наблюдаваше.

  - И да, и не. Знам, че за да разбера точно къде и как е Касиан, трябва да се обадя на баща ми, но не искам.

  - Защо?

  - Защото последният път, когато говорих лично с него, беше преди шестнадесет години.

  - И сега се притесняваш, че няма да отговори на обаждането ти?

  - Не. Мисля, че ще си направи грешни изводи.

  - Тогава просто му кажи да не го прави!

  Тя пое дълбоко въздух и натисна бутона. След няколко секунди се раздаде мелодичен, но уморен глас.

  - Аз съм. - бързо каза Фийби. - Не си мисли нищо излишно! Обаждам се, защото Касиан изчезна.

  - Не е изчезнал. - отговори баща й. - Той е в клиниката на Асклепий, полумъртъв. Някой много силен го е нападнал в гръб и не е имал шанс да реагира.

  - Кога ще се върне?

  - Ще отнеме известно време, ако изобщо го върна на същата служба.

  - Да не си посмял да направиш нещо с него! - каза жената. - Ще платиш скъпо.

  - Не ме заплашвай, момиченце! - Гласът на Феб стана груб. - Не си ми в категорията.

  - Но знам много и знам къде да те ударя, за да те заболи. Приличам на теб повече, отколкото ни се ще и на двамата.

  Тя затвори и въздъхна тежко.

  - Това прозвуча зле. - каза Тенебръс.

  - Кое?

  - Разговорът. Новините изглежда са лоши.

  Вратите на асансьора се отвориха с едва доловимо съскане и двамата влязоха в мезонета. Фийби сведе глава и каза тихо:

  - Кас е тежко ранен, но Феб няма да го остави да умре. Познавам начина му на мислене. Каквито и да са плановете му, той първо ще се увери, че Касиан е жив и здрав. Ако трябва ще го извади дори от Ада, само за да го изпрати там собственоръчно...

  - Не изглежда много приятен човек.

  Ейдриън сложи ръката ѝ в сгъвката на лакътя си и я заведе в кухнята.

  - Зависи от обстоятелствата. - Тя сви рамене. - Вината, която изпитва, влияе на отношението му към мен. Жените го намират за очарователен. Най-точната дума, с която може да бъде описан, е артист - темпераментен, непредсказуем, поведението му често зависи от настроението. Освен това е много отмъстителен.

  - Преди много години срещнах някого, който прилича на баща ти.

  - Какво се случи? - попита Фийби, макар че можеше да си представи.

  - Срещата не завърши добре.

  Мъжът я настани на един от високите столове близо до кухненския остров и включи чайника да загрява вода.

  - Мисля, че чаят от лайка ще ти се отрази добре. Ще те стопли и успокои.

  Момичето не отговори и Ейд се обърна да я види какво прави. Тя беше положила глава на едната си ръка, а с показалеца на другата рисуваше шарки върху плота.

  - Фийби, всичко свърши.

  - Сънувах го. - каза тя, без да вдига глава. - Преди няколко дни.

  - Какво сънува?

  - Това, което се случи тази вечер. - Искаше да му каже, дори застрашавайки тайната си. - Всичко, до най-малкия детайл, до момента, в който ме удари с дръжката на ножа.

  - Значи знаеш кой беше той?

  Ейдриан беше решил да изчака, преди да се опита да й зададе въпрос за инцидента, но тя сама повдигна темата.

  Фийби кимна на въпроса му и го погледна.

  - Почти съм сигурна, че беше член на таен орден, наречен Ловците, които преди няколко века са преследвали свръхестествени същества. Но бях убедена, че те вече не съществуват. И нямам представа защо искат мен.

  - Откъде си узнала за този орден?

  - Имах много мъдра баба, която ми разказваше интересни истории преди лягане.

  - Знаеш за тях от приказка? - попита Тенебръс подозрително, но чувствителното му обоняние не усети лъжа от нейна страна.

  - Семейството на майка ми са цигани. - усмихна се момичето, спомняйки си родителите на майка си. - Но ако питаш нея, тя е родена английска дама. Дядо ми беше първият, който ми даде цигулка, а баба твърдеше, че има ясновидски способности. Също така твърдеше, че семейството й произлиза от старо уиканско семейство. Сигурно знаеш на какво са били подложени заподозрените в магьосничество. В една от нейните истории баба ми разказа, че основната част от Инквизицията се е състояла от Ловци.

  - Странна приказка за лека нощ.

  - Баба беше необикновена жена.

  - Ловецът каза същото за теб. Че си специална. Семейството ти също.

  - Казах ти. - Момичето нервно преплете пръстите си. - Не знам с какво мога да съм им полезна. Всъщност има няколко неща, но нямам представа кое искат.

  - Какви неща например? - Тенебръс се намръщи.

  - Знам ли? Пари? И баща ми и пастрокът ми имат много пари. Влияние? Да накарат някого от семейството да направи нещо. Или за отмъщение? Нямам представа кой от роднините на баща ми ги е настъпил и кога? И въобще фанатикът има ли нужда от някаква причина да направи нещо глупаво?

  - А ти? Какво те отличава от всичките ти роднини, за да те изберат Ловците като мишена?

  - Освен че съм най-младата и имам смесена кръв? Нищо.

  Думата кръв накара мъжа да наостри слух.

  - В какъв смисъл смесена?

  - Е, както казах, семейството на майка ми е циганско. Знаеш, че в миналото циганите не са се задържали на едно място дълго време. Ако това не е достатъчно, за да мисля за себе си като за дете със смесена кръв, то баща ми е роден в Гърция.

  - О, о, в този смисъл.

  - Ти какво си помисли? - засмя се момичето. - Че съм кръстоска с пудел? Ако предложението за чай все още важи, знай, че водата вече е гореща.

  Ейдриан се обърна към чайника и видя, че Фийби е права.

  - Добър ...

  - ... слух? - завърши тя. - Мисля, че вече сме играли тази сцена.

  Мъжът се усмихна. И си спомни Андреас, който вчера вечерта за пореден път отказа да се върне у дома и остана в офиса.

  - Знаеш ли? Брат ми те харесва. - Каза той, поставяйки цветовете от лайка в малка кана и заливайки ги с вряла вода.

  - Не помня някога да сме се срещали. Защо е решил така?

  - Срещали сте се. На рождения ми ден. И той те харесва заради факта, че се държа по различен начин, откакто те срещнах.

  - И каква е промяната?

  - Да кажем, че преди това не бях много приятна компания.

  - Да, мога да си представя. - Фийби се съгласи.

  - На какво основание? - Мъжът я погледна намръщен, но при вида на широката ѝ усмивка, омекна.

  - Въз основа на запознанството ни.

  - Виновен съм.

  Тя изглеждаше толкова на мястото си, седнала в кухнята му, че му се прииска да я задържи там завинаги, за да се наслаждава на присъствието ѝ. Ейдриан затвори чайника, за да се получи отварата и тръгна към нея.

  Фийби проследи движението му и, когато мъжът завъртя стола ѝ, се облегна се на плота зад себе си и го погледна в лицето. Можеше само да гадае за какво мисли той в момента, виждайки как свива и отпуска пръстите си.

  Ейдриан бавно вдигна ръце към нея и обхвана лицето й. Още по-бавно, сякаш се колебаеше или се страхуваше да не я изплаши, мъжът се наведе и нежно докосна устните й.

  Докосването му я изпълни с топлина. Тя знаеше, че усещането от целувката му ще е хубаво, но не очакваше да се почувства толкова... уютно, така... у дома в ръцете му. Това я изплаши и тя се отдръпна.

Можеше да си позволи да рискува да вечеря с него, да разговарят, да се смее, да флиртува. Но имаше ли смелост да започне истинска връзка с някой от прокълнатите? Прокълнат не от някого другиго, а от собствения й баща. Да поеме риска да преминете границата на симпатията и започне да изпитва по-дълбоки чувства към него? Да рискува той да разбере тайната й? С всички последствията от това?

  - Не бива да правим това. - Каза тя.

  - Защо? Не ти ли хареса целувката? - попита Ейдриан, без да сваля ръце от лицето й.

  - Не е в това проблемът. Ако връзката ни се задълбочи, това ще породи много въпроси. Ти ще поискаш да узнаеш това, което винаги съм държала в тайна, а аз ще поискам да ти кажа. Това може да бъде опасно.

  - За теб или за мен?

  - Преди всичко за мен.

  - Тогава просто няма да питам.

  Фийби се усмихна тъжно.

  - Ще го направиш. Рано или късно. Любопитството е неразделна част от човешката природа.

  - Ако обещая да не питам, ще ми повярваш ли?

  - Ако някой ден ти кажа да не питаш за нещо, ще го направиш ли?

  - Да.

  Младата жена го погледна в очите, за да открие истината там.

  - Тогава ще ти повярвам. - каза тя тихо.

  - Добро момиче. - Мъжът се усмихна.

  - Това прозвуча така, сякаш хвалиш куче. - Фийби се засмя.

  - Започвам да обичам кучета. - Той погали бузата й с палец.

  - Чай.

  - Какво? - Ейд я погледна объркано.

  - Каза, че ще ми направиш чай.

  - Много си добра в смяната на темата. - мъжът я погледна укорително, но все пак я пусна и отиде до чайника, за да налее и на двамата.

  - Знам. - каза Фийби, обръщайки се със стола.

  Ейдриан постави чашата пред нея, хвана ръцете й и ги сложи върху нея.

  - Благодаря!

  Усмивката й беше толкова искрена, без сянка на преструвки. Тя не създаваше в съзнанието му  впечатлението за нещо скрито, което той обикновено имаше с други хора, когато разговаряха с него. "Тя е доволна от живота си такъв, какъвто е." - Осъзна Ейд. - "Самодостатъчна. Не се нуждае от никого, за да бъде Някой."

  - Мълчиш. - Тя прекъсна мислите му.

  - Току-що разбрах какво ме привлече към теб. - Каза мъжът.

  - Освен секси тялото, блестящият ум и огромния талант? - Фийби се засмя.

  - Ако трябва да бъда честен, ти дори не сте мой тип на външен вид.

  - О, това болеше. - Престори се на обидена жената. - И каква е тази моя незаменима черта, на която не можеш да устоиш?

  - Ти не искаш нищо от мен.

  Фийби примигна няколко пъти, не разбирайки.

  - Дълго време не ми се е случвало да говоря с някого, който не иска нищо от мен. - Той погледна надолу. - Е, разбира се, с изключение на Андреас.

  - Ти сериозен ли си?

  - Абсолютно.

Тя остави чашата, стана от стола и, като държеше ръката си върху плота, го заобиколи. След това извървя двете крачки до мъжа и го прегърна.

  Ейдриан замръзна. Усещаше малките й ръце на кръста си и топлината, която те излъчваха, и не смееше да помръдне, сякаш се страхуваше да прекъсне някаква магия.

  Фийби вдигна очи към лицето му.

  - Обещавам никога да не искам нищо от теб! - каза напълно сериозно жената.

  Ейдриан знаеше, че тя няма предвид всички дрънкулки, които той можеше да й осигури, ако тя поискаше.

Казваше му, че не очаква нищо от него в замяна на компанията си. Това за него беше неоценимо.

  - Ти си истинско чудо.

  Фийби не отговори, сложи глава на гърдите му и го притисна по-близо. Сякаш се опитваше да изтрие цялата тъга от очите му.

  "Твърде късно!" - помисли си и стомахът й се сви в топка. Вродената ѝ склонност към емпатията беше взела връх и тя почувства как желанието да му помогне започва да расте. Беше направила първата стъпка по ръба на бръснача, под който я очакваше царството на Хадес. Веднъж беше преминала през селенията на господаря на подземния свят. Въпреки факта, че беше невинна и нейното време не беше дошло, преживяването не беше приятно и нямаше желание да го повтори.