Гумите на синия Мустанг изскърцаха по дребния чакъл от кристални камъчета и лъскавата кола спря пред кована порта. Имението, което затваряше тая порта бе отделено от погледите със също такава кована ограда зад която се простираше гъста и непрогледна гора от храсти и яки платани.
Невидими очи опипаха от всякъде лъскавото возило, последен писък на автомобилната мода и като решиха, че е безопасно подадоха невидим сигнал към яките крила на портата, които безшумно се плъзнаха и отвориха път към широката алея. Добре поддържаната ръка с въз дебели черни косми плъзна удобния скоростен лост, който хлътна на необходимата позиция и гумите на колата захрущяха по дребния чакъл.

Мефисто намести големите тъмни очила на носа си и поведе колата по алеята към вътрешността на обширното имение. Бляскавия бе избрал това време и това място, където най-много се ценеше богатството и блясъка, време в което единствената ценност бе успеха и неговото парично изражение. Бе решил правилно да се скрие от все повече преследващите го Вечни сред хората, които най-много ценяха благополучието, възхищаваха му се и ставаха най-лесни жертви на лъстивия му и остър интелект, във времето, когато всеки грешен бе готов с лека ръка да продаде собствената си баба срещу шепа сребърници, или поне срещу обещанието, че ще ги получи. Тук и сега Бляскавия жънеше най-големите си успехи и постигаше лесно и на много ниска цена своите цели. Бяха нужни само шепа сребърници.

Мястото беше Америка, а времето – двадесет и първия век от Изкуплението на Земния Пророк, богочовекът Ийсус.

Колата продължи пътя си по алеята, която дълго време криволичеше сред най-отбрани дървесни видове и декоративни храсти. По едно време започна да се катери по един нестръмен хълм, на чийто връх Мефисто знаеше, че е разположена резиденцията на Шефа, всъщност шикозен замък, който освен всички удобства и лукс предлагаше и сигурна защита на своите обитатели. Мефисто бе посещавал веднъж, много отдавна това място и сега се удивяваше на богатството и разкоша му.

- Какво ще кажеш, Шефа знае как да живее, а? – въпроса бе отправен към фигурата на съседната до водача седалка. Фигура, по-скоро безплътна материя от митохондрийна плазма, която поддържа пламъка на душа се беше настанила безмълвно на удобната седалка и за да не буди излишно любопитство бе вързана с предпазен колан. При по-внимателно вглеждане ще разпознаем душата или поне това, което е останало от нея на един наш стар, добър познайник.

Георг Фауст, защото това беше той бе преизпълнен със визии и впечатления от дългия и невероятен път, който беше изминал. Път, започващ от неговото мрачно средновековно столетие, преминал през отблясъците и грохота на войни, страдания и нищета, през зелени пролетни поля, градове и времена на възходи и падения, най-светли и още по-опустошителни човешки страсти и въжделения. Гледките, звуците и впечатленията до които се докосна му показаха колко дребен и незначителен е той, въпреки цялата си мания за значимост и величие която го изпълваше приживе. Показа му колко малко знае и колко нищожни са били всичките му умения и способности. А той бе сред най-знаещите и способни на своето време. Приживе той бе вездесъщия Фауст, любимец на кралски особи и патриарси, на принцове и най-висши аристократи, които омайваше със своите трикове, а те му се отблагодаряваха по най-подобаващия начин. А простолюдието, то го боготвореше. И всичко това само срещу един незначителен кървав подпис на един пергамент.

Подпис, който тогава Фауст не оцени, заслепен от възможността за бляскави земни дела, слава и възможности, които чак сега осъзна колко бледи и нищожни са били. Подпис, довел до изпълнението на най-кървавия договор и то от съществото до него. Дявола Мефистофел. Защо Мефистофел, или по-скоро Мефистофил ли? Ами защото при обезбожествяването му някой от администрацията на Едем бе забравил да премахне божествената съставка ил от името на рогатия и той си остана с нея. Което хич не му пречеше да е най-ревностния и деен подръжник на Бляскавия. Дори му помагаше да заблуди някой не толкова стриктен и внимателен божий служител и му даваше достъп до някои забранени места.

Изкачването по склона привърши, алеята се разля в едно широко място, оградено със древногръцки статуи и римски пантеони в сянката на величествени балистради. Насред тях плискаше прохладните си води копие на римския фонтан Тиволи. Само че два пъти по-голямо и пищно от оригинала. Синия мустанг заобиколи фонтана и се доближи пълзейки до началото на широки барокови стъпала, оградени с пищни фриволни перила. Стълбите водят към широка горна площ с форма на сърце, каква нелепица, като се има в предвид обитателя му и неговата сърдечност. По стъпалата се завтече едра черна фигура с глава на сфинкс и тяло на средно голям африкански слон, което припкаше с лекотата на газела. Пазвантина разклати главата си и рогата му показаха мястото, където трябва да спре колата. Мефисто чинно паркира возилото, махна една прашинка от арматурното табло и свали тъмните очила. Огненият му поглед проникна в объркания, издаващ паника поглед на Фауст и остави поредната доза безпокойство и ужас в душата на алхимика.

- Е, хареса ли ти?
- Да не сме на Пиаца Сан Пиетро в Рим? – широко отворените очи на Фауст попиваха цялата величава гледка - Бил съм там, когато папа Лъв шестнайсти ми даде индулгенцията. Ама скъпо ми излезе това божие опрощение, а то да се окаже фалшиво успокоение.- навъси вежди излъгания Фауст.
- Господаря ви чака в Яйцето. – прозвуча писклив глас, идващ от озъбената паст на едрия пазвант. Мефисто си спомни, че Бляскавия скопява всичките си охранители, за да не се занасят с елитните му курви и затова този звучеше като невинно хлапе. – И да ви предупредя, не е в много игриво настроение.

Двамата с Фауст тръгнаха по елегантното стълбище, но всяка крачка им носеше все по-нарастващо безпокойство.

(продължава)