J'ai peur...*

Ароматът на желанието й го обгърна, запълвайки сетивата му, замъглявайки разума му, карайки го да я направи своя тук и сега. И точно това му върна песъчинка здрав разум, колкото да отпусне леко хватката си, но без да спира да я целува. Това не можеше да направи дори точно в този момент да се появеше Аполон, с подготвено ново наказание.

Ejдриан я повдигна от пода и тя обгърна талията му с крака, а пръстите й се заровиха в косата му. Няколко крачки и двамата се озоваха в хола, падайки тежко на дивана. Мъжът пое удара и за миг устните им се разделиха. После Фийби увеличи разстоянието помежду им, сядайки върху него.

Тенебръс я погледна и желанието, което изпитваше към нея нарастна още повече. Неговата малка фея, както обичаше да я нарича, все още беше със затворени очи, устните й бяха подпухнали, страните й горяха и дишаше тежко. Чувстото да знае, че тя е в това състояние заради него, беше страхотно. Фиби отвори очи, погледна го и без да отделя поглед от него, бавно се наведе, докато между тях останаха само милиметри.

  - Липсваше ми. - Прошепна тя, докато сините сапфири сякаш гравираха думите в душата му. После го целуна жадно, за да му го докаже, докато пръстите й се промъкваха под тениската, изпращайки вълни на възбуда към слабините му.

Ейдриан не й остана длъжен и повтори движението й – нагоре от кръста, по ребрата, до раменете, и обратно по гръбнака – карайки я да се извива като котка, нагаждайки се към ръцете, които й доставят удоволствие. Мъжът усети, че Фийби се опитва да свали блейзера му и седна, за да й даде свобода

да прави, каквото поиска. Движението я приплъзна по тялото му и тя се озова точно там, където искаше да я усети най-много.

Дрехата падна зад гърба му и след секунда тениската я последва. Стон като ръмжене се откъсна от гърлото му, когато горещият език на жената остави следа от челюстта до ключицата му и продължи към гърдите му, сякаш се наслаждаваше на някакво лакомство. Фийби го подлагаше на истинско мъчение, но той си наложи да остане неподвижен, уловен в мрежата на огъня й. Катарамата на колана му щракна и пръстите й се плъзнаха под панталона, докато устните й изучаваха коремните мускули.

 - Така не е честно. - изхриптя Тенебръс и я повдигна. След секунда тениската й полетя към другия край на стаята, а долнището и дантелените прашки се озоваха на пода, оставяйки младата жена само по сатенен

корсаж. Ейдриан прокара пръст по деколтето – нямаше разлика между материята и кожата й. Желаеше я толкова силно, че венците започваха да го сърбят. Придърпа я към себе си и с едно гладко движение се потопи в нея, изтръгвайки стон на удоволствие от гърдите й. Зарови лице във врата й и започна да се движи бавно.

Усещаше как тя се стяга около него, за да го почувства още по-силно. Тялото й вибрираше като струна на цигулка, резонирайки в мъжа, и до слуха му достигаха сладките звуци на наслада.

А той беше лъкът, който я караше да трепти, който изтръгваше от нея непрекъснат, деликатно жив звук. Едната му ръка я придържаше, докато чрез сложна поредица от малки и леки движения на другата ръка, на нейните части – пръсти, мускули, нерви, сухожилия и костици – извличаше от тялото й чувствена мелодия. Пружиниращ, стегнат и пъргав, Ейдриан беше онази половина, която отключваше музиката на тялото й.

Движенията му ставаха все по-бързи и накъсани. Забиваше се в нея като луд, а къдриците й се разпиляха в огнен водопад. Бяха минали два месеца, откакто я видя за първи път на празненството. Откакто беше заседнала в съзнанието, в мислите и сънищата му. Твърде дълго време, в което тя дразнеше същността му. Дори случайният секс с жената от „Gommage” не можеше да притъпи желанието. Нежната кожа, която го обгръщаше, мекотата на тялото й, дългите фини пръсти, дори ярко-сините й очи – всичко в тази малка фея го наелектризираше.

Едно рязко движение и парчето сатен, което беше останало между тях, се превърна в скъп парцал. На погледа на Фийби мъжът само промърмори „Ще ти купя друг.“ Жената повдигна рамене и платът се свлече по гърба й. Не и пукаше – имаше цял шкаф с подобни нещица. Въпреки, че помръдна съвсем леко,  движението беше достатъчно, за да доведе и двамата до ръба. Последен тласък и го прескочиха.

Времето застина заедно с телата им. Бавно дишането върна нормалния си ритъм и Ейдриан срещна погледа на момичето. Това, което видя го смути беше, че Фийби изглеждаше напрегната, между веждите й се беше появила лека бръчка, а устните й образуваха тънка линия.

  - Нещо не е наред ли? - попита мъжът.

  - Зависи как ще го приемеш. - каза тихо младата жена.

  - Кажи ми! - Тенебръс също се намръщи. - Мисля, че вече с нищо не можеш да ме изненадаш.

  - Обичам те!

Ейдриан трепна. Това определено не го очакваше.

  - Слънце...

  - Няма нужда да ми отговаряш. Исках само да го знаеш.

  - Сигурна ли си, че не бъркаш удоволствието от секса с любов?

Фийби се засмя горчиво и понечи да слезе от него, но ръцете му се стегнаха и не й позволиха.

  - Не помня миналата седмица да съм правила секс с теб. Но определено знаех какво чувствам, когато те гледах.

  - Фийби, аз...

Как можеше да я гледа в очите и да й каже, че не може да си позволи да я обича, заради проклятието, че не иска да я гледа как бавно умира покрай него.

  - Разбирам! Повече и по-добре отколкото си мислиш. Просто опитай да го приемеш! Пък после ще видим...

  - Ще те нараня.

  - Ще го понеса.

Ейдриан положи чело на гърдите й и въздъхна. Чуваше как сърцето й бие накъсано, въпреки спокойствието, което демонстрираше. Не биваше да я обича, но не можеше и без нея. Последната седмица го беше  доказала.

Ръцете й се плъзнаха по мускулите на врата му и Фиби прошепна до ухото му:

  - Ела!

  - Къде?

Този път й позволи да стъпи на пода. Погледна я – на лицето й грееше усмивка. Сякаш разговорът отпреди секунда само му се беше присънил. Но тази усмивка не стигаше до очите й.

  - Да се изкъпем. А след това...Ако искаш, след това ще поговорим.

Момичето тръгна към леко отворена врата на другия край на стаята. След минута Ейдриан я последва. Попадна в помещение, през което сякаш беше минал ураган. Леглото беше неоправено, гардеробът - отворен и от него беше на път да изригне вулкан от разноцветни и разнообразни тъкани, а от едното чекмедже на скрина се подаваше лъскав чорапогащник.

  - Еха. - промърмори мъжът.

И все пак стаята излъчваше женственост. Сякаш беше попаднал в будоара на аристократка от Ренесансова Франция.

През светлия правоъгълник на едната стена започна да влиза облак пара. Банята! Тенебръс потъна в горещата мъгла, опитвайки се да определи само по звука на течаща вода къде е душ-кабината.

Намери я и влезе. Водата беше приятно гореща, но видът на жената...Голото й тяло галено от кристалните струи го възбуди отново. А наситеният аромат на горски плодове и мъх замая главата му. Фийби беше застанала под водопада на душа с гръб към него и Ейд ясно виждаше потока пяна, който криволичеше по извивките на гърба й. Проследи един от тях с пръст, с което накара младата жена да подскочи стреснато.

  - Мамка му и крилати прасета! - изруга тя, дишайки учестено, докато се обръщаше. - Тенебръс, кога влезе?

  - Преди достатъчно време, за да се насладя на вида ти. - подсмихна се мъжът и плъзна длани по хлъзгавата кожа на талията й. Притегли я към тялото си и я целуна. Горещата й от водата кожа беше в ярък контраст с неговата. Цялото му същество се стремеше към нея. Вдигна я и рязко влезе в нея. Стонът й му каза, че тя не беше готова за него. Ейдриан спря и срещна погледа й.

  - Извинявай! - Беше му трудно да се сдържа. - Желая те.

  - Личи си! - подсмихна се Фийби и го обгърна с крака, за да й е по-удобно.

Тенебръс продължи по-бавно, оставяйки дълги целувки там, където достигаше, за да отвлече съзнанието й от болката. Скоро усети лекото трептене, сигурен признак за нарастващото в тялото й удоволствие.

Не можеше да се насити на сладостта на устата й и на мекотата на кожата й. Изглеждаше толкова крехка, но под привидната мекота на тялото й и добротата в погледа й се криеше стоманен характер. Тя не се боеше от малко болка, която би могъл да й причини неволно. Не се боеше от него. Беше го приела такъв, какъвто е – с всички демони от миналото. Притискаше се жадно към него, но Ейдриан беше убеден, че когато някой ден „приказката“ свърши, той ще е този, който ще съжалява повече.

Фийби достигна върха и го дръпна със себе си отвъд – в море от топлина и безтегловност. Мъжът се отпусна бавно на пода, внимавайки да не я изтърве. Водата удряше по двамата, отмивайки следите от страстта им.

Фийби стана и се изплакна набързо. Двамата излязоха от банята и момичето му подаде кърпа да се подсуши. Върнаха се във всекидневната и се облякоха.

  - Мисля, че вече е време да поговорим. - Каза жената спокойно, но твърдо. - Защото ти дойде тук с определена цел и мисля, че тя беше именно разговор.

  - Така е. - Ейдриан седна на единия фотьойл. Не му се искаше да повдига темата, но въпросът трябваше да се изясни. - Вече знаеш за наказанието. Знаеш, че не съм като другите мъже, които си срещала. Какво следва от тук нататък?

  - Какво имаш предвид?

  - Няма да се откажа от теб! - заяви през зъби Ейд.

  - Доста сериозно твърдение. - Младата жена седна на дивана. - Но в светлината на случилото се тази вечер, искам да ти задам един изключително сериозен въпрос. И искам да помислиш добре преди да ми отговориш. Защото след това може да се отметнеш от казаното току-що.

  - Слушам те.

  - Последния път, в апартамента ти, ти казах, че има начин да отмениш наложеното наказание, но трудно ще намериш средството.

  - Така беше. И аз го търсих, но без особен успех.

  - Аз знам къде е. - Момичето прикова поглед в него. - Този, когото търсиш. 

Тенебръс скочи развълнуван. Нима наистина беше дошъл краят? Нима най-накрая, след толкова векове, щеше отново да усети какво е да си смъртен?

  - Кажи ми!

  - Първо ме изслушай! Мога да ти кажа къде е детето на Аполон...

  - Но? - Правилно се досети мъжът.

  - Но това ще бъде краят. - тя вдигна поглед към него. - Повече няма да се видим. Тази информация може да струва живота ми. Или наказание от него.

  - От кого?

  - От същия негодник, който е наказал и теб. Веднъж ти казах, че пазя тайни. Не са само мои. И притежателите им, разбираемо, нямат желание да бъдат разкрити. Решението е твое. Помисли добре!

Фийби стана и отиде в кухнята, оставяйки го сам. Обичаше го и, ако той пожелаеше, щеше да предаде Феб, но му беше казала истината – Аполон нямаше да й прости стореното. Не само заради факта, че така излагаше на риск себе си и него, а заради заплахата за всички останали членове на семейството им. Колкото и да не се понасяха и да си въртяха жестоки номера, бяха семейство и се обединяваха, когато е нужно.

Във всекидневната Тенебръс отново седна и хвана главата си с ръце. Решението изглеждаше лесно, трябваше да бъде. Ако сега звъннеше на Анди, знаеше какво ще е мнението на брат му – да жертват момичето, за да се отърват от Аполон, но Ейдриан не можеше да се насили да вземе това решение. Съществуване в светлината на слънцето, но без Фиби или живот в мрак, в който тя ще е до него? Брат му или жената?

Мъжът стана и тръгна към кухнята. 

Фийби подпря длани на кухненския плот и наведе глава.

  - Джордж, - знаеше, че икономът ще я чуе, въпреки че думите й бяха само прошепнати. - J'ai peur, ако обичаш.

От колоните в стаята зазвуча нежната мелодия на песента и прекрасния глас на Дамиен Сарг.

Фийби седна на пода и подпря глава на шкафа. Текстът подхождаше на ситуацията, в която се беше оказала. Затвори очи. Беше оставила решението в ръцете на Ейдриан. Беше поставила живота си в ръцете му. Много малко вече зависеше от нея в момента. Какво ли щеше да реши той?

  - Харесва ми. - чу гласа му, но не отвори очи. - Въпреки че предпочитам руската версия.

  - Присъствах на един от спектаклите в Париж. Ромео на Дамиен в ръцете на Смъртта**... Несравнимо!

Тя отвори очи и го погледна от мястото си на пода. Беше се облегнал на колоната на арката между всекидневната и кухнята.

Ейд можеше да прочете в очите ѝ чувствата, които би трябвало да е изпитвал Ромео в онзи момент. Страхът от това, което е подготвило провидението, от осъзнаването на невъзможността да промениш нещо, да се бориш.

_______________________________

* J'ai peur - Страхувам се

** https://youtu.be/3N_4adjQT4s