7.06.2009 г., 11:39 ч.

Един непораснал романтик (5) 

  Проза » Повести и романи
669 0 0
13 мин за четене

 

Един непораснал романтик (5)

 

Как ли ще се развият нещата по-нататък? Всъщност какво се случи досега – може би трябва да си давам оценка не само какво мисля, какво ме вълнува, а и това, което правя, как се приема от околните. Като изключа срещите в автобуса, поздравите и кратките реплики, които може би не се набиват в очите на колегите, съм се спирал да разговарям с Елена четири пъти в четири последователни дневни смени. Може би е твърде много за обикновени познати. Подарих ù червена роза за осми март. Е, това вече е капак на всичко. Защо го правя – желанието ми е да съм до нея, да ù се радвам. Не казвам да съм с нея - а до нея. Разликата е в двете букви „до”, а не „с”. Едното означава, че тя е с мен, а това е абсурдно и го осъзнавам - „с” мен каква ще ми е - съпруга или любовница. Пак се завъртях в същия кръг – разликата във възрастта. Двайсет, а може би и повече години, все едно, че ми е дъщеря. Но тя не е сама – има съпруг, дете. Лично аз не виждам никакви причини да си зареже семейството заради мен – възрастен, още няколко години и ще съм пенсионер, шишкав, сбръчкан. Пред себе си съм честен - пожелах компанията ù, не заради тялото ù, не да ми е любовница. Стремя се към нея, защото ми се иска да гледам тези очи, да ме омайва усмивката ù. Ненаситен съм – ненаситен за тази магия. Струва ми се, че ме е обхванала някаква маниакална лудост. Докато само я виждах в автобуса, това непреодолимо чувство ме обземаше, щом наближаваше мига да се срещнем, на отиване или на връщане от работа. Целият свят изчезваше и оставаше само стремежа ми към нея. След като я изпратех с поглед, като че ли се успокоявах в очакваме на следващата среща в края на смяната или следващите смени – време кратко и безкрайно дълго, но ме успокояваше това, че мога да го отброя и докато я видя, отново остават часове. И така е всеки път. А сега, след като се спрях до нея, за да си поговорим, не издържам и всяка дневна смяна съм там. Позволих си да ù звъня по телефона и какъв отговор получих. На последната ни среща явно си пролича, че моята близост в присъствието на колежката ù я притеснява. Какво ще стане по-нататък? А какво е нейното мнение – как да го разбера? Като че ли има едно-единствено решение на всички тези въпроси – да се оставя в ръцете ù. Да се опитам да говоря с Елена. Ще споделя всичко това, което ме мъчи и ще очаквам отговор за едно – би ли ме приела сред познатите си, само като познат, с който, когато се срещнат, ще могат да разменят по няколко думи и да си побъбрят, просто ей така. „Здравей, как си?” – като обикновени познати. Може би това ще ме успокои, като знам нейното лично мнение.

Преди миг казах – „като обикновени познати” – май че се опитах да излъжа себе си. Може да се опитам да потисна чувствата си към Елена, но това ще е само външно. Как ми се иска да ù кажа: „Красива си!” – особено след като я видях с вдигната коса, така както ми се искаше. Как ще издържа да не призная на глас: „Колко си чаровна!”. Дали тези думи ще са ù досадни, така както реагира пред другите ухажори. А аз ще ги кажа с чувство от сърце. Това няма да са просто думи. Нали това ми е в мислите, в чувствата, в сърцето ми. Думи от сърце! Нима те могат да са досадни! Трябва да говоря с нея – трябва. Не виждам друг изход. Споделя ли всичко, ще се отърся от чувството си на несигурност, от неизвестността - какво е нейното мнение. Каквото и да е, искам да го чуя.

Как да ù кажа: „Красива си!”, „Чаровна си с вдигната коса!”, като тя ще е пред мен със своята прическа като прихлупен шлем. Да си призная, че съм я наблюдавал тайно отдалече? Идиотско е! А ако я помоля да си вдигне косата? Както може в момента – с шнола, с ластиче, да я върже на опашчица или просто да оплете кичурите на тила си. Как ли ще приеме такова предложение? Това означава да направи нещо, с което да ми се хареса. Нали ще се държа просто като познат, затова я моля и изведнъж - направи нещо толкова лично, колкото и дребно да е наглед. А наистина е много просто – събира назад косата си, усуква я и кръстосва кичурите. И тя се задържа вдигната. След тези няколко движения, виждаш как се променя – сякаш е друг човек, с друг характер, открит, прям, готов да се покаже с цялата си красота. Просто е, а дали ще го направи за мен – именно за мен. Та какъв съм и аз – сигурно за нея съм досадник като всички останали. И да направи това за мен – да достави удоволствие на някой си. Прекалено лично е, дори интимно – с жест да дариш някого с красива гледка, като красотата е самата тя. Да ме дари със себе си! Има ли причина да го направи?

Вдигнатата коса изразява самочувствието ù като жена. Но не е само това – облеклото, бижутата, грима, походката и това неотменно залепване за някого, обградена от колежките си – винаги в средата. Как да заговоря за всичко това? Иска ми се всички да ù се възхищават така, както ù се възхищавам аз. И това палтенце! А ако ми отговори: „И аз не мога да го гледам, но нямам друго, а и финансите в семейството...”. Какво ще направя тогава? Аз ли ще ù купя нови дрехи? Не са проблем парите, а жеста, че аз ще ги купя. Абсурдно е да се стигне дотам! А стената, зад която се крие? Какви ли са причините? Ще ги сподели ли и как ще ги преодолее.

Да говоря за всичко това означава да връхлетя в личния ù живот. А нали щях да моля да ме приеме като познат. Хем само познат, хем да очаквам такова откровение, такова откриване на душата. Май че си поставих непосилни теми. Как ли ще мога да говоря за всичко това? Да започвам ли въобще и докъде ще го докарам? По-добре да се опитам да започна разговор, а ще решавам според ситуацията. Как да предвидя всичко? Нали за това искам да говоря с нея – да чуя собственото ù мнение. Просто ще я поканя на кафе, да я почерпя. Каквото ще да става – иска ми се да си поговорим.  

 

Събирам смелост за това, което ще се случи днес. А ще ми трябва, и то в големи количества. Приготвям се да посрещна гости – ще поканя Елена на кафе... При нас обстановката не е както в нейния офис. Там скоро правиха ремонт и мебелите са нови, с модерен дизайн, никой не влиза с кални обувки и с омазани с масла и прах дрехи. При нас всичко е оставено на доизживяване, занемарено, стени - на които не личи с какъв цвят са боядисани, протрита и омазана тапицерия на столовете. Ще се чувствам неудобно да я поканя да седне на такъв стол. С нашата работа, ежедневно ровене в изгорели табла, омазани с грес и прах, дори и току-що да си облякъл чисти дрехи, след часове вониш на изгоряла изолация и си оплескан като последния клошар. За днес съм си взел работни дрехи, съвсем нови, получени от склада преди няколко дни. На стола ще постеля чиста кърпа, така ще мога спокойно да я поканя да седне. Приготвил съм се да почерпя гостенката си – кафе, сладки, обмислил съм в какви чаши и чинийки ще сервирам.

Всичко е готово, остава само едно – да поканя Елена на гости. Точно за това все още нямам план. В кой момент да го направя? Дали още когато я видя в автобуса, или да я спра пред портала? Или да отида при нея и там да изкажа поканата си? А ако просто ми каже ”Имаме много работа и не мога да оставя колежката си сама”. Може и направо да ми откаже “Не желая да дойда!”. Затова ми е нужна смелост – да посрещна всяка ситуация. Вълнувам се като ученик на първа среща. Каквото ще да става – решил съм и ще го направя.

Едва стъпил на стъпалата на автобуса, ме облива студена пот – Елена я няма. Нина седи самичка, до нея е обемиста торба с багаж. Поздравяваме се, но ми изглежда в лошо настроение. Кани ме да седна до нея, но за да не я разбутвам с багажа, продължавам назад.

Какво ли се е случило? Опитвам се да отгатна – може да е изпуснала автобуса. Ако е така, би трябвало до час да пристигне с влака. Или е успяла да си уреди почивен ден, за да остане с дъщеря си – днес е неделя, това също е възможно. Тогава моята програма ще остане за следващите смени. Профучавайки край офиса ù с аварийната кола, не я виждам. Минават часове, не смея да попитам никого. Премислям други варианти – за мен са толкова страшни, че се опитвам по-бързо да се отърва от тези мисли. Ако са я преместили в друга смяна? Това е край – да очаквам случайна среща – може би веднъж в месеца или още по-рядко, това се случва само когато закъснее автобусът. Това е само случайност! Едва дочаквам края на смяната – единствена Нина би могла да ми каже какво се е случило...

Не бързам да се кача в автобуса, оглеждам се за Нина. Ето и тя се приближава и отдалече, с тон като че ли ще заплаче, занарежда:

- Изгубихме колежката. Премести се в града. Тя има стабилни връзки.

Изпълнил се бе сценарий по-черен от това, което си мислех. Едва сега разбирам точно какво означаваха събитията от последните смени. Документите, които Елена бързаше да подпише – това е било заповедта за преместването ù. Предната смяна, когато я видях с огромна торба багаж на коленете, тя просто си е отивала. Видях искриците в очите ù, омая ме усмивката ù – това е било за последен път. Ударът е толкова силен, убийствен, а аз още не мога да осъзная болката, че Елена я няма, няма ги сините очи, няма я радостта.

Сядам до Нина, без да искам разрешение от нея. Струва ми се, че и двамата сме в едно и също тягостно настроение. Опечалени от случилото се, с Нина като че се вкопчваме един в друг, търсейки утеха и изход. Тя говори тихо, като че ли всеки момент ще заплаче, аз само я слушам, просто не зная какво да кажа. Говори ми за Елена, историята на тяхното приятелство, разказва как колежката ù е работила в друг отдел и от около половин година е в нашата смяна (тогава съм я забелязал в автобуса). Отдавна е искала да се премести и едва сега, внезапно това е станало. Доверявам се на откровеността на Нина, по тона ù личи, че съжалява за приятелката си. Аз също се чувствам в безизходица. Елена я няма, ще мога ли да я видя отново? Кога? Не мога ли да използвам Нина, за да намеря жената с красивите очи и да имам повод да я срещам.

Продължаваме да говорим за Елена - Нина ми разказва за семейството ù, за нея самата, а аз я слушам внимателно и задавам въпроси. Оказва се, че повечето от това, което сподели, ми е известно. По тона и на двамата ни личи тъгата по човек, който ни е скъп и не се знае кога ще срещнем отново. Накрая, без да я питам, Нина най-подробно ми обяснява къде живее Елена. Това е ново за мен. Нима двете са се сближили толкова, та знаят дори и адресите си. Наистина ли Нина е толкова откровена в тъгата си за своята приятелка?

Познавам я достатъчно и знам, че е нерешителна и трудно би проявила инициатива, за да си върне приятелката. Ако я използвам за съдружник, ще мога ли да си достигна отново до Елена. Хрумва ми идея, не зная добра ли е или лоша, но е по-добре от бездействието.

- Нина, нека да създадем инициативен комитет: “Да си върнем Елена!” – опитвам се да говоря с шеговит тон - Не, тя сама е решила да се премести – да не отиваме срещу собственото ù решение. По-добре ще е да го наречем “Ние без Елена не можем!”. Когато решите някой ден да се срещнете, например на кафе, ще се радвам, ако се сетите за мен и ме поканите. Ще ти дам телефона си и можеш да ми звъннеш – давам и листче с номерата.

Може да е прозвучало като идиотска шега, но това бе единственото, което можах да се сетя в момента. Нина взима листчето и го върти нервно между пръстите си.

- Може да ми звъниш по всяко време, без да се притесняваш. Дори и жена ми да вдигне телефона, не е проблем, можеш да говориш спокойно.

Когато казах последните думи, усетих, че направих гаф. Нина ме изгледа с такова недоумение, като че ли това е най-странното нещо на света – непозната жена да те потърси по телефона. Както и да е - казах го направо, защото у нас това не е проблем, никога не съм възразявал и следил кой и защо се обажда на жена ми, а и тя не ме е следила, поне не съм забелязал. Мисля, че в момента не можех да направя нищо повече. Оставаше само едно – да чакам. А дотогава как да потисна емоциите си? Автобусът наближава моята спирка, сбогувам се с Нина и тръгвам към вратата...

 

Следва продължение...  

 

© Романтик Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??