Водеха го към бесилото.

   Усещането беше едно от най-странните, които някога беше изпитвал - знаеше, че ще умре, а не чувстваше нищо. Предната вечер, когато разбра, че е осъден, беше плакал цяла нощ - нямаше да може вече да вижда всички онези до болка познати и банални страни на всекидневния живот, да се дразни, да псува, да се кара, да обича, да чувства или да мирише. Имаше приятели и родители - утеха за раните бяха първите, а дразнители - вторите. Но защо? Всъщност в момента нито едните, нито другите бяха сред викащата тълпа. Нищо, те щяха да го забравят. В тази динамична среда, наречен живот, всеки има свои собствени проблеми и живее в свой собствен свят. Те щяха да го забравят. Но той тях - никога. Всъщност дори последните му мисли бяха за тях. Дали чувстваха нещо? А дори и да не чувстваха, дали поне плачеха от любезност? Дали говореха за него? Странно, но тази мисъл го стопли. Можеше и да умира, но фактът, че някой го споменава и обсъжда, му донесе капка щастие. В толкова болка беше живял, че дори подобно извратено съзнание не го притесняваше. Харесваше му... Искаше му се поне някой да е истински, затова реши, че в последните си мигове той ще бъде истински. Лошото беше, че хората, на които искаше да си излее душата, ги нямаше... Дали, защото не искаха да виждат гадостта от умирането на бесило или просто, защото това щеше да е страхотно оправдание, за да не дойдат? Боже, но защо си мислеше такива неща? Та те всички го обичаха и просто искаха да се разделят възможно най-безболезнено с него! И въпреки това му стана тъжно... Искаше да им каже, че ги обича, колкото и да го мразеха те. Обичаше ги, защото ставаше всяка сутрин с цел - да се види и поговори с тях. Защо да има друга цел? Животът му беше безсмислен и беше по-добре да го осмисли с нещо добро, та макар и безлично и неистинско. По-добре беше да се преструва, че обича, отколкото, че мрази - това поне беше някаква кауза... или може би цел? Вече започваше сериозно да се обърква от всички тези мисли... Какво му ставаше? Полудяваше ли? Странни неща си мисли човек в миговете преди смъртта... Но може би истината беше точно такава - той не можеше да обича, а просто се преструваше. Но кой знае всъщност какво е обич? Значи ли това да правиш жертви или по-скоро да изискваш от другия да ти е като собственост? Обичта значи ли щастие или страдание? Едно неспиращо „не знам" се въртеше в главата му. Не знаеше дали това би се нарекло обич, но искаше поне накрая някой да дойде пред него, да му каже едно лъжливо „обичам те", да пролее малко сълзи, да му подържи ръката докато умира и после да си отиде поне с чиста съвест. Но дори и такива лъжци нямаше на площада...Всъщност, той за пръв път реши да се огледа по-добре, докато го водеха през площада. Около него имаше стотици хора - лица, лишени от усмивки или злобни физиономии, лица, които мълчаха и не знаеха какво точно правят там. Каква ирония - дори всеотдайните майки бяха тук с децата си! Толкова ли беше сиво ежедневието им, че стигнаха до тук - да забавляват децата си с такива гнусни зрелища. Но той реши да не им обръща внимание. Колкото и да го бяха унижавали през целия му живот знаеше едно със сигурност - беше много повече от тях заради сърцето си. Знаеше, че нито един от тези хора не можеше да се превърне в него. Да, той самият можеше да стане лош, можеше всеки ден да злослови, да използва и да лъже... Но те... те никога нямаше да могат да УСЕТЯТ, да плачат, да  чувстват, да страдат. Изпита жал... Но може би така беше по-добре за тях - те никога нямаше да могат да усетят страхотното чувство от това да чувстваш, но пък по този начин никога нямаше да разберат какво изпускат. Всъщност все тая, стана му жал и заради друго нещо. Всички присъстващи мълчаха и чакаха като стадо някой „пастир" да започне да вика: „Убийте го! Убийте копелето!", за да се присъединят. Защо всички бяха толкова безлични, за Бога? Говореха с едни и същи фрази, смееха се насила на глупави шеги, съгласяваха се с всяко мнение, защото не умееха да отстояват себе си и не можеха да водят спорове, не изпускаха и едно от кафетата, където всички мълчат или говорят безсмилени неща един след друг. А ето, че смъртта ги беше изкарала от кафетата... Странно... Защо им беше толкова интересно? Нали и те щяха да умрат? Но всъщност, той се сети. Като му вържеха въжето и увиснеше, щеше да се дави и стене известно време, след което пикучният му мехур щеше да се спука от задушаването и щеше да започне да уринира - затова се слагаше кофичката под  дъските. Тогава някои щяха да се смеят, други щяха да се покриват да повръщат, трети да закриват очите на децата, четвърти да го съжалят в последния момент. А той щеше да прилича на изрод - щеше да е жалък и безпомощен. Това го ядосваше най-много - искаше да го пуснат на някоя арена и поне да се бие или да умре по-достойно... не обичаше да изглежда слаб. Но това нямаше как да стане... Вече се качваше по стълбичките - Боже, колко малко разстояние беше изминал, а колко много мисли му бяха минали през главата. Сега вече като че ли започна да усеща желанието за живот - онзи панически ужас, който човек изпитва, когато осъзнава, че губи нещо. Няма какво да се лъжем - колкото и досадно или неприятно да е било това „нещо", гадно ни е, когато губим. Затова сме материалисти - искаме да притежаваме. Но да си признаеше честно, и той обичаше да притежава. А пък от друга страна... Ооо, каква извратеност! Беше се възбудил, докато му слагат въжето около врата! Това беше вече гавра с подсъзнанието му!!! Това вече не беше нормално! А може би беше? Не си спомняше кога за последно беше вкусил плът... Отърси се набързо от тези мисли, защото някой му проговори. Той се обърна към свещеника до него и въжето го одраска по врата - беше си доста грубо, все едно че бе корабно въже. Лицето до него беше високо и облечено в черно - представляваше типичната жалка картинка на изповедник на осъдени, превърнал се в такъв поради простия факт, че така получаваше допълнително пари от държавата, които по-късно щеше да изхарчи в кръчмата, за да се напие и уреди с жена. На другата сутрин щеше да отиде на обикновените и всекидневни литургии или да опява нечий гроб за смешни пари... Доповръща му се от този свещеник - нямаше да сподели нищо с този човек, независимо че умираше. Просто това зачервено от виното пълно, гротескно и червендалесто лице му внушаваше само желанието да убие пак. Сега се сети! Той беше убил и заради това беше сега тук. Странно...това сякаш се беше случило много отдавна. Беше го направил в изблик на огромен гняв и не беше на себе си. Но никой не можеше и нямаше да го разбере. Кой щеше да възприеме идеята, че едно добро същество може да убие и същевременно да е невинно? Никой... Кой щеше да знае, че вече 20 години той беше страдал и страдал...всички го отбягваха и подиграваха, тези, които не го отбягваха, го лъжеха или използваха; 20 години беше плакал и плакал, беше решавал, че вместо да плаче, трябва да е борбен, за да оцелее и пак беше почвал да плаче, след като се проваляше; 20 години не можеше да намери себе си, нямаше спомени да е бил щастлив, а спомените му от различните години се размиваха и не знаеше коя година какво точно се беше случило...Боже, 20 години ли бяха наистина? Всъщност „Боже"??? Защо Боже?! Та имаше ли Бог? Самото съществуване на различни вери, самото почитане на различни Богове не беше ли в своята същност отричане на идеята за един и върховен Бог? Нямаше Бог, но имаше сила... сила, криеща се във всеки един от нас - той я усещаше чрез едно странно топло пулсиране в средата на челото. Когато усетеше това пулсиране, обикновено виждаше неща за бъдещето, прозираше истини. Някъде беше чел, че съзнанието на човешкото същество е необятно и че е в състояние да прави невъзможни неща - беше чел дори, че можем да летим, ако поискаме! И той вярваше...това беше неговата вяра...знаеше и можеше неща, които тези дрипльовци около него никога нямаше да открият в себе си. И не защото ги нямат, а защото не искат. Кафетата и изкуственият, безсмислен смях нямаше да им открият нищо. Щяха да завършат основно образование, някои може би дори висше, после щяха да работят, някои да направят семейство и да продължат да работят, докато нямат сили и останат на пенсия. Като през цялото това време разтоварването им щеше да представлява кафета и напивания в петък и събота вечер. Колко жалко...Изведнъж се усети, че всички го гледат и очакват нещо. Зарови в съзнанието си и си спомни, че свещеника го беше попитал за последните му думи. Той се изхрачи в лицето на низшия. Това му достави удоволствие. Някой от тълпата извика: „Освен убиец е и богохулник! Убийте го!" и всички подеха вика като магарета. Изповедникът беше изчезнал да се почисти, псувайки го... Искаше да извика, да им разкаже всичко, да ги накара да прогледнат... Знаеше, че такива като него са много малко по света и че ще стават все по-малко, докато накрая няма да има кой да им каже истината и светът ще загине, защото ще има само стада без пастири... Но той нямаше вече сили... беше се опитвал, беше викал много, беше умолявал някой да се вслуша в него... Но всеки имаше една и съща философия - „ще си правя каквото искам"... беше му омръзнало - беше убил, знаейки че греши и така се беше поддал на тяхното господство. Но щеше да им даде един последен урок преди да умре...Усети приближаването на човек зад себе си...идваше закачуленият, който щеше да го бутне от трупчето, за да го одуши въжето. Странно, но изпита топлина към този човек... усети, че и той е бил отблъскван и затикан от обществото на тази гнусна позиция... опита се да му предаде мислите си чрез топлинни вълни... не успя - натъкна се на все същата до болка позната стена, намираща се точно там - пред сърцето. Всъщност той знаеше, че топлинните вълни се излъчват точно от сърцето, защото в него се намираше малко зрънце, наречено душа от простолюдието. Но той знаеше, че това в действителност е силата на човек, която много малко можеха да използват като него. Отказа се от опитите... закачуленият също щеше да си получи урока... Ето настъпваше вече моментът - той вдигна поглед да огледа за последно тълпата и проля първите си сълзи... сълзи за това, че приятелите наистина не бяха дошли... а толкова ги обичаше... може би го мразеха заради убийството? Сигурно... те също не можеха да го разберат, те също имаха онази неизменна преграда... Но съзря нещо друго - там в далечния ъгъл, подпряна на стената... Жена на около 30, облечена семпло, красива до болка. Красива заради чертите, красива заради тъгата, която излъчваше, красива с всеки разчорлен кичур, красива със зелените очи, които на слънцето искряха, красива със стойката си, красива със... липсата на преграда!!! Беше намерил още един човек като него! О, щастие! Топлинните й вълни го обляха и той й отвърна: „Как се казваш?", попита. „Наталия", отвърна тя. „Защо се кри толкова време, а се показа чак сега?", „Загубих приятелите си, загубих честта си... Едва тогава преградата се махна. Загубих себе си, за да се открия и дойдох да те спася"... „Не можеш, аз ще умра", „Не искам да става така, сега те открих" , „Това е наказанието ти - за невежеството и заблудата, в която си си позволила да живееш... Но ти ще продължиш да си такава и ще се опитваш да накараш и останалите да прогледнат" , „Но това значи, че ти се отказваш", „Те не приеха моята помощ, защото имат глупави критерии за външност и държание... но ти си красива - стани една от тях и им помогни!" ... „Обичам те!" - това го прошепна, но топлинните вълни увеличиха тези думи и те отекнаха в съзнанието му, разтърсвайки го из основи... „И аз", успя да предаде и той и в същия момент го бутнаха и той увисна на въжето. Грубите възли се впиха в кожата му, безмилостно отнемайки въздух и живот в едно. Успя да овладее писъците си чрез топлинните вълни и да притъпи болката. Погледна Наталия и усети вътрешната й борба и раздирането на ранената й душа. Защо трябваше да става така? Може би беше и негово наказание тази среща... не знаеше, а и вече нямаше значение - усещаше, че умира. Бели петна заместиха лицето на Наталия, а тълпата се превърна в глутница викащи призраци. Мислеше, че е минало малко време, но ето, че вече започваше да уринира безконтролно... Чу писъци и викове на отвращение... Беше му все тая - в мига на смъртта щеше да разпръсне цялата си енергия из площада и да задвижи зрънцето душа у всеки един - щеше да ги бележи за цял живот, а ако дори това не успееше да счупи преградите, Наталия щеше да се погрижи! Ето, още малко... Събра цялата си сила в центъра на челото си и се приготви да я отприщи, събра цялата си мъка и страдание и се подготви да ги предаде на техните причинители. И в един миг се случиха много неща - на яркото слънце с последен поглед съзря блесналата сълза на Наталия, новозародилата се обич между тях възпламеня, силите им се събраха, привличайки и отблъсквайки се и се отприщиха, за да се разпрострят из невежото човечество. В този същия миг тълпата се разпръсна с писъци, усетила тъга в разтворените си сърца, а приятелите му, седящи и наблюдаващи от близкото кафе, започнаха да плачат с горчиви и неизлечими сълзи. Тялото му увисна безпомощно на въжето, а това на Наталия падна на студения цимент. Бяха заспали вечния си сън, за да може светът да се събуди. И той се събуди... събуди се, за да съжалява цяла вечност за тяхната загуба...

   Ще бъдеш ли част от тълпата?