Дъщерята на Аполон

Глава 2, част 1

Да се извиниш не е трудно...

   На следващия ден Фийби излезе рано по задачи. Беше й почивен от оркестъра и тя възнамеряваше да го оползотвори максимално. Първо с Макс направиха ежедневната му сутрешна разходка в парка, където жената го пусна да потича. Тя от своя страна постла едно старо одеяло на тревата и се излегна, за да се

наслади на все още непрепичащото слънце. Когато след половин час алармата на часовника й звънна, Фийби извика кучето и двамата продължиха към сиропиталището „Св. Тома“. Посещаваха го всеки път, когато младата жена имаше свободен ден, за да могат децата да си поиграят с Макс, тъй като в дома не бяха разрешени животни заради алергията на някои от възпитаниците. Малките личица грейваха, винаги когато голдън ретрийвърът влезеше в двора. И сега не беше по-различно. А и кучето обичаше да ходи при децата, тъй като Фийби не винаги успяваше да му осигури игрите, за които умираше. Жената пусна повода, оставяйки питомеца си да се радва на вниманието, и се приближи до сестра Агата – една от възпитателките в дома.

  - Как си днес, скъпа? - попита я монахинята.

  - Нали ме знаеш? - засмя се Фийби. - Аз съм като цветята – трябва ми само малко слънце, за да цъфтя цял ден.

  - Радвам се, че успя да дойдеш днес! Тамара се е забъркала в неприятности и се наложи директорката да я накаже.

  - Какво се е случило? - Фийбс се намръщи.

  - Сбила се е с едно момиче в училище. И не иска да каже защо.

  - Може ли да поговоря с нея?

  - Разбира се, върви! Само преди това предупреди директорката.

  - Благодаря, ще го имам предвид.

  Младата жена изкачи внимателно стълбите, тъй като Макс не беше с нея да я води. Влезе и плъзна ръка по ламперията. Когато усети края на дъските, зави надясно и продължи по коридора, докато не стигна врата с резба, която нямаше как да сбърка, защото беше ирландски плетен кръст. Фийби почука леко и, когато  получи разрешение, влезе в кабинета. Жената зад бюрото, имаше гладка кожа без бръчки, личеше си че е била и все още е красива. Ако не бяха почти изцяло белите й коси, никой не би повярвал, че е прехвърлила петдесетте. Много хора се питаха защо бе избрала службата на Бога.

  - Здравейте, майко Елене! - поздрави тя монахинята, която заемаше длъжността на директор.

  - Здравей, Фийби. - усмихна й се другата жена. - Радвам се да те видя. Доведе ли Макс?

  - Да, отвън е. Радва се на любовта на децата. Майко, разбрах, че Тамара е наказана. Ще ми позволите ли да поговоря с нея?

  Директорката въздъхна и излезе иззад бюрото си.

  - Поговорете! Дано на теб каже какво я мъчи. Тя не е момиче, което би се сбило просто така. Сигурна съм, че има някаква основателна причина, но не иска да каже нито на мен, нито на директора на училището си.

  - С Ваше разрешение, майко, ще се кача в стаята й.

  - Върви, върви, скъпа! - и монахинята направи кръстен знак пред гърдите й.

  Фийби отвори вратата и отново опипом се ориентира накъде да върви. Всъщност й беше необходимо само да плъзне пръсти по стената, за да разбере къде се намира. Познаваше разположението на дома доста добре. Стигна до стълбите и бавно ги изкачи. След това преброи четири врати вляво и почука на петата.

  - Влез! - разнесе се гневен момичешки глас отвътре.

Младата жена влезе и затвори след себе си. После погледна момичето право в очите. От опит знаеше, че малко хора издържаха на директния й поглед, когато решеше да го използва.

  - Кажи ми! - произнесе тя тихо, но тези две думи прозвучаха като заповед.

  - Майка Елене ли те изпрати? - хвърли й един подозрителен поглед момичето.

  Избягваше да я гледа право в очите. „Това е добре.“ - усмихна се вътрешно Фийби. - „Има мозък в главата си.“

  - Не, аз я помолих да поговоря с теб, въпреки че си наказана. Е? - Фийбс вдигна едната си вежда, за да подсили ефекта от въпроса.

  - Какво?

  - Защо се сби?

  - Няма да разбереш.

  - Нима? Аз сигурно съм се родила двадесет годишна и никога не съм била тийнейджър. 

  Представата за това извика усмивка по устните на Тамара.

  - Кели, момичето, с което се сдърпах, разбра, че харесвам едно момче от училище. Започна да ми се подиграва, каза, че той никога няма да ме хареса, защото нямам

родители. - в очите на момичето блеснаха сълзи. - И защото нямам семейство.

  - Това не е вярно, Тами. - каза Фийби и приседна на леглото до Тамара. - Родителите ти може да не са живи, но ти имаш семейство. Имаш майка Елене и сестра Агата, и другите сестри. Имаш цял куп братя и сестри в дома. Имаш и мен. Никой няма право да те обвинява за нещо, което не зависи от теб. И ако момчето, което харесваш, е наистина достойно за чувствата ти, той също няма да го направи.

  - Мислиш ли? - Тамара погледна с очи, пълни с надежда.

  - Сигурна съм.

  - А ако все пак му пука, че съм сираче и ми се подиграе за това?

  - Значи не те заслужава, мон шери. - Фийби прегърна момичето и го залюля. - Искаш ли някой от следващите дни да дойда до училище и да си поговоря с тази Кели? Да й покажа какво могат хората, които нямат нейния късмет?

  - Ще я натупаш и ти ли? - засмя се девойката. - Много зле ще се отрази на самочувствието й да я тръшне слепец.

  - Не. - усмихна се Фийби. - Насилието никога не решава проблема. Просто ще си поговоря с нея.

  - Ще можеш ли да дойдеш наистина?

  - Само кажи кога! А сега да отидем при майка Елене! Ще й се извиниш за държанието си, ще й обясниш какво го е предизвикало и ще обещаеш да не се повтаря. Може пък ти опрости наказанието.

  Двете слязоха на долния етаж и Фийби изпрати момичето до кабинета. След още един окуражителен поглед бутна Тамара вътре и тръгна по коридора, за да излезе. Набързо се сбогува с децата, хвана кучето и продължиха към следващата си цел – супермаркетът близо до сградата, в която живееше. Фийби препочиташе да ходи често, но за по няколко неща, пред това да й се налага да си вика транспорт. Не че

Кас щеше да й откаже да дойде, но тя държеше на своята независимост. Прекара около час вътре и с помощта на една от служителките, която вървеше с нея и слагаше продуктите в количката, излезе само с една, но прилежно подредена, торба в ръка. Не й се прибираше. Както беше казала на монахинята, обичаше да стои на слънце. Караше я да се чувства сякаш цъфти. Поне едно свястно нещо, което да я

свързва с баща й – слънцето. Двамата с Макс вървяха бавно, от време на време някой забързан пешеходец я закачаше, разминавайки се с нея, или някой я спираше, за да се порадва на кучето, но нищо от това не й пречеше, защото днес беше почивният й ден и нищо не можеше да го развали. Дори огромният букет  гардении, който я чакаше в апартамента на съседката й Денис.

  - Пристигна около обяд по куриер. Приех ги вместо теб, тъй като те нямаше. - каза развълнувано тя. - Има и картичка.

  - И какво пише? - на Фийби й стана интересно. Кой можеше да й праща цветя? Едва ли имаше таен обожател. Младата жена чу звука от отварянето на малкия плик.

  - Пише, цитирам: „Съжалявам за снощи! Вечеряй с мен!“ Подпис Кретенът. Що за странна бележка е това?

  Беше забравила за снощи. И за Ейдриън Тенебръс. Но явно той не беше забравил за нея. Как, да пропадне в Тартар дано, беше намерил адреса й?

  - Както сама виждаш, изпращачът е кретен. - Фийби взе букета и отвори капака на коша с намерение да го хвърли.

  - Чакай! Какво правиш? - Денис я хвана за ръцете, за да я спре. - Няма да ги хвърлиш, нали?

  - Напротив, като „стой, та гледай“.

  - По-добре ги дай на мен!

  - Сериозно? Искаш ли ги?

  - Даваш ли ми ги?

  Фийбс погледна другата жена все едно й казваше „ Другата им опция е кошът.“

  - Добре, ще ги занеса у дома. - и излезе заедно с букета.

  Амарисо въздъхна и отиде да заключи. Денис не подозираше, че тя знае. Разпознаваше всички, които имаха нещо общо с не-човешката страна на семейството й. Всъщност Денис не беше много по-различна от нея самата като значимост в родословното дърво, въпреки че беше лимониада. И като такава не можеше да живее без да е заобиколена от растителност. Фийби знаеше и защо другата жена живее до нея – Феб я беше пратил. Навсякъде около нея имаше подчинени на баща й – Денис, Касиан, някои от музикантите в оркестъра, дори Лили.

  Това я дразнеше донякъде, но не можеше да им се сърди. Те просто изпълняваха заповеди, а и докато не й пречеха да живее живота си, както намери за добре, можеше да се примири с постоянния надзор, който упражняваше Феб над нея.

  Всички тези негови „хора“ не подозираха, че тя вижда същността им въпреки умелото прикриване. А Лилиан беше най-добрата й приятелка. 

  Младата жена отиде в банята да се изкъпе след цял ден навън, след което реши да посвири. Свиренето за нея беше като въздуха, едновременно наркотик и лекарство. В миналото имаше дни, когато мразеше до дъното на душата си музикалната дарба, която притежаваше. Дни, изпълнени само с музика и упражнения с цигулката. От сутрин до вечер, по 8 часа на ден, а понякога и повече, за да може 4-годишното дете да постигне съвършенство. После дойдоха пътуванията и парите, които трябваше да спасят живота на най-близкото до сърцето й същество. Години наред се бори, за да се окаже накрая, че тя е единствената тънка нишка, която може да го дръпне обратно към светлината, да го измъкне от ръцете на Хадес. И още години, в които бе използвана заради наследството си, докато вече нямаше сили за повече.

  Всички спомени за отминалите години се изливаха изпод лъка й – ту бавни и тъжни, ту гневни и бързи, ту тихо мечтателни. Остави музиката да се лее от нея, в нея, около нея, да я приласкава, да я гали и  прегръща, да я люлее в мекотата на звуците си. И тогава, когато усети, че духът й започва да се носи някъде високо, в свят на светлинa без граници, когато беше готова да пусне болката, загнездила се дълбоко в нея, пред вътрешния й взор се появиха две очи, които носеха повече болка, отколкото тя можеше да си представи, че някой може да изпита за цял един живот.

  Фийби рязко отпусна лъка и изруга. „Какво става?“ - запита се тя. - „До преди час дори не си спомнях за този идиот, а сега се появява в ума ми. Дори не съм запазила цветята.“ Прибра цигулката и лъка в калъфа им – знаеше, че дори да продължи да се упражнява, музиката нямаше да й носи радост, затова пусна

телевизора да й създава фонов шум и отиде да си направи сандвич. Прекара една приятна неделна вечер и повече не се сети за мъжа, изпратил й цветя.

  През следващите дни букетите не спряха да пристигат – теменуги, лалета, орхидеи, гербери, анемонии, сарсапарили, рози – всеки ден все нови и нови, и двойно повече от предишния ден. Всеки път Денис й прочиташе картичката и прибираше растенията. Накрая апартаментът й изглеждаше сякаш цветарският магазин се е пренесъл там. Фийби забравяше за тях почти веднага. Ежедневието й беше запълнено почти до критичния максимум и тя не се замисляше над значението на прииждащите цветя. Но не и нощем, не и в съня. Там постоянно я преследваха две черни като ада очи, които я гледаха мрачно. Младата жена се будеше цялата в пот и с бучене в ушите от ускорения пулс. Дори не знаеше дали може да нарече този

сън кошмар, тъй като мъжът не правеше нищо – просто беше вперил напрегнат поглед в нея и мълчеше. След съня не можеше да заспи почти до зазоряване и се будеше стресната от будилника. Сутрините идваха и слънцето изтриваше умората от клепачите й, а Фийби изтласкваше спомена за нощта дълбоко в  съзнанието си.

  Седмица след появата на първия букет, поредният не беше доставен. „Може би се е отказал.“ - сви рамене жената и се прибра след дългия ден навън. Изкъпа се, хапна и се изтегна на шезлонга на терасата да се

порадва на последните слънчеви лъчи. Усети, че е задрямала, когато звънецът на входната врата я стресна. Прокара бързо ръце по лицето си в опит да дойде на себе си и тръгна да отвори.