Те бяха заедно от малки. Животът им бе преплетен още от деца, когато отначало играеха на улицата с топка, учеха се да четат вкъщи книжки и до вървенето по училищните коридори с хванати ръце. Обичаха се много. Когато бяха заедно, се чувстваха щастливи, изпълнени с радост. Учеха, излизаха навън заедно и едва се разделяха вечер със силна прегръдка и целувка. Цялото щастие изглеждаше непоклатимо, неразрушимо от нищо. Сякаш цял живот щяха да ходят на любимото си място, на една скрита пейка в парка, с обрасла с рози арка над нея. Докато се прегръщаха и разказваха за деня, над тях се ронеха розови листенца. Всичко беше толкова романтично, но... Винаги има едно голямо но... Един ден, на тяхното си място, той и каза:

- Майка ми ми съобщи, че другата седмица заминаваме за чужбина.

Тя се изправи и веднага след това побегна към вкъщи. Завря се в стаята си, тръшна се на леглото, опита се да спре, да скрие сълзите, но беше невъзможно... Възглавницата и се мокреше все повече и повече, но тя не обръщаше внимание.

На другия ден трябваше да отиде на училище. Там го видя, отиде при него и той и каза:

- Ще се връщаме, няма да те забравя никога, ще се виждаме отново...

Дните минаваха тъй бързо, сякаш часовникът беше настроен да върви по-бързо. Дойде ужасният ден - мрачен, тъмен. Валеше дъжд, небето бе покрито с облаци, а слънцето се беше скрило и нямаше намерение да излиза. Такова бе и нейното настроение. Когато отиваше на летището, прегърната от него, тя плачеше и сълзите се сливаха с капките дъжд. Той я убеждаваше, че няма да я забрави, но тя не чуваше нищо ,беше изцяло погълната от мъката си. Пристигнаха. Той я пусна, хвана ръцете и, убеди я, че ще я обича вечно... Качи се на самолета, започна да и маха, но тя не... Самолетът се отлепи от земята, надигна се и литна във въздуха. Сякаш с него отлетя и част от сърцето и, сякаш част от самата нея си бе отишла.

‘'Той си тръгна... Завинаги.''

Свлече се на земята, сякаш никога няма да стане.

Завинаги, завинаги...