Една история на най-споделената несподелена любов

Оставаха му не повече от 5 мин. да действа. Колата фучеше по пустите улици и с всеки следващ метър сякаш му забиваха нож в сърцето. От самолет се виждаше, че са родени един за друг, макар връзката им да бе обречена. Имаха еднакви интереси и трудно обяснима особена чувствителност. Бяха извадили късмет и живееха щастлив, скучен, спокоен и тъп семеен живот. Изкараха си страхотно в клуба, където яки металяги редяха оди за Сатаната. Вероятно и на него биха му се подкосили краката от вида на Момичето - изглеждаше просто божествено - точно като всичко, за което някога е мечтал. Чакаше я отдавна, но нямаше и капка съмнение в появата й. Имаше да изкупува грехове. Нямаше нужда от много приказки, но напълно логично заслепеният младеж прекаляваше с дърдоренето. Пулсът му скачаше до небето като на спринтьор. Сега говореха банални неща за велосипеди. Таксиджията се отказа да подслушва и тихичко припяваше на Миле Китич, разбира се. Момчето пое дълбоко въздух и с треперещ глас промълви:

- Карането на колело може да бъде много опасно. Помниш ли първата ни среща в парка. 10 мин.след като се разделихме нещо се бях разсеял и се блъснах в едно дърво. Тогава още не осъзнавах какво се случва. Влюбен съм в теб. Мислех, че ще ми мине за седмица - две примерно, но не минава. Говоря с разни жени и винаги виждам теб.

За повече нямаше сили и време. Времето никога не достига.

Опита се да скъси дистанацията, но с грациозно движение Момичето извърна глава. Толкова близо и толкова далеч. Щеше да помни това до гроб. 

- Винаги избираш най-точния момент - каза тя, запазила учуващо самообладание.

- Все пак няма много свидетели - защити се той и тъжно изгледа шофьора, забравил за безсмъртните сръбски хитове.

Бяха стигнали, набързо си казаха довиждане и Момичето агонизиращо бавно се отдалечи. Не се обърна. След кратка пауза Момчето събра последни сили и пророни:

- Какво ли не сте виждали по тия таксита.

- Еми да.

- Не разбирам хората, оспорващи тезата, че сте най-тънките познавачи на човешката душа.

-Къде да те оставя ? - Бакшиша явно бе загубил интерес.

- На пазара.

Плати и потъна в сенките на мрака.

 2 години по-късно Момчето се прибираше унил от някакво лишено от всякакъв смисъл парти. Викна си такси и загледа отнесено в нищото.

С облекчение видя как водачът спира протяжния вой на Мухарем. Всъщност беше му все едно. 

- Нацели ли точния момент ?

Какво говореше този...

- Колело. Дървото.

Беше същия шофьор. Зачуди се дали да му разкаже. Имаше 5 минути. Защо пък не. Все на някой трябва да сподели. Най-лесно е на непознат.

- Ти си любов в най-чист вид. Каза тя, преди да изчезне завинаги. После сълзи. Месеци наред. Един ден се поглеждаш в огледалото...какъв мъж си ти, по дяволите. Мъжете не плачат...Решаваш да запишеш бокс. Погледът ти се просветлява, животът пак ще е хубав...и така до другата сутрин. Ще я чакам до сетния си дъх.Тя няма да дойде. После продължавам да я търся. В някой друг живот.

 - Знаеш ли къде е ?

- Разбрах единствено, че е някъде в Латинска Америка. Надявам се да е щастлива. 

- Мислиш ли, че може да се случи и на мен подобно нещо ?

Момчето погледна невзрачния човечец с дълбоките си сини очи, в които немалко жени напразно мечтаеха да се удавят. Всички копнеем за любов в крайна сметка.

- И на 14, и на 80 е едно и също, приятелю. И да знаеш - само страданието те кара да се чувстваш истински жив. Щастието е скучна работа. Рано или късно се появява някой и ти разказва играта. После...просто не си същия. Пожелавам ти късмет

Слезе на пазара.