Един обществен парадокс
Един обществен парадокс
Забързаният ежедневен живот, привидно спокоен на места, те грабва неусетно. Пред една стара сграда животът тече бавно и спокойно, но ако можеше човек да чуе енергията, която кипи в нея, щеше да се удиви.
В нея се извършваха доста важни делови задължения, които усложняваха и без това усложненото ни съществуване. Нямайки вяра на никого, човек се засилва към огромната стена от проблеми за деня и се мъчи да я събори или поне да я прескочи, оставяйки я за някой друг път, знаейки, че тя ще го чака, докато не я събори. Проблемът обаче е в това, че при някои хора тези стени се натрупват. Дали на половина разрушени или паднали, но оставили след себе си огромна купчина отпадъчни проблеми.
Когато гледам движението по тротоарите и улиците, аз виждам един голям мравуняк, а административните сгради са като едни гнусни кошери, зловещо жужащи.
Възможно ли е да го нарека „Парадокс“?
Или е истинската реалност? Аз мисля, че е насилствено изкривяване на реалността, изкривяване дори на парадокса.
В един подобен момент на чакане в този гнусен кошер. Игра на нерви. Една психологична атака за насилствено увреждане на нервната система на едно общество.
Възможно ли е да се сравни с една средновековна война, в която знаеш, че единственият начин да избягаш от бойното поле е смъртта?
Тук, на това бойно поле, няма бягство.
Тук този вариант е изолиран и невъзможен.
Да речем, че се намираме в Ада, където времето няма власт и мъките ти са вечни.
Понякога имам усещането, че дори илюзията е силно изкривена.
„ТЕ“ искат да играеш по техните правила. Лошото в този случай е, че ние сме принудени да го правим, защото няма друг вариант.
С лека иронична усмивка на лице мога да кажа „Ужас“. Толкова е голям този ужас, че чак е смешна цялата тази история.
Къде е границата между сълзите и смеха?
Къде е границата между иронията и реалността?
Има ли граница изобщо някъде?
© Борис Керемедчиев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Виж, приятелю!
Нямам нищо лошо против теб! По простата причина, че даже не се познаваме.
Нарочно не коментирах творческата страна на текста ти, защото като литературно произведение е под всякаква критика. Езикът ти е слаб, не си наясно с пунктоацията, а на всичкото отгоре така и не можеш да решиш в кое време да пишеш. Разбирам единствено идеята ти.
И я подкрепям до някъде. А моята идея е, че ако искаш да избягаш от цялата тая бюрократщина, която е около нас и ни трови живота иди там, където тя е много по-малка. Например - в някое затънтено селце. Да, говоря ти сериозно и не те взимам на подбив. Там също живеят хора и то си живеят много добре. Те не се занимават с бюрократи, а се борят с природата и живота си. Но... няма да имаш интернет, няма да имаш парно, няма да караш кола по равни пътища,ще изкарваш прехраната си здраво свързан със земята, и т.н. Ако това те устройва, престани "да хленчиш" и действай... Желая ти успех! -
Няма граница между сьлзите и смеха!
-
Като че ли усещам напрежение в думите ти към мен. Нещо не мога да разбера какво искаш да ми кажеш и къде си мислиш, че искам да отида хех. Едва ли можеш да си представиш къде бих искал да бъда...
особено без какво мога или не мога...
Но въпреки всичко поне погледни от творческа гледна точка на текста, а не като лично оплакване или други подобни изяви (ако мислиш, че са такива). -
Простичко!... Иди там, където няма да усещаш този парадокс. Ама все си мисля, че не ти стиска, а? Защото този точно парадокс води и до някои удобства, без които не можеш. Нали?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Но както и да е. Идеята на текста е коренно различна от това, което ти си представяш явно и нарочно е написан по този начин.
Да... говори се за бюрокрация.
Да... говори се за бягство.
Не... аз не искам да избягам от това защото няма бягство.
Просто нишката на самата идея е тънка и трябва да се усети.
Но както и да е. Да не превръщаме мястото за коментари в място за личен чат.