Един Свети Валентин

Достигнали върха почувстваха, че ще излезат от себе си.
Тя беше над него. Гръбнака й се изви в лък, извъня тетивата на всяка нейна фибра и тя полетя със стрелата.
На него му се струваше, че се губи в мъгла. Мъглата е по бедрата му, набъбва, готова е да избухне, да потече на капки по топлата кожа, а в капчиците да е разтворена й паметта му.
Виеха се обезумели, до болка впити един в друг. Тръпките им се сляха в една, а тя надскочи границите на реалното.
И излезоха от себе си. Буквално.
Телата им едновремено се отпуснаха едно до друго, а те изхвърлени от тях като изгонени от час деца, гледаха в топлите си тленни останки объркано, смутено и засрамено.
-Сега наистина загазихме.-рече тя. Около тялото й се виеше пара. То си дишаше и забеляза, че пръстите му милват по гърдите неговото тяло.
-Какво стана?-объркано смотолеви.
-И ти забелязваш нещо нередно.
-Е, сънуваме.
-Един и същ сън?
-Романтично.
Тя се превърна в две усмихнати, кимащи интернет иконки, после пак в себе си. Той стана снежно бял и пухен.
-Не ми харесваш такъв и се дръж сериозно. Положението не ни е розово, разбра ли?
-Какво има?
-Забравяш, че сме женени и не един за друг. Той ще се върне до час. Може и до два, но ще се върне. Какво ще правим с тези голите.
-Ще трябва да ги накараме да се преведат в приличен вид. Хей вие, време е за ставане.
-Няма да те чуят.
-Защо?
-Откъде да знам. Знам само, че няма да ни чуят. Моето поне рядко ме е слушало. Сигурна съм, че и твоето.
-Сега ме послуша. Наистина исках да бъда с теб.
-Познаваме се от тридесет години. Не си ми го казвал.
-И ти. Знаех го, но ти си криеше.
-Приемаше ме като сестричка, нали? То ме приемаше така и не те слушаше.
-Сега ме послуша, но не знам. Може пък аз да не съм го слушал. Погледни го каква нега е изписана по устните му.
-Ще ти кажа една лоша новина. Стрелката на часовника се движи.
-Все ще измислим нещо. Не можем току-така да напускаме телата си.
-Сега си мисля, че е точно така както каза. Не сме слушали тях, а сме слушали себе си.
-Не знам, ти си доктор по психология, а аз съм…пощенска марка върху съществуването си.
-Иде ми да си изгоря дипломата. Това което става няма нищо общо с това което съм научила. Но каква беше тази пощенска марка?
-Усмихната с розови устнички, цъфнали и залепена върху движението ми. Пратката която съм пратил, а тя минава от гише на гише. Забравих адреса за да ми е по-забавно, но понякога доста прах събирам в този или онзи склад. Но съм си марка. Тя си има своя стойност независимо докъде ще стигне плика.
-Защо никога не си ми давал стиховете.
-Повечето са за теб.
-Ами!
-Не, съвсем. Стиховете ми са безадресни картички, драсканици върху хармонията. Не са за четене. Забавлявам се.
-Преди малко каза друго.
-Знаеш, че те обичам.
-Ти или онзи там. Да знаеш има глупава усмивка.
-Това беше отмъщение, нали?
-Защо не ми го каза? Защо не ти го казах. Защото сме пощенски марки върху колетчето. Своето движение, а не своето тяло. Динамичният си цвят, а не съдържанието си. Ти имаше много приятелки, а аз не ти казах, че ревнувам. От четири или пет годишни се познаваме?
-От четири.
-Помниш, значи си имал спомен. Както и да е, наистина трябва да се измисли нещо. Стаята е променена. То е естествено, сега нямаме тяхната сетивност и всичко ще е по-различно. Дори ми изглежда учудващо същото. Сигурно сме запазили част от спомена им, но не се ли върнем в тях с времето ще започнем да го губим. Старай се да запазиш формите си. Без повече фокуси, разбра ли ме. Трябва да измислим нещо!
-Както винаги, запазила самообладание, адекватна на ситуацията, готова за бързо, но планирано действие. Изключителен тактик си, умееш да разбереш на секунда правилата на всяка игра в която си въвлечена.
-Така трябва, мамка му. Трябва…
-Защо? Сега е толкова приятно. Аз съм капки мъгла която се стича по кожата ти.
-Да, може да се намери и доста поетичен израз за разплясканата по гърдите сперма, но не искам мъжа ми да я види, разбра ли? Трябваше…
-Какво?
-Сега вече трябва друго. Което е трябвало е толкова лишено от смисъл в момента.
-Мъдро. Лишено от въображение, а мъдро.
-Какво, искаш да станем четиринадесетгодишни, да ти кажа, че искам да те цункам на онова място, да станем най-сетне гаджета и да умрем от скука заедно. Може и да сме имали тази възможност, но вече е аут. Вън от игрището. Приеми го.
-Щели сме да умрем от скука. Благодаря.
-Та ние знаем всичко един за друг, всичко свое сме споделили и ни е омръзнало. Само тази нощ все отлагахме, но и двамата знаехме, че ще се случи. Сега пак ще ни е интересно, ще си имаме една малка тайна.
-Те ще си имат една малка тайна, когато нас вече няма да ни има освен като воля която ги изтезава.
-Изтезава? Как пък го каза.
-И като спомен който страда в затвора им и бавно избледнява.
-Не ставай сантиментален. Хайде да се поразтъпчим. Все пак трябва да приемем по различен начин реалността за да видим кое може да ни е от полза.
Хванаха се за ръце. Неусетно бяха станали по-млади. Не го забелязваха, но изглеждаха на осемнадесет. Над вратата на апартамента с готически шрифт беше написано:
“НИКЪДЕ”
-Странно чувство за хумор. Навън от дома ти: “никъде” ли, е?
-Някаква игра на подсъзнанието, вероятно. Незнам откъде се е появил този надпис, но е по-добър от “Надежда всяка остави”, нали? Да видим как изглежда: “никъде”…
Веранда със стъпала извиващи се някъде надолу. Потъваха в мрак. Като тербушон, но долу се чуваше детска глъч.
-Как ще го обясни психолога?
-Хайде, да слизаме. –изглеждаше разтревожена. И той усети лека тревога. Мракът се превърна в огромна птица и излетя високо, високо, високо. Превърна се в точка която изчезна в лъчезарното небе, а под тях се излюпи от яйцето й малко пиленце със златист пясък вместо перушина. То се превърна в малък плаж. На него едно до друго спяха телата им.
-Какво се случи?-попита объркано, но тя намери отговор.
-Те ни сънуват. Искат да се приберем в тях. Да побързаме.
Бяха по-далеч отколкото им се стори в началото. Трябваше да преминат през малка горичка, но колкото по-навътре в нея навлизаха, толкова по-голяма и гъста ставаше. Съскаха змии. Не бяха враждебни, нито отровни, дори имаха очи на зайчета. В съскането им не беше зловещо, а някак магическо и сладострастно. Изкушаваха ги да останат. Гласовете им смесвайки се в чудата полифония от хладни ставаха топли, те разгръщаха горският свят. Мелодията се превръщаше в пространство, пространството цъфтеше и ставаше многомерна картина и материализирани недопустими мечтания. Дърветата напъпваха като гърди, пръскаха се в плодовете на вечността, натежаваха и падаха от удара се разбиваха на парчета, а всяко ухаеше на дълбока пресита, на телесно облекчение в което всяка клетка сънува нещо което не може да се обхване в измеренията на нормалната сетивност.
-Ние можем да останем тук!-рече й той.
-Това е сън.-отвърна му тя.-Тези змии ни го внушават. Трябва да се върнем в телата си и да ги събудим. Глупава беше тази авантюра, разбираш ли ме. Между нас има много топлина. Споделили сме толкова години, били сме искрени един с друг и много по-искрени отколкото бяхме дори с партньорите си. Пред тях винаги оставяхме част от дрехата си, част от маската си, за да е по-възбуждаща и потайна голотата която им откривахме. Един пред друг бяхме съвсем открити и голи, но не сме един за друг. Бяхме си душевни облекчения и близост, но сега трябва да се върнем в телата си и повече да не ги срещаме.
-Защо, защо.
-Защото така трябва. Защото достатъчно се отдалечихме от тях в тази нощ, защото всеки е своето движение, а движението трябва да е адекватно на живота на тялото. Това е, довери се на интуицията ми.
-Но тук е прекрасно!
-Има и нещо друго.
-Какво? Тук сме освободени.
-Освободени от една прегръдка и един спазъм, но това…
-Защо не?
-Защото след всяка експлозия енергията се освобождава, превръщаше в нови светове, но следва свиването. Всичко отново се прибира в себе си. И ние трябва да се приберем.
-Ние имаме воля. Още имаме.
-Ще извършим нещо нередно.
-Хайде да ги убием.
-Какво говориш.
-Знам как ще изглеждат доближим ли ги. В зъбчати колела и ротационни ножове, метални челюсти и мляскащи приспособления, воденични камъни, те ще ни смелят. Нашите тела ще ни превърнат в пихтия, а тя няма да засити ненаситният им глад.
-Това е нелепо.
-Да ги убием. Хайде да отворим онази бутилка вино. Ти ми предложи, аз отказах. Да я отворим, да напълним чашите до половина, после да прережем вените на телата и да допълним чашите. Да ги пълним пак и пак и пак...Утре ще ги нямерят прегърнати...
-Стига, обичам си тялото. И на теб ти харесва нали?
-Утре ще ги намерят прегърнати.
-Ти си луд!
-И като те целунах преди часове ми го каза, но така ме изгледа, че полудях.
-Луд си!
-Възбуждаш ме, да го направим!
-Не искам!
-Ще ги намерят прегърнати.
-Няма да го сторя.
Той въздъхна:
-Всъщност и аз не го желая, нека просто да останем тук.
-Не бива, не бива. Не настоявай, ще го направим, а не бива.
-Защо?
-Престани. Ще го направим. Просто не бива.-задърпа го за ръката. Дълго се лутаха. Изглеждаше, че накрая все пак без да желаят дори щяха да останат в райската гора, глътнати в мелодичният глас на змиите, но змиите спряха да пеят. Пораснаха и се превърнаха в огромни тромави пътеки по които двамата вървяха и се препъваха. Змийските кожи се превърнаха в неплодородна побита с камъчета пръст. Скоро една пътека ги изведе от гората. Пилето с пясъчна перушина беше пораснало и като майка си се беше превърнало в мрак който пак като тербушон се забиваше стълбище.
-Сами се изгонихме от мечтаният свят.-промълви той. –Там се обичахме.
-Но сега пък ще си имаме малка тайна – повлече го за ръката, тя-Хайде, помислих си, че няма да издържим и пак ще се срещаме. След това изживяване, просто не ще устоим. Нали ще е по-хубаво. Иначе този рай ще ни омръзне. Като сме по-кратко в него ще ни е по-драг…
Тръгна след нея. Вървяха по мрачните стълбища. Над вратата ги чакаше надпис:
“ГРЕШКА В ОПЕРАЦИОННАТА СИСТЕМА!”
-Що за глупост?-засмя се тя.
-Това е с червило и е с твоят почерк.
-Въбразяваш си.
Телата им се бяха събудили. Гледаха се мълчаливо и виновно.
-Не трябваше.-рече на тялото му, тялото й.
-Знам. Знаеш, че утре заминавам. Сигурно няма да се видим години.
-Защо ти трябваше това пътуване?
-Пътуването е мой дом.-засмя се малко изкуствено. И ведростта му беше престорена.
-Е, тази нощ ще си остане една малка наша тайна. Дължахме си я. Не е уместно да я повтаряме.
Двамата гледаха от страни как телата им срещнаха очи. Прочетоха желание, но после с рязък жест откъснаха погледи.
-След час ми е полета.-рече тялото му-Чао. Чао. Няма нищо нетрябвало.Понякога се чувствам като пощенска марка на съществуването си...
-Как го каза само…-отвърна тялото й.
-Този повтаря думите ми и ми се струва, че нямат нужда от нас.
-Още по-добре. – неочаквано импулсивно му рече.-Сега можем да се върнем на островчето си. Мислих, че им трябваме, но и без тях можем.
По добилото й пъстротата на дъга лице течаха сълзи.
-Какво ти е?
-Няма значение. Щом не ни искат! Да вървим! По-бързо да вървим…-задърпа ръката му.
Когато се обърнаха колебливо застинаха пред надписа с готически шрифт:
“НИКЪДЕ”
-Е, там все пак е хубаво. –рече тя, още плачеше.