Една усмивка леко иронична.

   Слънцето меко галеше с лъчите си покривите на къщите. Беше ранна лятна утрин и всичко беше толкова красиво. Две влюбени врабчета малко по малко си свиваха гнездо на клона на едно дърво. Пчелите събираха прашеца от тъй хубавите ароматни рози в двора на една малка, бяла къщурка. Две котенца си играеха с едно кълбо. Всичко беше тъй прекрасно. Носеше се аромат на лавандула и лалета. Това беше парфюмът на госпожица Меган.

   Тя беше млада, хубава, стройна дама, свикнала с мъжко присъствие. Имаше хубави, големи, сини очи и устни създадени само за целувки. Ръцете ѝ бяха нежни, с добре поддържан маникюр, а краката ѝ бяха обути в червени пантофки. Тя носеше дълга, копринена рокля и кокетна дамска шапка.

   Тя минаваше по един мост. Един такъв богат, усмихнат и щастлив мост. С много радостни хора, ходещи по него, с много деца, с много хубави чувства, с много празни, хубави чувства. Госпожица Меган седна на една дружелюбна, безкористна, весела пейка, и зачете едно писмо.

   То беше написано от един друг човек, на един друг мост. Но този мост не беше радостен. Под него течеше една мръсна, мътна, мъртва река. На него имаше просяци, просещи за пени или две. На него имаше тъжни клоуни, тъжен цирк, тъжни деца. На него имаше умиращи хора, отчаяни хора, грозни лица. На него имаше мъка, тъга, неволи и болка. На него имаше страх, глад, хаос и глупава съдба.

   Човекът пишел чувствено писмото, обикнал Меган, която минавала по моста. Заговорил я, а тя го изгледала с гнусот, но приятелски. Той я помислил за различна. Написал писмото, пратил ѝ го и чакаше в тръпка, сега, когато само тази надежда имал. И чакаше, и чакаше, а  момичето вече се беше изсмяло, беше се подиграло и реши, е така, за кеф, просто да го  вдъхнови, да каже да, а после, след ден или два, не, мерси.

   А човекът той се хванал, обичал я и тачел, но ето тя ѝ писнало и край му казала, и паднало.   Паднало едно тяло мъртво, е така, малко иронично, и после, е така, усмихнато тръгнало момичето към онзи празен, весел мост. И не мислело за труд, за скърби, а за власт. И я имало то за дълго над мъжете всички, но веднъж мостът паднал и умрели всички. Момичето с тях, с тяло отпуснато, умряло, но усмивката останала... леко иронична.