Отново и отново, и отново... Отново... Отново... Всеки път, когато иглата пробиваше плътта ù, я изпълваше мисълта за него... Защо живея? Защо продължавам да съществувам? Защо убивам себе си с поредната спринцовка? Защо? Защо? Защо? И всички въпроси имаха един отговор. Как може един малък незначителен човек да причини нещо такова? А малък ли е? Или незначителен? Какво може да значи един човек за друг? Какво значеше той за нея? Въпроси, въпроси и още въпроси... А отговорите? Загубени между стените от болка. И болката... Защо не свършва? Облаци мрак, разкъсвани единствено от светлините на спринцовките... А това светлина ли е всъщност? Или мираж, като миражите в пустините, предизвестяващи неизбежния край? Край? Какво е краят? Ново начало? По-добро място? Ад? Рай? Въпроси, въпроси, въпроси... И защо все пак тя е тук? Потънала в мизерията на собственото си съществуване. Отвлечена в свой свят, потънал в болка и носталгия, носталгия по живота, който имаше и който можеше все още да има. А причината? Любов? Наивност? Сигурно. Вече и тя самата не знаеше каква е... Какво може да изпитваш към човек, вече несъществуващ в живота ти? Защо продължава? Как ще свърши? Пак въпроси. А отговорите? Ще съществува ли тя достатъчно, за да ги достигне? Въпроси, въпроси... Всеки миг от жалкото ù съществуване водеше след себе си неизменната болка... И иглата, която малко или много я заглушаваше... Безцелното човешко съществуване... Белезите, които ни оставя след всеки свой миг... Защото когато една любов умира, не можеш с нея да умреш...