Един обществен парадокс
Един обществен парадокс
Забързаният ежедневен живот, привидно спокоен на места, те грабва неусетно. Пред една стара сграда животът тече бавно и спокойно, но ако можеше човек да чуе енергията, която кипи в нея, щеше да се удиви.
В нея се извършваха доста важни делови задължения, които усложняваха и без това усложненото ни съществуване. Нямайки вяра на никого, човек се засилва към огромната стена от проблеми за деня и се мъчи да я събори или поне да я прескочи, оставяйки я за някой друг път, знаейки, че тя ще го чака, докато не я събори. Проблемът обаче е в това, че при някои хора тези стени се натрупват. Дали на половина разрушени или паднали, но оставили след себе си огромна купчина отпадъчни проблеми.
Когато гледам движението по тротоарите и улиците, аз виждам един голям мравуняк, а административните сгради са като едни гнусни кошери, зловещо жужащи.
Възможно ли е да го нарека „Парадокс“?
Или е истинската реалност? Аз мисля, че е насилствено изкривяване на реалността, изкривяване дори на парадокса.
В един подобен момент на чакане в този гнусен кошер. Игра на нерви. Една психологична атака за насилствено увреждане на нервната система на едно общество.
Възможно ли е да се сравни с една средновековна война, в която знаеш, че единственият начин да избягаш от бойното поле е смъртта?
Тук, на това бойно поле, няма бягство.
Тук този вариант е изолиран и невъзможен.
Да речем, че се намираме в Ада, където времето няма власт и мъките ти са вечни.
Понякога имам усещането, че дори илюзията е силно изкривена.
„ТЕ“ искат да играеш по техните правила. Лошото в този случай е, че ние сме принудени да го правим, защото няма друг вариант.
С лека иронична усмивка на лице мога да кажа „Ужас“. Толкова е голям този ужас, че чак е смешна цялата тази история.
Къде е границата между сълзите и смеха?
Къде е границата между иронията и реалността?
Има ли граница изобщо някъде?
© Борис Керемедчиев All rights reserved.
Говориш ми за неща, с които съм израснал... 
