Поредната нощ - приказна, нежна, тиха и сякаш напук навяваща единствено болезнени спомени и печал по една изгубена любов. Не можех да се примиря, че Той не е до мен. Сънувах го постоянно, мислех само за него, мечтаех и тайно се надявах отново да го видя, макар и за последен път. Но знаех, че никога вече нямаше да  е същото. Въпреки, че го обичах безумно, неговите чувства бяха изстинали, Той беше толкова студен - бях му безразлична. Всеки негов поглед беше леден лъч, пробиваше нежното ми тяло и стигаше до сърцето, което не можеше да понася повече тези негови смразяващи ласки. Трябваше да се разделим. Всеки пое по пътя си и тръгнахме да си търсим щастието...

И вървях аз по стръмните улици, без цел и посока, само защото исках да остана насаме с вятъра, цветята, небето, звездите, всички те ми помагаха да забравя за малко болката, която разяждаше душата ми.

Стигнах до брега на реката. Сякаш нарочно онзи каменен мост си беше там, навявайки ми печал, защото той беше нашето място. Болезнен отпечатък от една незабравима първа среща, емоции, завинаги запечатани от първата целувка. Прегърнати, ние гледахме вълшебните си отражения. От време на време хвърляхме малки камъчета, които издаваха нежни звуци, докосвайки водата. Подобно на малките камъчета, моите сълзи се отронваха една по една и падаха в дълбоката река, заглъхвайки безмълвно.

И спомняйки си всички тези отминали преживявания, аз сякаш повторно изпитах болката от раздялата. Отчаяно се взирах напред, там някъде, където небето докосва земята и си мислех дали наистина съществува пълното щастие, дали има цяр за неизлечимоболната ми душа...

Изведнъж усетих как някой постави ръка на рамото ми и цялата изтръпнах. Помислих, че е от онези, обикалящи нощем по улиците да плашат невинни души. Обърнах се и видях...едно момче. Но, Господи, не бях виждала друго като него. На фона на нощния мрак се отличаваха две очи - жарава, блеснали като светулки в тъмнината, усмивката му - топла и приветлива, ръцете му - нежни и внимателни, той сякаш бе изваян от съдбата, беше просто идеален. Аз нямах думи. Усетих как нещо трепна в мен, как болното ми сърчице започна да бие лудо. Като феникс от пепелта, любовта ми възкръсна, тя беше жива и сякаш отново намери смисъл да съществува. Протегнах се да докосна това ослепително създание, но то беше мираж... В този момент се събудих, както винаги със сълзи на очи, проклинайки деня, в който срещнах първата и последната си обич.