Един живот

    Има хора, които по презумпция са нормални и такива, които по презумпция са ненормални, макар че  благовъзпитаното общество предпочита да нарича вторите различни, със специални потребности и т.н. Има и други, които не подлежат на никаква класификация, защото обединяват качествата и на едните, и на другите, но притежават и такива особености, които както и да се опитваш, не можеш да опишеш, разбереш или предвидиш. Третите предпочитат да не говорят за себе си по простата причина, че макар и през целия си живот да се подлагат на пълна дисекция във всякакъв смисъл на думата, никога не са сигурни към кой точно вид, и дали изобщо има такъв, принадлежат. Все пак, ако решат да се идентифицират с нещо, не случайно употребявам тази дума, то това при всички случаи, колкото и да продължи  във времето, никога не е окончателно.

   Творецът е създал всичко, а човека – „по свой образ и подобие”. Затова това всичко, независимо дали ни харесва или не, дали го разбираме или не, има своето – не случайно – място под слънцето и заслужава респект, защото е част от Цялото и е направило своя – в повечето случаи – тежък избор.

               Аз съм само

                                          теория,

               без доказателства

                                          учение,

               наука

                                  без история,

               алгоритъм

                                изпреварващ,

               алогично

                                     уравнение.

               И не ми пука

                                 дали вярваш!

               Аз Съм!

     Беше събота. В стаята цареше полумрак заради спуснатите пердета. Чуваше се само жуженето на компютъра, който бях оставила включен заради жалките си опити, довели ме до пълно изтощение, да споделя с някого лавината от чувства, от която цял живот не мога да изплувам и който факт сам по себе си беше достатъчен, за да направи битието ми изтощително и странно не само за тези, които мислеха, че ме познават, но и за мен самата. Винаги съм смятала, че думите не казват всичко. Има още нещо в тях заключено и умът, ако не ги използва като ледена пързалка, ще открие чудеса, които и най-великият, и най-обикновеният носят в себе си, само дето понякога дори и не подозират за тях. Ако имаха и най-мъничкото съмнение, никога не биха ги използвали да нараняват с оценките си, най-малкото – непознати хора. Какво е искал да каже авторът? Шапки долу! Каквото е искал да каже, го е казал. Излял е душата си – както може... Ако ти хареса – намерил си сродната си душа. Ако ли не – потруди се да чуеш скритото послание на думите – повярвай ми, в двата случая си заслужава; или просто отмини – нататък...

  Главата ми отново се пръскаше по шевовете. Най-добре е да бъда гид на собствените си стихове, както съм  и  на собствения си скапан живот. Макар че понякога толкова много ми се иска да избягам там, откъдето ме запратиха. Знам откъде идвам,  защото сънищата ме връщат там отново и отново – щипвам чудо- лек и то ми стига – до после... Представи си най-хубавото място, което фантазията ти може да роди. А сега си спомни най-хубавото нещо, което ти се е случвало някога. Сега остави нещото и вземи само чувството от него и го постави сред мястото – ще добиеш само бегла представа за света, за който ти говоря...

   Та на едно място сред вълшебното място има грамадни дървета с разклонени, голи клони, целите в големи розови пъпки, а най-отгоре – още по-голяма розова пъпка – майка, която зорко, но спокойно следи по-малките. Доближих едно, а то ме погледна със сините си очички, примигна и рече: Ти не ме познаваш! И на ти сега – цял живот – да се опознавам...

   Този шарен свят... Толкова красота има в него и толкова мъка. Само този, който истински е страдал, може със сърцето си да усети прелестта на света и да разбере неговата  болка. Страдал ли си, приятелю? Виждал ли си празните очи на глада? Знаеш ли какво е да имаш четири деца в ония гладни години и сам да ги отгледаш? Да работиш на малката нивица, превил гръб от жегата и самотията, и да бориш немотията. Когато си почиваш от полския труд – да работиш чуждо и да влачиш на гръб клони от гората, та да има огрев за зимата. И между другото – да лекуваш децата на цяло село с умните си ръце. И да изучиш децата си, като през неделя им носиш храна в града, изминавайки дванадесет километра натам и още толкова обратно, често пеша. Знаеш ли какво е радост, приятелю? Радост е, когато повдигнеш глинената паница и видиш поръсена със сол и чубрица филия хляб. Знаеш ли какво е състрадание, приятелю? Нея носи снахата на роднината – съсед чорбаджия, която в лютата зимна нощ чака всички в къщата да заспят и да прехвърли в комшийския двор през оградата няколко цепеници топло на децата. Знаеш ли какво е срам, приятелю? Срам е, когато си на седем години и комшийката те е изгонила, защото си поискал кършей хляб, и ти тичаш бос по прашната камениста уличка, ослепял от сълзи и мъка, неразбиращ какво и защо се случва и продължаваш да бягаш, и бягаш... от себе си... и от целия свят... Знаеш ли какво е люто, приятелю? Люто е това, дето пари цял живот в стомаха ти заради двете глави кромидки, които си откраднал от нечий сплит до портата, за да отнесеш на сестра си, та дано заситиш глада ù... донякъде... Знаеш ли какво е смелост, приятелю? Смелост е да бъдеш себе си и да даваш – на свои и чужди, и да продължаваш напред, въпреки всичко. И знаеш ли какво те крепи, приятелю? Крепи те  надеждата, че утре ще бъде различно...

   Мислите ми подскачаха като подгонена бълха – ту я хващаш, ту избяга – уж я виждаш – охранена и тлъста, а след по-малко от секунда я няма – докато пак те захапе. И почне да ти лази по нервите. Като равносметката в края на живота ти – уж вече всичко ти е ясно, няма що да те изненада, ни да те учуди, а се питаш – да го вземат мътните, живот ли си живял, или половина. Гледам го живота си, въртя го, суча го, по-дълъг няма как да стане –  ни мога го променя, ни с гумичка да изтрия това, за което се сещам и това, за което хич и не искам да се сетя...

   Давай пак рамо, стари приятелю – отново получих... отсрочка.

Казваш, засега

сме овладели

               ситуацията:

не съм само аз –

болна ни е нацията...

Гледаш ме умно

над очилата:

що не се радвам,

нито отвътре ми иде 

                    да плача?

Как да ти кажа –

ред удивителни

вият отгоре

рояк въпросителни...

Дали е умора?

Няма да споря –

и с чуждата радост

                     ликувах,

и за чуждия срам

               се срамувах.

И на коминочистача

изчистих комина –

май ми е време

            да си

                      почина...

Как да ти кажа,

             мили човече –

всяка отсрочка

    за мен е напролет

лястовица бяла

в стремителен

                         полет.

Обаче

и с всяка отсрочка

се клати

най-паче

             последната

                         точка...                                               

        Какво толкова – ще я капна аз тая точка като жива водица  в човката на лястовицата и тя ще ме изпее нагоре в синьото –  и ще се разтворя във всичко, което обичам...

      – !??

      – Има хора, които по презумпция са ненормални...

    Беше събота. Изключих  компютъра... и жуженето в главата си...