Една гореща молба

Един напълно обикновен и скучен ден. Нищо интересно, чудех се с какво да запълня времето си и реших да се разходя. По пътя се загледах в църквата - както всеки път - и очаквах да е пуста, но този път не беше така.

   Погледът ми се спря на едно момиче. Излизаше от двора и, прекръсти се, но не тръгна. Спря се и се загледа първо в малката, но красива постройка, после нагоре към купола на църквата и накрая погледът ù се зарея към небето. Взираше се така, сякаш гледа най-невероятната картина - дълго, без да помръдва. Но всъщност нищо по-интересно от обикновено. Денят беше приятен, от първите по-топли дни, предвещаващи началото на лятото. Небето беше ясно, тук–там се виждаха малки бели облачета, но нищо необикновено, нищо, което толкова да привлече вниманието ù.

   И тогава изведнъж погледът ù се отклони настрани и за момент успях да погледна в очите ù. И сякаш видях всичко: болката, сълзите, горещите молби. Тогава ми стана ясно защо се е взирала толкова настоятелно. В очите ù имаше страшна тъга, но и надежда, молба, която е била отправена към Бога наум много пъти, отново и отново.

   Загледах се в нея. Беше красиво момиче, стройно, нежно, с топли очи, но зачервени. По бледото ù лице се стичаха бавно две сълзи. Знаци на разкъсваща болка. Болка, причинена навярно от разочарованието, от загубените мечти, от всички надежди, които са се превърнали в илюзии. Виждах в очите ù обвиненията, че е сгрешила, че е глупава, че не е трябвало да вярва. Горкото момиче, сигурно някой глупак я е излъгал и наранил, както става винаги. Но тя ще продължи да търси вината в себе си. И ще продължи да пита Бог: “Защо?” Само че отговор едва ли ще получи.

   Спомних си откъде ми е позната, но в началото не можах да я позная. Преди време тя беше друга. Беше весела, усмихната, леко наивна и винаги вярваща в хората, поради което понякога оставаше разочарована от тях, но бързо забравяше. Искаше да обича и да бъде обичана, но май така и не ù провървя. Не знам дали намери някой, ала в последно време една тайнствена усмивка все озаряваше лицето ù. Само че сега то беше неузнаваемо.

   Тя погледна за последен път в небето, сведе очи към земята и тръгна нанякъде, без да вижда пътя…