В рухващото планинско село Божур съществуваха баба Катя и циганчето Данаил. Китното местенце, курдисано на края на света, бе почти обезлюдено – само двамата приключенци развяваха калното знаме на трудния живот оттам.
           Старицата бе загубила мъжа си преди много, много години. Димо Николов се спомина неочаквано – през една хладна нощ легна да спи и никога не се събуди.
           „Ех, добряга беше, ама на̀!“, тъжно въздишаше най-големият му авер – Камен Ковачев, на дървената пейка пред къщата си, чоплеше семки и пиеше топла бира. Надали е предполагал, че именно алкохолът ще го довърши…
           В някакъв дъждовен ден се напил и излязъл на главната улица. По ирония на съдбата, в този момент срещу него се задала кола̀. Шофьорът дълго време щял да сънува кошмари. Въпреки че се опитал да спре, не успял. Тялото на Ковачев тупнало в предната броня на автомобила, клетият мъж зад волана се стреснал, но било късно.
           – Добър беше, ама много му се пиеше! Сега ще се налива на свобода – острите езици на дебелите селянки никога не виждаха преграда пред себе си. Едрите госпожи обичаха да си подават клюките от уста в уста, често ругаеха измъчените си кокошки, които не снасяха, и биеха мършавите си мъже за удоволствие.
           Набързо скотапчиха жадния Ковачев – преведена от селски, тази дума трябва да означава „прибраха“ – и продължиха да живеят така, сякаш никога нищо не се е случвало. Клюките ги имаше, разправиите ги имаше, височайшето щастие рядко пристигаше, но и него го имаше. Погледното отвисоко, село Божур бе като пчелен кошер с установена йерархична подредба.
           Не минаваше и ден, в който баба Катя да не мисли за своя съпруг. „Дали му е топло там горе… Дали е нахранен…“, сама се питаше, рушейки границите между там горе и тук долу. От очните ѝ ябълки, посинели и хлътнали навътре, духаше студенина, страх и самота. Кожата около устните ѝ бе сбръчкана и изоставена като незавършен строеж. Оставащите дни на тъжната вдовица бяха заклети да бъдат реквием за Димо Николов.
           На същия бряг се каеше другият корабокрушенец. Дванадесетгодишното циганче Данаил бе загубило родителите си наведнъж.
           Данчо и Милена впрегнали магарето и тръгнали към село Роза. Оттам щели да купуват храна и безалкохолно. „Да си облажим душичките…“, мляснал с език големият циганин и пляснал малкото животно с шибалка по разранения гръб. Всичко се развивало по мед и масло, но на остър завой в тях се врязал пиян шофьор – скоростта, с която управлявал дизеловия си ковчег, надвишавала сто и тридесет – и те повече никога не се върнали обратно…
           С времето Божур губеше своите чеда, които заемаха място в гръдта на хладната земя. Къщите, обитавани от тях в миналото, сякаш говореха с човешки гласове в настоящето.
           В магазина на Мичка отдавна никой не влизаше, предните му стъкла бяха старателно изпочупени от странстващи вандали, по ъглите имаше лепкав прах, рафтовете бяха бомбардирани с мише а̀ко, а по пода бяха налягали мъртви мухи. Разплутата ръка на крадливата смърт бе изгонила с неприличен жест живота.
           – Чик-чирик! Чик-чирик! – пееха малки врабчета от стряхата на бабината къща, където бяха свили гнездата си. Кина се вълнуваше да слуша приятните им мелодии, които мажеха ранената ѝ душа с целебни лекове и я караха да се чувства Свободна.
           Старата жена разтри очи с ръце и се изправи в седнало положение. Пружините на леглото ѝ изскърцаха тежко. Пристройката, в която съществуваше, представляваше стая, коридорче и баня.
           Белите зъби на слънцето изтракаха и ѝ казаха: „Здравей!“. Денят бе оцветен в свежест, целуваща цветята, тревичките и изсушената почва. Кучето Чавдар лаеше възбудено, а във въздуха летяха чудесно ухаещи чувства.
           Старухата погледна животинчето през едно от прозорчетата на стаята. „И днес сме живи, сине!“, сякаш не ѝ се искаше това да е така.
           ………………………………………..
           (!!!БОЛКА В ГЛАВАТА!!!)
           Очите ѝ диво побегнаха из въздуха! Скулите ѝ затрепериха! Ръцете ѝ започнаха удавнически да се движат! В суматохата една чаша падна и се счупи, опитвайки се да избегне удар!
           – ГЪЛЪБИ! МИШКИ! ПРИЛЕПИ! ПОМООООЩ!!!
           Кина извика като мъжко същество, подложено на скопяване без упойка. Вероятно сте гледали научнопопулярни филми, в които лъвове реват величествено. Звукът, излизащ от това привидно малко тяло, надскочи по всякакви параметри достойнството на Царя.
           Деменцията отново бе тук…
           – Димо! Печката! Помощ! Хапят ме! Хапят! Горяяя! – викаше тя, притисната между лудостта и здравия разум. Пред погледа ѝ умираше малко момиче с руси коси и розови бузи, от устата му течеше пяна.
           Бриз… 
           Край на мъчението…
           Спокойствие…
           – Защо е толкова разхвърляно тук? Трябва да чистя… – Кина скочи в морето на реалността, но изглеждаше някак измъчена, променена и роботизирана. Като че ли тази жена отдавна не беше жена. И Човек.
           Денят на Данаил започна по идентичен начин. Циганчето се събуди – момчето спеше на прашен, мазен и накъсан матрак – и слезе до най-близкото село, отдалечено на два километра, да купи хляб и храна за себе си и бабата. Тя му бе дала парѝ миналата вечер.
           По пътя видял кървав труп на блъснато куче и се разплакал. Брадясал шофьор на тир спрял и го попитал дали има нужда от помощ. Предложил му вафла и кола̀, но момчето отказало. „Тъп ли си бе, ма̀нго?“, рекъл му грубият мъж със сардоничен тон, обърнал се, пръднал, засмял се и тръгнал.
           Данаил купил хляб, върнал се по същия път – трупът все тъй тъжно лежал на асфалта и излъчвал студена енергия, до него имало клечорляк – и се изстрелял в къщата на своята спасителка. „Бабо, купих хляб, маслини и салам!“, рекъл ѝ с повишен глас, за да може да го чуе. „На себе си `зе ли?“, контраатакувала със загрижен въпрос. След като ѝ отвърнал позитивно, Кина се успокоила и почнала да мляска първично.
           – Изчезвай бе, рептил!!! – креснала на малолетния, обладана от тъжната болест, която бавно я убиваше. Момчето, знаейки за проблема, си тръгнало, но преди това споменало, че през вечерта ще я посети отново, за да ѝ запали печка.
           Денят се търкулна като гума на семеен автомобил, кретащ към уютния залез. Слънцето предаде короната си на Луната и излезе извън кадър. Нощта се разплака. Заваля ситен дъждец, който шепнеше: „Буря ще стана! Буря! Потоп ще предизвикам! Потоп!“.
           Дряссс!!! Дряссс!!! Младежът цепеше дърва с тежка брадва, по ръцете му набъбваха мазоли, каквито са имали всички истински мъже, а върху главата му падаха ситни като стъкълца капки. Дясното му рамо гореше.
           – Даниии, ба̀бе, стига си цѐпил. Идвай вътре! – мило го викаше Кина, пусната на свобода от властната деменция. Гласът ѝ летеше през бетонната стена и галеше слуха му.
           – Идвааам! – повишаваше тон момчето, за да може да бъде чуто. Когато разполови последното дърво на две, събра достатъчно от жертвите в ръце и влезе вкъщи. Подметките на обувките му бяха кални.
           – Благодаря, чѐдо! – от старухата излетя признателност. Бабата взе едно от дърветата, за да помогне, но всъщност са̀мо пречеше.
           – Сядай, сядай! Сега ще запаля печката. Ще се сгреем и ще отворим салама… – с уверения си тон Дани можеше да заблуди непознат човек за годините си. Момчето положи дървата в турската печка „Basak”, сгоди ги за хартия и драсна клечката на надеждата.
           ДУМ! ДУМ! ДУМ! ДУМ! ДУМ! ДУМ! Огънят се виеше като разярена ламя в клетка. Вдовицата седна на леглото, а детето – на столче срещу нея. В наскоро вапцаната с латекс стая настъпи тягостна тишина.
           – Справяш ли се сам? Топло ли е увас? – Кина я разкъса, задавайки ненужен въпрос. Разбира се, че у тях не бе топло! Разбира се, че по стените избиваше влага, а по пода и тавана се разхождаха огромни и гнусни хлебарка, които понякога маршируваха върху детето. Но то не можеше да ѝ каже истината…
           – Справям се… Трудя се и успявам… – лаконично ѝ отвърна, потискайки динамичния ритъм на ужаса, пулсиращ в слепоочията му.
           – Браво, ба̀бе! – похвали го старата и много тихо пръдна, уверена, че той не е разбрал. Но Дани дочу съскащ звук, хванал за ръка мирис на развалена зелка. Детето усети огън в стомаха си. Какво ли бе това? Погнуса? Срам? Сирачето втренчи поглед в стенна картина, на която бяха изобразени стариТЕ като млади.
           Дъждецът еволюира. Следите от младежките пъпки по лицето му бяха изчезнали, скулите му придобиваха мъжки вид; торсът му се разширяваше, а бицепсите му започваха да привличат погледите на случайни минувачи. Капчуци забиваха остри ножове в земята – като че ли искаха да инкрустират нещо в нея.
           „Буря ще стана! Буря! Потоп ще предизвикам! Потоп!“
           – Гладна ли си, бабо? Да отварям салама? – той я погледна в очите, сърцето му се напълни с тъга. За секунди успя да се вреже в душата ѝ и да разгледа всичките ѝ страхове, които висяха като избягала от сутиен гърда.
          – Отворѝ го! Да се нахраним в тази мокра нощ… – отговори Кина и се усмихна. Дани се почувства добре. Наистина Добре. Животът изгони с дрянова пръчка всички негови притеснителни моменти и на тяхно място покани топлина и свежи мисли.
           Момчето наряза дългото лакомство на фини парчета и го сложи в порцеланова чиния. Дъждът ставаше все по-силен, но това не ги смущаваше…
           – Хапвай, бабо! Хапвай! Да се наядем, а другото е шега! – възкликна младежът. Думите му бяха изковани от най-жизнения плам на света в този миг.
           Овдовялата жена се пресегна – кожата на дясната ѝ ръка бе увиснала, суха и бледорозова – защипа мазно парче с пръсти и го понесе към устата си. След като го глътна, рече доволно: – Много вкусно! Само такъв да купуваш!
           Детето мислено си каза, че нощта всъщност не е толкова тъмна. В главата му се завъртя мисълта: същественото е невидимо за очите. Но кое бе то?
           „Буря ще стана! Буря! Потоп ще предизвикам! Потоп!“
           (!!!БОЛКА В ГЛАВАТА!!!)
           – Кой си ти? Помоооооооооощ!!! Помоооооооооощ!!! – деменцията се завърна! Баба Кина блъсна чинията и парчетата салам паднаха на килима, по тях залепна прах. Господ сложи креп на бялата си дреха, разплака се и щракна с пръсти, за да отреди какво следва да се случи.
           „Буря ще стана! Буря! Потоп ще предизвикам! Потоп!“
           – Крадеееееееееееееееец!!! Помоооооооооощ! – кухи и сухи викове ръгаха небето в корема. Данаил се подмокри от страх. Момчето се опита да каже нещо, но заплака. Жената запрати стъклена чаша в стената. От устата ѝ текна дивашка лѝга, очите ѝ преляха в кървав цвят. В натрошените стъкла се озъби русото момиче, чието малко телце се гърчеше в конвулсии.
           Похлупакът над всички нас изгърмя! Дяволско острие прободе Земята право в сърцето. И тогава настъпи моментът за Края…
           Китната къщурка на приветливата старица се намираше до река, която спеше винаги. Но точно в този ден тя се събуди и реши да накаже хората за всички грехове, които са извършвали по време на своя първичен, лишен от смисъл живот.
           – Крадееееееец! – тя вече държеше нож в слабите си ръце, готова да го използва. В острието му рикошира блясък на поредна гръмотевица. Дани хвърли по своята спасителка чугунения тиган от близката печка, долната му част се удари в лицето ѝ и я зашемети. Обладаната падна на пода като изтърван чувал.
           Небето и Земята изписукаха в общ глас. Водите на реката надникнаха над върха на дѝгите и се търкулнаха надолу…
           Циганчето бягаше към пътната врата в двора на къщата, но се спъна и строполи върху розите. Един нереално остър шип се заби в средата на дланта на дясната му ръка и излезе над опакото ѝ. Болката също бе нереална. Бликна кръв…
           Тя се изправи, хвана ножа в ръката си – човешкото отдавна бе избягало от нея – и се затътри към двора, където нейното сладко момченце пищеше от болка. Тринадесет секунди ѝ бяха нужни, за да гледа жалкото му лице отвисоко…
           – Дани, миличък. Кретен, утрепка!!! – гласове на две същества се надпреварваха в едно тяло. И една ръка повдигна ножа във въздуха…
           И тогава…
           СПОМЕНИ…
           …(ОБИЧАМ ТЕ, БАБО!!!)…
           …(И АЗ, ДЕТЕ МОЕ!!!)…
           Небето избоботи и скъса гласните си струни. Ледените води на Поспаланката се намесиха в точния миг, сграбчиха с космата ръка телата на старицата и нейното любимо отроче, изсмукаха всички живителни сили от тях и отнесоха Диамантите горе, а боклуците долу захвърлиха. Последва голяма разруха в света на живите, но сега той не ни интересува…
           Данаил и Катя бяха Горе. Намираха се в нещо като Безкрай. Навсякъде Бяло…
           Христос свали крепа от връхната си дреха и потупа момчето по гърба.
           – Къде сме? – попита изплашено То. В шоколадовите му очи се четеше объркване и чувство за Свобода. Баба Кина галеше своето куче Чавдар, което лаеше все така възбудено и бе по-щастливо от всякога.
           – Вие сте Горе! Ако бяхте останали Долу, животът Ви щеше да е Ад. Знаеш, че тя бе болна. Тук страдание не съществува. Всички са Здрави и Свободни. Сега Кина ще се радва на своето куче, а ти Ще Бъдеш с родителите си – думите на Исус кънтяха навсякъде.
           – С Мама? И Татко? – Данаил бе готов да заплаче.
           Господ насочи пръст към монументална арка и каза:
           – Те са зад нея.
           Мъжът хвана момчето за ръка и го поведе. Когато минаха покрай забавляващата се баба, то попита:
           – Ами тя?
           – Нейното място е Тук…
           И Те отидоха там, където перото ми не може да стигне.
           Край…