Водеха го към бесилото.
Усещането беше едно от най-странните, които някога беше изпитвал - знаеше, че ще умре, а не чувстваше нищо. Предната вечер, когато разбра, че е осъден, беше плакал цяла нощ - нямаше да може вече да вижда всички онези до болка познати и банални страни на всекидневния живот, да се дразни, да псува, да се кара, да обича, да чувства или да мирише. Имаше приятели и родители - утеха за раните бяха първите, а дразнители - вторите. Но защо? Всъщност в момента нито едните, нито другите бяха сред викащата тълпа. Нищо, те щяха да го забравят. В тази динамична среда, наречен живот, всеки има свои собствени проблеми и живее в свой собствен свят. Те щяха да го забравят. Но той тях - никога. Всъщност дори последните му мисли бяха за тях. Дали чувстваха нещо? А дори и да не чувстваха, дали поне плачеха от любезност? Дали говореха за него? Странно, но тази мисъл го стопли. Можеше и да умира, но фактът, че някой го споменава и обсъжда, му донесе капка щастие. В толкова болка беше ...