25.10.2013 г., 19:43 ч.

Една нощ в съвременното село 

  Проза » Разкази
741 0 0
12 мин за четене

 Текстът е написан някъде в края на август и началото на септември

 

Глухите грохоти на отмиращите гръмотевици озвучаваха местността. Разтърсващата буря, благодарение на която бе напоена напуканата от дългата суша почва, си замина. Навярно и лъчите, които се мъчеше да спусне на потъналата в зеленина земя от огненото Слънце, се изпариха някъде в безкрая и завесата на нощта се спусна. Мрачна идилия облада околността, в която дърветата се сливаха с тъмния фон.

 

Вдъхновен от дъгата, която успях да зърна с периферното си зрение за един миг и в следващия тя се бе изпарила в небитието, излязох навън, за да се насладя на друго магнетично природно явление. Зениците ми се изпълваха от светлината, която излъчваха ярките светкавици на през няколко секунди. Странно напрежение обзе душата ми, когато излязох от пределите на двора. То бе в следствие на проблемите, които циганката от съседната къща бе направила на мои връстници по-рано през същия ден. Някак си се боях да не ме изкара вън от кожата ми, като се опита по най-долен начин да ме обижда и дори да ме заплашва, че ще извика местния полицай. Но като подишах малко от хладния, влажен въздух, се поуспокоих с мисълта, че дори и да се срещна с униформеното лице, нищо лошо няма да ми се случи, защото бях наясно, че не съм нарушил обществения ред. Даже се сетих, че при злобната жена живее човек, който е посягал на чуждо имущество. След борбата разиграла се във вътрешния ми свят, тръгнал спокоен по главната селска улица, осветен от безжизнената жълтеникава светлина, излъчена от натриевите лампи.

 

Крачех уверено по асфалтирания път, когато с крайчеца на дясното ми око, забелязах мой приятел, който също се разхождаше невъзмутимо. Лицето му изглеждаше бодро, а и за пореден път бе в свежо настроение, което оказваше позитивен ефект на хората около себе си. По своя типичен, непринуден начин ме заприказва:

 

– Здравей, как си?

– Здравей, ами как да ти кажа... – му отговорих с неуверен тон.

– Явно не си в много добро настроение, но все пак нали ще се разходим заедно сега?

– Времето е приятно, нищо не ни пречи да повървим. – му отвърнах с шеговита интонация.

 

Тръгнахме по главната улица в селото. Известно време не можахме да започнем смислен разговор. Тогава, ярка светкавица освети небето, докато ние бяхме застанали под изгоряла улична лампа. След минута, другарят ми засегна темата, която ме вълнуваше, в момента, когато излизах навън същата вечер. С непринудения си глас започна да разправя:

 

– Николинка разбрах, че днес направила проблем на връстниците ми, когато ги срещнала. Обвинила ги в това, че те умишлено заставали пред нейната къща и вдигали шум. Заплашила ги, че ще извика кварталния полицай. Абе изобщо изкуфяла работа.

 

Докато го слушах, доста странни и мъчителни мисли обладаха съзнанието ми. В началния момент не схванах, че Николинка е въпросната циганка, която я чух снощи да вика недоволно. Незнайно защо си спомних за едно момиче, което носи френския вариант на името. Някак си ми стана криво, като се спомних, че проявявах чувство на обич към нея и до какво състояние се докарах. Минаха секунди и се почувствах покъртен, когато в главата ми се появи образът на едно същество, което носеше подобно име. Много проблеми ми донесе въпросното създание от женски пол. Изпитах някаква погнуса от името Николай и повечето му производни. Волтова дъга сякаш премина през мен и ме парализира, защото си припомних колко ужасни спомени имам от Никулден и всяка година, когато си отварям очите на този ден, се чувствам болен. "Проклет да е този ден и това име" си казвах дяволито.

 

– Да, значи Николинка се казва циганката? – прекъснах мълчанието, като говорих по начин, по който да звучи като въпрос, макар че в гласа ми се усещаше безжизненост.

– Точно така! – възкликна събеседникът ми.

– Предлагам ти да спрем да говорим за нея и да тръгнем в обратна посока. – го попитах с определена доза страх.

– Добра идея, нека наистина да тръгнем. – с глас, пропит от увереност се съгласи.

 

В посоката, в която поехме, на първо време минахме покрай изоставено училище. В призрачното здание, според селските легенди, се предполагаше, че е обитавано от духове на покойни войници. Чувал съм от някои връстници, че вътре са виждали обезглавени кукли и са останали ужасени от крясъците, които по техните думи, ефирните създания са издавали. Разбира се, това за мен бяха бабини деветини, породени от наивното мислене на хората в селището. Стотина крачки по-напред се намираше къщата на жената, която днес заплаши хора на възрастта ми, че ще си имат проблеми. С тягостно чувство минах покрай дома ù, защото видях, че вътре е светло и тя най-вероятно не спи. След около двеста и петдесет метра, стигнахме до главната автобусна спирка в селото. Металната конструкция, под която се подслонихме, никак не ми харесваше, най-малкото защото бе ръждясала, а и вътре беше пълно с некролози, които правеха обстановката още по-потискаща.

 

Скоро дойде още един мой познат, с когото се поздравих. Не намерихме тема за разговор, защото не ми се общуваше с никого. Неприятно ми беше в съоръжението, където пътниците чакат автобус в светлата част на денонощието. Излязох от нея и застанах между два улични стълба. Ушите ми съумяваха да доловят разговора на приятелите ми, които явно се бяха увлекли. Не вниквах в смисъла на това, което говореха и реших да се усамотя.

 

Погледнах нагоре и видях, че тежките облаци, които забулваха небосвода през по-голямата част от деня, се бяха разпръснали. Точно над главата ми се намираше звездата Денеб – опашката на небесния лебед. Млечният път, макар и блед, все пак се виждаше, независимо от влажния въздух и близките улични лампи, които си светеха безспирно. Гледката ме накара да се почувствам по-добре. Най-красивото в нея, което изумително приличаше на описанието от последната глава на "Ана Каренина", в който Левин съзерцава небесния купол, бяха светкавиците, които осветяваха иначе изчистената синева, която по принцип изглежда изключително спокойно, сякаш раят е някъде там. Чудесен ефект ми оказа небесния спектакъл, който ми завладя душата.

 

Изминаха няколко минути и видях, че приятелят ми, с когото се разхождах, се е устремил към своя дом. Двамата в един глас си казахме "Чао". Добрах се до спирката и там беше човекът, който дойде по-късно. Попитах го жизнено, сякаш се бях преродил:

 

– Искаш ли да те изпратя до вкъщи?

– Защо не? – радостно отвърна той.

 

Запътихме се към долния край на селото, където живееше другарят ми. Прохладният въздух ни влияеше добре. Докато крачехме напред, човекът до мен ме заговори:

 

– Какви са ти интересите?

– Най-интересна ми е астрономията – му отговорих лаконично.

– Аз също се интересувах от астрономия до не отдавна – рече той и допълни – в момента, дърворезбата ми е особено интересна и ще ти покажа мои изделия, като стигнем.

– Звучи интересно. – му казах и ме обзе любопитство за това какво е сътворил.

– Ами ти от колко време ходиш на кръжоци по астрономия, защото аз ходих три години и научих доста неща? – ме попита той.

– От година ходя и интересът ми не намалява.

– Доста термини и математически формули бях научил като ходех на кръжоци. – ми сподели той със спокоен глас.

– Аз пък от своя страна не научих математически формули, но за сметка на това, се научих да правя компютърна обработка на данните. – с неистово желание изрекох това и продължих – В нашите кръжоци, ученици създават проекти проекти за космически колонии на НАСА. Най-хубавото от това е, че печелят челни места и имат възможността да отидат в САЩ на конференция по астрономия.

– Еха, това е наистина много хубаво. При нас ни подготвяха за олимпиади. –възкликна събеседникът ми.

– Надявам се тази година да участвам в такъв проект и защо не, да отида в Лос Анджелис. – споменах една от мечтите си.

– Е, дано да стане! – ми пожела той.

 

След миг, разговорът смени посоката си:

 

– Други интереси освен астрономията, имаш ли? – ме пита приятелят, който ме гледаше с очи, изпълнени с любопитство.

– Честно казано, може би метеорологията, макар и скоро да не съм се занимавал сериозно с нея. – му отвърнах с доста припрян тон, който показваше, че се почувствах неловко от въпроса. Тогава го контрирах – А ти имаш ли си други интереси?

– Риболов – без замисляне ми отговори той.

 

Продължихме да си общуваме и да вървим бавно и спокойно. Не след дълго, унесен в интересния разговор, стигнах до къщата му. Разбрах, че нощта е преполовена. Това обаче не спря събеседника ми да покаже работилницата, в която работи. След близо минута лутане, намери ключа, с който пусна лампата с нажежаема жичка. Пред мен се разкриха множество дърводелски уреди и инструменти, от които си и нямам никакво понятие.

 

Връстникът ми обясни накратко какво представляват някои от пособията, с които работи. Опитвах се да вникна в смисъла на думите му, макар че всичко ми бе твърде непознато и гледах като най-некомпетентния човек на планетата. След малко, той ми показа един бухал, който още не беше го довършил и това си личеше от очертанията с молив, които показваха какво още има да издълбава. След малко ми представи и недовършен иконостас, макар и вече да изглеждаше доста прилично. Останах без думи и единственото, което успя да се откопчи от устата ми бе:

 

– Страхотно е!

 

Наистина неописуема красота, която се чудех как я създава с ръцете си, след като е на възрастта ми. Виждаше се майсторството в изработките му и само дребни неточности, които нетренираното ми око не можеше да забележи, го деляха от съвършенството. Събеседникът ми показа какъв часовник е правил заедно с баща си. Стрелката показваща часовете, се беше счупила, но механизмът си работеше без да е нужно електричество. Изработката на часовника създаден само и единствено от дърво, си бе доста прецизна. Накрая ми беше показан и хипнотизатор, който ме изненада с това колко дълго се върти. Наистина имах чувството, че ще изпадна в транс, докато съм вторачил поглед в него. Имах чувството, че няма край и чак след минута, двете части от дърворезбата, с формата на цвете с изкривени, но омайващи листа, спря да се движи. Насладих се на визуалната нирвана, която предостави приятелят ми в работилницата си и му пожелах приятна нощ. Той накрая ми сподели, че всеки ден се занимава с това и дори вече печели пари от дейността си.

 

Най-сетне се запътих към нас. Небето бе причерняло, мистериозни облаци бяха скрили идиличния Млечен път, но не бяха страшни като по-ранните. Беше тъмно, но спокойно, като листата на дърветата не се помръдваха. Също така, отдавна светкавиците не смущаваха небесния фон. Прибирах се с бързи, отмерени крачки, като се чувствах ободрен от приятния разговор, който проведох и така съумях да се отърва от грижите, които по-рано същата вечер бяха обзели съзнанието ми. Не срещнах жива душа по пътя, нито пък видях автомобил да минава покрай мен. Единствено щурците огласяха селището, което бе потънало в дълбок сън. Главната улица бе добре осветена, освен покрай къщата на циганката, където лампата извисяваща се от уличния стълб ту светваше, ту изгасваше. Сградата бе потънала в мрак, вътре нямаше признаци на живот и уверено минах покрай нея. В този миг бях наясно, че заплахите, които бе отправила жената, са напълно безпочвени и целта им е била да сплашат мен и връстниците ми. Вътрешно знаех, че нищо лошо няма да ме сполети и скоро всичко ще се забрави.

 

След по-малко от минута успях да се добера до дома си, като се чувствах удовлетворен от приятната вечерна разходка, която си спретнах. Напрежението, което до преди няколко часа пържеше душата ми, сега бе изчезнало. Макар и да ми бе студено, доста бързо се унесох в сладък сън.

© Александър Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??