Един обществен парадокс
Забързаният ежедневен живот, привидно спокоен на места, те грабва неусетно. Пред една стара сграда животът тече бавно и спокойно, но ако можеше човек да чуе енергията, която кипи в нея, щеше да се удиви.
В нея се извършваха доста важни делови задължения, които усложняваха и без това усложненото ни съществуване. Нямайки вяра на никого, човек се засилва към огромната стена от проблеми за деня и се мъчи да я събори или поне да я прескочи, оставяйки я за някой друг път, знаейки, че тя ще го чака, докато не я събори. Проблемът обаче е в това, че при някои хора тези стени се натрупват. Дали на половина разрушени или паднали, но оставили след себе си огромна купчина отпадъчни проблеми.
Когато гледам движението по тротоарите и улиците, аз виждам един голям мравуняк, а административните сгради са като едни гнусни кошери, зловещо жужащи.
Възможно ли е да го нарека „Парадокс“?
Или е истинската реалност? Аз мисля, че е насилствено изкривяване на реалността, изкривяване дори ...