Заведението не е нищо особено. Вече пием втора кана с червено, на масата има задушени картофи, хапки със сирене и кашкавал, салата за нея, за мен минерална вода. Устните са ми все още сухи. Отсреща седят Рози и телевизионерът. Някъде на долния етаж вече се е настанил Хари с апапите, нямат никакво търпение тези хора. Не можаха дори петнадесет минути да ни изчакат. Не им се сърдя. На масата вече съм прочел едно стихотворение и края на разказа, за който нямах време в салона, не съм недоволен от това. Напротив, защото издекламирах два от най–хубавите си къси разказа. Единият исках Ренката да го прочете, тя много го харесва. Ухили ми се завладяващо невинно, сниши се на стола, и пак мойто гърло трябваше да пресъхва. Всичко мина чудесно, така си мисля сега и усещам младостта до себе си, очите са кафяви и топли, косата прибрана зад тила, устните свежи, гласът завладяващ. Двамата влизаме в някакъв диалог, срещу мен Наско разказва един от безкрайните си вицове, за миг загубвам нишката на разговора ни, някаква глупава мисъл завладява за кратко съзнанието ми, може би от общата еуфория, а и от изпитото каберне или мерло, или какъвто е там наливен карашик. Добре, че я пропъждам бързо и с пръсти, а не със салфетка попивам трохата сирене, полепнала на долната й устна. Тя доверчиво накланя глава към мен, в този момент съм сякаш докоснал пеша на нечий шлифер, всички знаем чий.

             Няколко часа преди това стърча, потопен в сумрака на идващата вечер, до автобусната спирка край Южния парк. На гърба ми виси раница, но не с екипировка и суха храна за поредния туризъм. А с осемдесет бройки от току-що излязлата ми от печат книга. Не казвам първата, защото не съм си поставил задача да има втора - каквото дойде. В едната ръка държа кутия с три литра червено, в другата също тройка, но бяло. От избата в Сухиндол е, мисля, че ще му видим сметката като едното нищо и ще питаме за още. До мен трима тинейджъри се надвикват, споменават през минута нечии майки, отдясно на пейката е седнала жена с малък ръчен багаж, наглед е спокойна. Но аз усещам, че вече се изнервям, рейсът го няма, петъчният трафик се засилва, а това навярно е не само от нередовния транспорт. Все пак не съм Георги Караславов с неговото обемисто на брой творчество - за първи път ми е. Поглеждам часовника, минава вече половин час, откакто кибича тук и се запътвам с решителна крачка към таксиметровата стоянка. Вече по-спокоен, пътувам в колата, с мъжа се заприказваме за едното време, когато в района имаше само къщи с цветни дворчета, конски каруци и много, много люляк през пролетта. Не се сдържам, казвам му къде отивам.

-    Значи сте писател - чувствам уважение в гласа му.

-    Е, тази професия мисля, че я няма вече - му отговарям. – Сега пишещите сме повече, отколкото тези, които четат.

 Таксито едвам пълзи в задръстването около Семинарията, когато ми звъни джиесема. Поглеждам светещия дисплей и се усмихвам.

-   Здравей, аз съм… Пристигнах, къде е читалището, трябва да паркирам някъде.

    Обяснявам, доколкото мога, до скоро, така казвам, затварям и малко се умълчавам.

     Пред полутъмния вход вече са се събрали неколцина познати и малко повече непознати. Гого, Роко, идват Лъва и Тарзана, който отсега лъха на спирт. Това не му пречи да остроумничи, появяват се и някои други познати лица. Влизам в салона, оставям раницата, пак излизам за по една цигара и представлението започва. Моето и на Славето, една симпатяга, която пише поезия, и която толкова се вълнува, че не усеща как хубаво я разцелувам по двете бузи.

    Водещата говори колко сме талантливи и завладяващи в писането си. Щракат фотоапарати, първо чете свои неща поетесата, после се включвам и аз. Малко не по сценарий, но аз целия си живот до тук съм го изкарал извън всякакви параграфи и сценарии, че сега ли ще спазвам всичко това. Усещам одобрението на хората, седнали пред мен, повечето от които не познавам. Водещата в началото иска с усмивка да ме вкара в някаква нейна линия, аз невинно се измъквам, успял ли съм, вече няма значение. Защото времето лети, чета от книгата си, после слушам Славето и ето, идва време за автографите. Получавам три рози и един стрък фрезии, много обичам тези цветя. На жена ми винаги за осми март купувам фрезии. И в други дни съм й купувал. Запознавам се с Тили-Лили, точно такава си я представях. Пролет не я разпознах, при все че лицето ми е страшно близко, вече започвам да изключвам. Алиса и Лариса дори не ги запомням като лица, при все че толкова много сме си разменяли коментари във форума. После се обажда Дими, нашия квартал Лозенец може да се гордее с вида му, страшно ми хареса с посребрената си коса и достолепната, все още младежка осанка. Прегръщат ме непознати хора, целувам се с братовчедка си, Румми не мога веднага да включа, за мой срам, коя беше. Окопитвам се навреме, после Весислава ме трогва с подаръка си, до нея Константин, благодаря за втори път на Дона, Свобода ме поздравява, една чудесна усмивка сякаш е слязла тук от блога, после едно малко момиченце ми поднася книга за автограф, до него стои, навярно, баща му. Запознавам се с Валсодар, Качака ми подава няколко бройки от блогерското списание, синът на Катя вече си е взел книгата, пожелавам на майка му скорошно оздравяване, и се усещам, че почеркът ми е ужасно разкривен и грозен. Дори за момент губя смисъла на това, което пиша и накрая идват последните непознати, усмихнати лица, толкова красиви и толкова млади. Това ми е най-ценното достижение, младите ще ме държат още години млад, сигурен съм, снимам се за последно с двете туристически приятелки и след минути поръчваме червено вино и мезета на високата, чернокоса и леко намръщена сервитьорка. Да се мръщи, ние нямаме основание за това, поне тази вечер, със сигурност.

    И около час преди полунощ сме се изправили на големия булевард. Пред нас са двете момичета, държат по една роза, третата оставям за себе си. Качваме ги на някакъв автобус, с бате Наско отново знаем, че и тази вечер, както много други, няма да бързаме да се разделим. За нас празникът продължава. Спира спортна кола, две момчета ни питат от къде да купят цветя. Тези от телевизията знаят всичко, Наско им обяснява, аз им тикам в ръцете фрезиите. Момчетата не искат да ги взимат, тогава им казвам, написах книга, това цвете ми е подарено, искам да го дам на вас, вие пък на момичетата си. Усмихват се и потеглят. С Наско поглеждаме разписанието на автобусите, после часовниците си и се мятаме на първото такси. Вътре е топло, свири музика, шофьорът е млад човек, а телевизионерът веднага го осведомява за нашето събитие. Разговаряме за книги, за дъщеря му, която е на седемнадесет и така пристигаме до Южния парк. Наско предлага парично-стокова размяна, той се колебае, после, приклекнал край таксито отвън, пиша автограф. „Неочакваните неща понякога са най-силни” , или нещо от сорта. Потегляме в хладния, тъмен и искрящ от студа парк, алеите леко се поклащат под стъпките ни, наливаме си от сухиндолското вино в пластмасовите чаши, които вземаме от едно вече приключило работното си време заведение. В което младият персонал отново е известèн, че аз съм станал писател. Пожелават ни всичко хубаво, купуваме от денонощния магазин край парка цигари, момичето вътре ни гледа много подозрително. Отново сме в гората, край пресъхналите езера и тогава задавам въпроса:

            - Колко беше сметката за таксито?

            - Пет лева - отговаря моят човек.

            - Наско, че книгата струва десет, на загуба сме петарка. – Той започва да мисли.

            - Здраве да е, нали трябва да се печели аудитория - бързам да го успокоя аз.

              След половин час виното е стигнало наполовина, малко залитаме наляво-надясно, искрите от последните цигари се стрелкат като светулки край нас, после правим сетното признание един на друг във вярност - откакто започнахме, изминаха четиридесет години. И аз го настанявам отново в такси. Разделяме се.

              Раницата отново е на гърба ми, но вече твърде лека, в двете ръце държа кутии с вино, едната пълна наполовина. Отварям входната врата, намъквам се в апартамента почти крадешком. Спалнята свети, часът е около един след полунощ. Минавам през банята, като се стремя да не се хласна в някой твърд и обемист предмет, после хлътвам в хола. Пускам нощната лампа, изваждам няколко черни семенца, които ще посадя утре в саксия, кое момиче ми ги подари, така и не помня точно. Слагам останалите книги на секцията и се мушкам под първото одеяло, което изваждам от скрина.

                 И, вече може би в просъница, се сещам за още нещо. В тъмното разтварям отново раницата, напипвам малък пакет, усещам стъкло, парфюм ли е, се питам. Увит е в тъмна хартия, така твърда, че веднага ми заприличва на смокиново листо. Дори ухае на лятно море, или е от виното, не знам. На малката картичка, с връзка закачена, пише нещо, няма и да го чета сега. Защото разбирам отведнъж, неее, казвам си и се усмихвам, смокиново сладко е, няма съмнение да е друго. За да ни топли в спомена през дългите дни занапред.

             И отведнъж заспивам, сигурен, че тази вечер всички покрай мен, както и аз, сме се докоснали до плодовете на смокиновото дърво. И това докосване е повече от прекрасно.

24.11.2009                             Любомир Николов