28.08.2021 г., 23:53 ч.  

Един нереален македонски паспортен разказ 

  Проза » Разкази
294 0 1
6 мин за четене

Зоран се прибра вкъщи уморен и като че ли едновременно сърдит и разтревожен. Той бе горд македонец и един ония простодушни националисти, за които македонизмът бе свята кауза. За него бугарите не бяха никакви бугари, както и го бяха учили македонските „интелектуалци“, които бяха напълнили главата му с всякакви безумия преди още да засуче първото си мляко. Да, наистина за него бугарите бяха върли и диви татари, турци и монголи!

Зоран не беше лош човек и ако драгият читател си прави такива изводи, то той греши. Напротив, той бе добродушен и отзивчив човек, дори понякога разсъдлив, не особено начетен, както стана ясно, но добър! От страх той не четеше световна история, в крайна сметка толкова много македонски „специалисти“ и „професори“ поддържаха наивната му детинщина и излизаха с такива нелепи и смехотворни доводи за достоверността на великия му и знатен произход, че ако от прашните и дебели книги изскочеше Дон Кихот де ла Манча, самият Рицар на опечаления образ би му се възхитил на замечтания ум.

Затова като цяло Зоран избягваше да говори за тия неща и махаше с ръка сякаш искаше да прогони някаква досадна муха всеки път щом на някое събиране се случеше да се спомене българския въпрос. А и в крайна сметка за него той беше ясен, както ден по пладне.

 

Ала щеш-не щеш Европата се приближи до Северна Македония и светлите лъчи на избавлението от политическите лъжи и корупцията осениха триумфалния площад пред славния Александър Македонски и ето че сега повече от всякога наедно с трепетния порив за приобщаването към Голямото европейско семейство (ех, да знаеше само Зоран какво е това Голямо европейско семейство) все повече започна да се говори за българския въпрос и за мерзките изчадия, които препречват пътя на тая велика и горда страна към завидното съюзно охолство. Представете си, западните им съседи с гордост и унизително високомерие изисквали от тях историческа правдивост, признаване единствено на българския език (и наричали македонския език Западен български диалект) и претендирали за всякакви други условия ...

 

***


Жената на Зоран - Jована, бе жена справедлива и добра, ала крайно неотстъпчива и люта. За зла беда Joвана започна да додява на мъжа си да иде да стане българин; че сега България е склонна да им подпечата гражданството и че когато ти дават телчица, трябва да тичаш за връвчица. Скланяше го с всички сили да иде, за да ги освободи от теснотията, а Joвана бе бременна в шестия месец и не можеше да пътува. По тоя начин Зоран би сбъднал мечтите им да пътуват в Съюза, да работят и да видят свят, да отгледат спокойно рожбата си като станат „свободни“. А така както вървяло сега... Македония нямало да склони да изпълни изискванията на България и щяла да види Европа, когато те си видят ушите.

Ала Зоран не искаше и да чуе! Това означаваше най-мерзко и гнусно национално предателство и това го караше да почервенява от яд. Именно
това представляваше пъкления Joванин план! „Те, те трябва да искат от нас гражданство, за да бъдат македонци, – мислеше си той, а не аз ние от тях! Татарите му недни! „Татарите му с татари“ – мрънкаше под носа си Зоран, като скръстваше ръцете си една в друга и се мусеше.

А какви ли не хулни думи по адрес на
Jована преминаха през ума му (от уважение към читателя ще ги спестя) и колко ли нерви похаби Зоран, докато най-накрая Joвана така се ядоса, че притихна и съвсем спря да говори със съпруга си.

 

Така мина една непосилна година, през която на семейството се роди дъщеричката им Милица, но Joвана се отдели настрана от мъжа си и той твърде рядко прекарваше време с нея, което безкрайно го натъжаваше. Най-накрая започна да прехвърля тая порочна мисъл и не спа една седмица. Реши се. Чувстваше се ужасно, но борейки се със съвестта си, като привика Joвана сутринта, грохнал и мрачен, ѝ съобщи, че ще иде, а тя от своя страна прихна от радост, целуна го и така се зарадва, че му направи любимия обед.

 

След няколко месеца, по съответните канали, ДАБЧ-и и процедури, Jован, с тръпнещо сърце, хвана автобуса за София. През целият път му минаха какви ли не мисли: „Какво ще каже сега за мен родата, ако разбере? А тя няма как да не разбере! Как ще ги погледна в очите? Какво ще кажа след години на децата си – как техният баща се е продал за паница леща? И още толкова въпроси, които циркулираха в ума му, като воденично колело – бавно и стремително.

 

След цялото това душевно терзание, Зоран най-после пристигна на Централна гара, а не след дълго и пред Министерството на Правосъдието, където го очакваше интервюто със служителя на дирекция „Българско гражданство“.

Интервюто мина добре. Зоран се тревожеше, че ще го разпитват по разни деликатни теми, като например дали се чувства българин и това го караше обилно да се поти, но в това ведомство явно отгатваха тия му настроения по омърлушеното му лице и вместо този въпрос Зоран трябваше да отговори на въпроса защо иска да стане българин. Тоя въпрос също го притесни, но поне знаеше как да отговори на него, защото го бе прехвърлял хиляди пъти в ума си през целия път от границата.

 

Затова сега той отговори бързо, минорно и твърде наивно: - „Защото искам бугарско државјанство“. Служителят не повярва на тези думи, още повече че Зоран употреби толкова хладно и тихо „државјанство“ (вместо „гражданство“), че интервюиращият тутакси ги прие за откровена лъжа, но въпреки всичко знаеше, че от известно време има неписан закон и административна заповед „отгоре“ по повод македонския въпрос. Затова пусна Зоран да си ходи по живо – по здраво, чисто новичък българин.

 

След още толкова път и още толкова душевен гнет, късно вечерта Зоран се върна вкъщи, където жена му го чакаше със затаен дъх. Когато Joвана получи радостната вест разцелува мъжа си и заподскача така бурно, така заръкопляска и завика, че събуди спящата в другата стаичка Милица. За Jована тая нощ бе дълга, щастлива и полята с вино, а за Зоран тя несъмнено бе дълга, но не бе никак весела, а за пиене не можеше и дума да става! Пие ли се по време на траур?

 

Около три часа, когато Joвана най-накрая заспа, Зоран пусна телевизора, за да успокои нервите си. Премиерът Заев нижеше някакви речи за българите. Зоран махна чехъла от притръпналия си странстващ крак, запрати го по екрана на устройството процеждайки през зъби заученото от интелектуалците „татари недни“ и легна да спи...

 

 

Александър Алексиев

© Александър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това ми напомни вица за негърчето, което се боядисало в бяло. След като го били, майка му баща му и тримата му братя, хлипайки то си помислило:
    — "От няколко часа съм бял и вече мразя негрите".
Предложения
: ??:??