Една невъзможна любов

 Една невъзможна любов

Защо понякога всичко е толкова трудно? Когато те бяха заедно, светът бе толкова съвършен. Когато се прегръщаха, електричеството минаваше така силно през телата им, че те не можеха да кажат нищо. Устните говореха. Сърцето говореше. Такава силна любов не можеше да остане просто спомен. Как можеше да се борят срещу света за един миг щастие. Но тя вече не чакаше голямото щастие, което все не чукаше на вратата й, а се впусна в малкото, което животът й бе дал. Те бяха от два различни свята. Така болеше от тази невъзможна любов. Въздухът свършваше, когато не беше с него. Тя беше затворена в златна клетка, покрита с диаманти и робини, но къде е истинското щастие! Сърцето и се бе свило. Когато привечер седеше на малката си веранда, виждайки единствената среща на слънцето с луната... мислеше, мислеше кога ще го види отново, кога ще слее устните си с неговите, кога ще бъдат отново едно цяло. Искаше и се отново да го почуства до себе си, отново да го прегърне, да прегърне живота. Бе така ранима в тези мигове на откровение със сърцето си. Колко трудно беше да са така близо и същевременно така далеч един от друг. Да се виждат и да не могат да се прегърнат. Да се обичат и да не знаят, че тази любов е забранена. Никога обаче не ще забравят целувките, дъха, огъня, който ги изгаряше. Семейството й бе заможно. А той беше просто ратай, човек с ангелска душа,  който я обичаше не по-малко отколкото тя него. Но принципите на тежкото време, в което живееха, не разрешиха да се обичат и да бъдат заедно. Тя трябваше да прекрати тази вълна от любов, която я заливаше, преди да се удави в нея. Така болеше, когато се прощаваше с любимия си и изричаше прощалните думи „сбогом, обич моя". Две едри сълзи се стекоха от големите й сини очи. Той я целуна, целуна я така, както не бе я целувал никога до сега. Целуна я, така че устните й да потръпват винаги, когато си спомни за тази последна целувка, за всичките му ласки, за топлите му прегръдки, за уханието на мъжката му плът. След като я изгуби от погледа си, той остана сам дълго време, раним като дете. Сърцето му кървеше, бе разбито на милион парченца. Питаше се дали всичко не бе фалш, илюзия, която го погуби. Питаше се къде точно сгреши... Но отговорът бе ясен... Защо съдбата им отне всичко хубаво? Закле се, че никога няма да забрави болката от изгубената си любов. Продължи да се взира в близкото езеро, а сълзите капеха. Толкова много болеше, така изпепеляваща празнина усещаше в онзи миг. Знаеше, че споменът за нея винаги ще пари сърцето му... Любов така силна, истинска и същевременно така мечтателна и болезнена. Животът и за двама им свърши в онзи прощален момент. Останаха само две безпътни души, две сенки, търсещи се една друга...