svetlanal (Светлана Лажова)
340 8102
27.11.2009 г., 23:49 ч.

Една витрина и... твоят поглед 

  Проза » Разкази
1168 0 22
8 мин за четене

Останах до късно в работата, трябваше да направя едни справки. Сега се чудя как ще успея да напазарувам, да сготвя. Направо ще полудея! Ще откача! Не ми стига времето за нищо и нищо не върви както трябва. Уморена съм, май не се справям добре с нищо. От десет години сме женени, а сякаш сме от сто. Дали моят си има любовница, нещо напоследък... То пък и аз, все ме боли глава. Децата ми изпиват мозъка, да уча с тях, да изпера, да изгладя. Всяка събота на обед у наш'те и отиваме с нежелание, сякаш ни карат да копаме. Единствено в събота не готвя и си почивам, а акълът ми е все: А кога ще събера прането, кога ще се видя с Дени, кога това? Кога ли ще се науча да ценя мига? Миналата седмица свекърът се разболя, тичахме по болници, за лекарства, добре, че се оправи. Разтягам се на ластик и все не ми стига времето. Трябва да си запиша час за фризьор, косата ми на нищо не прилича, ама кога? За мен все не остава време. Хич няма да се учудя, ако мъжът ми си е хванал любовница. Даже не мога да му се разсърдя, то аз нещо толкова се занемарих, а сме женени само от десет години, не са чак толкова много, пък и не съм стара, даже изглеждам добре. Понякога събирам мъжките погледи и какво от това, като в ума ми е: а какво да сготвя за вечеря на тия моите? Обичам ги, ама и аз съм човек. Ето пак бързам, дори не се оглеждам вече като жена във витрините. Имам бримка на чорапогащника, но я заших, защото трябва да купя на големия син маратонки, само да не забравя. Как ги късат толкова бързо? Ако не ги скъсат, вече са им отеснели. Растат като гъби, времето си лети, така ще си остарея между печката и ютията.

Леле, трябва да се подстрижа! Не трябваше да се оглеждам в тая витрина. О, какви чорапи! Сто и седемдесет лева за няколко камъчета Сваровски по тях?! Тия луди ли са? И само да ги обуя и... бримка, не ги искам, дори да ми ги подаряват.

И тогава се сетих за Митко. Животът ми минава покрай мен, а аз го изпускам. Митко си беше хванал любовница и точно пред една витрина за скъпо бельо си даде сметка, че жена му е също толкова хубава, само че някъде между забързаното ежедневие, работата и навика, беше забравил, че тя за него е била подарък от съдбата, че ù се е възхищавал, че е бил луд по нея. После... После какво ни отчуждава? Нямало вече тръпка и я търсим другаде, защо? Кое е по-различното? Не можем ли да поддържаме огъня жив с половинката си, какво е това, което ни пречи? Защо търсим навън, а не си го направим у дома? Желанието да проверим още ли сме интересни, да усетим  позабравения гъдел на пеперуди в стомаха. Той или тя може да са сто пъти по-тъпи и смотани от половинките ни, но са чужди. Не е истина, че го правим, а после може и да съжаляваме, че сме допуснали тая гад да се докосва до нас.

Десет години. Край, спирам да бързам. Така, маратонки и ми остават този път малко пари, влизам в магазина, няма да си купувам чорапите, но червено бельо, просто на мига. След това на фризьор и после, ако моят си има любовница, много ми е мъчно, но ще го загуби. Та аз си го обичам истински, а тя да си гледа работата. По-добре да си няма, защото страшно ще я заболи, че аз ще си го върна обратно, съжалявам.

Нощта беше направо гореща, неповторима и незабравима. А най-хубавото беше после, когато той ме гледаше така, сякаш съм най-красивата жена на света. Аз така се и чувствах -  красива с новото бельо, обичана и желана. Искам винаги да се чувствам така и ще се постарая.

 

Трийсет години брак, времето може и да лети, но аз се научих да улавям всеки миг, но не му позволявам да оставя отпечатък по лицето ми. Не. Аз съм летяща, защото съм окрилена от този поглед на любимия ми човек, моят съпруг. През по-голямата част от годината сме родители, баба и дядо, грижовни деца на родителите си, но понякога в събота и неделя сме просто луди, качваме се в колата и тръгваме, ей така без посока, просто искаме да останем сами. И в първия хотел, който ни се изпречи на пътя, се превръщаме в лудо влюбени любовници, бягащи от половинките си. Последния път не бяхме го планирали, просто в петък вечер само се погледнахме и:
- Деца, яденето е хладилника, ние заминаваме. Хем ще си направите купон без нас.
- Само се обадете като пристигнете, където и да е това!
Помня, че толкова бързахме да се измъкнем, че чак като се настанихме в хотела, забелязах, че в бързината съм забравила да взема четките за зъби, гребените... Тръгнахме до магазина. Заваля. Хората бързаха да се скрият от дъжда, а ние тичахме по площада, хванати за ръце и се смеехме. Чувствахме се млади и щастливи, предвкусващи романтиката, която си подарявахме. 
Вечеряхме в ресторанта на хотела.
- Видя ли как ни изгледа жената на рецепцията. Какво ли си е помислила? Май са любовници, а не са първа младост.
- Интересува ли те?
- Не, забавно ми е.
- И на мен. Знаеш ли, в другия хотел има вани в баните, а в ресторанта – камина. Искаш ли зимата един ден да дойдем пак тук?
- Вече искам да е зима. Искаш ли десерт?
- Не, искам ти да си десертът ми.
- Тогава... да се качваме.
- Само да си допия питието.
Той беше в банята, аз си свалих луксозното бельо, сложих сатенената нощничка и си легнах.
- Ела за малко.
- Какво?
- Ела.
Надникнах и той ме издърпа под душа.
- Какви ги вършиш?
- Исках да видя как ти полепва сатена по тялото, страхотна си. Искам те тук и сега.
- Аз пък мислех да те изненадам с нещо...
- Другия път, скъпа...
- Сега с какво ще спя?
- Гола.
- Защото ми отива?
- Защото го заслужавам.
- Обичам те.
- Аз повече.
- Не, аз.
- Сега ще се караме ли?
- Ти да не си луд, да не сме семейни? Целуни ме.
- Няма, обърни се, ще съм груб с теб.
- Ще крещя.
- Чудесно, само ми ела.
- Хвани ме.
- Няма къде да ми бягаш.
- Аз и не искам, искам те... Огледалото се изпоти май от срам. А и изпуснах сапуна...
- Да, наведи се и го вземи... бавно... Какво тяло имаш, влудяваш ме. Кога ще остарееш?
- Докато си до мен, хич и не мисля.
Обичам да се оглеждам в очите му, които ме желаят все още и не ми трябват никакви думи, просто искам да го гледам как ми се радва, как ме изпива с поглед, научих се да живея, не, направо да летя. Сега имам време за всичко, през седмицата децата, отпуската е за внучката, съботите и неделите – за родителите ни и само понякога за нас двамата и е толкова хубаво, защото обичам и съм обичана. И имам време за всичко и за всички. Обичам живота и той ми отвръща със същото, защото се научих да ценя всеки миг от него... и човека до себе си.


Изневерих му, два пъти, защото мислех, че той ми изневерява.  Колко сме жалки понякога. Единия път, благодарна съм, че срещнах този мъж. Той беше лудо влюбен в мен години. Искаше да остарее с мен. Разбра, че е невъзможно и  се излекува накрая от мен. На втория просто показах, че има и слънчева страна на улицата. И си мисля, че, когато отиваш при любовника си, не слагаш гащи от два лева и чорапогащите не са с бримки. Защо така не се подготвяме за вечерта със съпруга? Защо забравяме, че сме били луди по него и сме го желали? Защото сме го виждали болен, размъкнат, хъркащ. Е, любовникът никога не хърка, не боледува и не ходи размъкнат... само в мечтите ни. Смешно. Никога не ходя размъкната, дори когато съм сама и винаги искам да изглеждам добре. Като се погледна в огледалото, да ми стане приятно на мен самата, а после и на мъжа ми, за да ме пожелае пак и пак, колко е просто.

Когато се ядосвах на мъжа ми, му казвах:

- Ти не ме цениш. Да бях станала проститутка, щях да зарадвам повече мъже и щяха да са ми благодарни. Та аз карам всеки мъж да се чувства значим. Дори когато мисля как се правят палачинки, като в рекламата за покер, от мен извира секс. Аз виждам как ме събличат с поглед мъжете.

- Довечера можеш да се развихриш. Не ти ли стига моя поглед?

- Няма да ти кажа.

А тази моя увереност, че съм невероятна жена, бих ли я имала, ако не бяха очите на мъжа ми, които ме карат да се чувствам жива.

 Една витрина и Митко, с неговия разказ за живота му.  Той ме накара да си дам сметка какво искам, да забележа, че мъжът ми ми стига и не искам нищо повече от тоя живот, освен моето си семейство. Една витрина, в която се огледах, ме накара да се замисля и промени живота ми към добро. Просто в един миг трябва да се спрем и да си дадем сметка какво искаме от живота си и да работим по въпроса, а не да го пропускаме да мине покрай нас. Така или иначе времето си минава, нека поне се опитаме да го изживеем пълноценно.

Така се и запознахме. Работех в един магазин. Той разглеждаше витрината и когато погледите ни се срещнаха... Бях забравила за това, а сякаш беше вчера. Дали мъжът ми помни?

-          Заваля първият сняг, искаш ли в петък вечер да отидем в онзи хотел, който ти хареса?

-          Скъпи, помниш ли как се запознахме?

-          Какво, изпитваш ли ме? Разбира се, че помня, ти беше със синя рокля и очите ти... Не бях виждал толкова красиви сини очи, направо онемях... Какво се замисли?

-          Трябва да се обадя на Митко, отдавна не съм го чувала.

-          Какво се присети сега пък за Митко?

-          Ще ти разкажа в петък, когато вечеряме до камината. Ах, как хубаво вали, приказно е...

 

© Светлана Лажова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ангар, ласкаеш ме!!! Светъл пример, защото съм Светла, ама иначе...
  • Много хубав разказ! Ти си си ти - и темата си е твоя, и стилът си е твой. Да, вярвам ти, че отдавна е бил написан - толкова прилича на първите твои разкази, на всичките ти разкази, които съм чел. Никога не си изневерила на себе си, винаги оставаш вярна на себе си. Светъл пример си ни - колкото и да ни е невъзможно да ти подражаваме!
    И разказът е хубав, а отговорът ти на коментарите - още по-хубав!
  • Роберт, благодаря ти!!!
    Нели, старая се!!!
    Анета!!!
  • ,,Защото е лесно, когато всичко е чака-рака, трудно е когато ти събира в шепи сълзите и за всяка го боли.''

    Велики думи!!!()*
  • и дори няма нужда от червената точка! браво на тебе!
  • Хубав разказ, хареса ми! Не съм в час тази сутрин и ми бягат думите. "Хубав" и "хареса ми" със сигурност са доста постни определения за случая, но ...
    Но пък и последните ти коментари са много добри, направо са си допълнение към разказа.
    Замисли ме!!!
    Поздрав!!!
  • Силве, познавам две семейства, които живеят заедно, и изглеждат щастливи, а не спят от години заедно и се ядат като топъл хляб със сиренце и доматче. Е, те такова нещо не ми харесва. Хич не искам да мислят, че живея добре, искам да живея добре.
    Мариана, аз пък винаги те следя, но не винаги ти пиша коментар, не той е най-важният. Важно е да ни е Коледно на душите по-дълго време!!!
    Петинка, слушай като ти казвам, време ти е!!!
    Весислава, ясно е, че става въпрос за до болка познати неща. Аз просто мразя думите „навик” и „по задължение”. Това е, толкова е простичко.
    Роси, идват празници и те трябва първо да са в душата на човек, тогава се случват чудесата в отношенията между хората.
    Ив, щом осъзнаем, че грешим, вече е нещо!
    Мия, как да я изгубя, като не е била никога моя. Да, изкуство е! Но дори да си пенсионер у нас да не е лесно, пак не трябва да легнеш и да чакаш да умреш. Нали не трябва да се бъркаме в божиите дела, Той си знае работата. А тогава пак ти се живее. Е, по друг начин, някак, но трябва. Всеки ден е дар, нека си го направим малко от малко по-хубав, за нас, за другите около нас, защото може да няма утре. Едни се радват на нова яхта, други на филийка хляб, нека сме благодарни на това, което имаме!
    Нели, точно за това става въпрос!!!
    Наследнико, ако брачният секс е научна фантастика, значи аз живея в научно фантастичен филм. С много серии и очаквам всяка следваща с нетърпение. И даже ми харесва. Това значи, че никой, никога не трябва да сключва брак, защото би било жалко пък само да изневеряваш. Нали и любовника накрая ще ти омръзне, ще ти стане прочетено луксозно списание. Това на шега, а иначе това е разказ, все пак и не всичко съм аз. Само най-хубавото!!!
    Мария, наистина – нека!!! Та нали всички искаме, мечтаем да живеем по-хубаво, а как ако сами не си помогнем ще стане това?! Вълшебните пръчки са дефицит нещо напоследък. Може по празниците да пуснат, ама пак ще се уредят само някои. Та, да не чакаме. Помогни си сам, за да ти помогне и...съпругът.
    Анета, за всичко са виновни витрините. Много са малко напоследък. Ех, навремето имаше повече, една така взе, че ме омъжи. Какво й бях направила, та така постъпи с мен? Нямаше никаква витрина, аз след толкова години дори не помня как се запознахме, ама като хвана молива и не мога да се спра. Витрини!!!
    Зори, ще бъдете, сигурна съм, защото го искате!!! Не позволявайте битовизмите да ви раздалечат. Просто си дръжте ръцете и се гледайте в очите, те казват всичко. И ако в неговите очи си най-красивата, значи си. Дори след години няма да вижда бръчиците, защото за него ще си винаги онова момиче, в което се е влюбил лудо. Напомняй му го!!!
    Антонио, обаче ако й липсва. А ако не й липсва?! Нека той ми изневерява, ако това го поддържа да се чувства велик. Ама, ако е само това, няма да иска да се разведе, защото тръпката, че си го откраднал е страхотна. Значи пак съм му нужна, голяма съм, ей. Нека ходи, нека види, че има по-зле и от мен, няма да го спираме. А ако не се върне...Хей живот, здравей, тата...Винаги трябва да има утре!!!
    Феичке, просто така мисля.
    Юле, благодаря!!!
    Рия, не си груба, аз съм баба и разказът ми е нормално да е бабешки. И знам, че ме харесваш. За първото съм съгласна. За второто ти отговорих. Трето, не успявам с еротичните разкази, опитах, но този не исках, та затова не си усетила, може би. За читателите спор няма, наистина са интелигентни, съгласих се с теб. Та за най-щастливото събитие на света.С всичко се съгласявам с теб, защото наистина съм чела романа ти, безупречен е, изпипан, но аз не съм на твойто ниво. Но да искам зъбния статус на всеки, който ме поиска за изживяване на нещо по-горещо, за да го запомня, не е за мен. Имала съм и избор, безумно богати, отказвала съм. По-млади момчета от синовете ми, са ме канили на хотелче, може и да са им здрави зъбите, въпреки, че не е гаранция. Не ми харесват или няма нужда. Но знам, че ако не мога да имам това за което си мечтая, би ми паснал Дон Джонсън, то силно ще си желая този, когото мога да имам и който се чуди как да ми угоди. Виждам, че не иска да ме загуби, трепери ми и най-важното не съм се омъжила по сметка, и не ми е неприятно да съм с него и ме качва на седмото небе. Да го сменям ли, защото го боли един зъб. Забавно ми е, не го правя насила, а защото на мен самата ми е хубаво. Той не е мухльо, който ми ходи по гъза, въпреки че не ми е лош. Как успява да ми задържи вниманието се чудя, изкуство е. Понякога е спокоен и ме заразява със спокойствието си, обожавам тези мигове, защото аз съм луда. Приземява ме, когато се отнеса, глези ме, е понякога ми повишава тон, как не го е срам, а аз му правя изненадки, точно когато мисли, че...аз люс – десет метра встрани, когато...аз друго. Мълчим и изведнъж едновременно казваме едно и също, да го сменям и да си търся разнообразие? Бльок, та нали и аз съм направила нещичко, за да ни е хубаво заедно, вложила съм нерви, безумно много разговори, а мъжете просто обожават да разговарят на дълго и на широко с нас на тема: какво искат жените. А децата ни, които ни канят да ходим с тях на море, защото с нас им е весело? А това, че сме преживели заедно, ръка за ръка...ще се разплача ако започна да пиша за...Не Господ, аз самата няма да те убеждавам, че не пломбите са важни. А изживените трудности заедно, така че после да ти е лесно и радостите да разделиш на половина и от това да се почувстваш щастлива. Защото е лесно, когато всичко е чака-рака, трудно е когато ти събира в шепи сълзите и за всяка го боли. И защото той не е мой, всеки миг може да си вземе шапката и да си тръгне. Гледам на него като на чуждо, това е, защото така ми харесва.
    Нели, старост, нерадост, много ми треперят ръцете. Е и напоследък в гръб съм по-симпатична, не че като бях млада не беше същото. Все ми викаше: Обърни се с гръб към мен! Той не може да ме гледа,а аз за какво си мисля.

  • А-а-а-а.. Лажова,
    какви са тия "сапунени сцени " Изпотила огледалото от срам...Изпуснала сапуна.. Що така ? А уж "бабешки разказ". Ми те бабите все схванати и един сапун не могат да задържат в ръка А дорде се наведат да го вземат ( хи-хи-хи)
  • Колкото и да те харесвам, а ти знаеш, че много те харесвам, не харесах този разказ. Извини ме, но ще бъда много груба- бабешки разказ. Като прасенце, което си е свикнало в неговата си кочинка и се чувства добре там. Не ти, и Господ не може да ме убеди, че да си легнеш с някой, на когото знаеш броя на пломбите, е най- щастливото събитие на света.
    Първо: разказът е прекалено дълъг и си написала един куп излишнотии, които тежат;
    Второ: темата е за вестник "Трета възраст".
    И Трето: не усетих нито закачката, нито страстта между героите.
    И Четвърто: остави читателя сам да си вади изводите, а не ти да му ги даваш наготово. Той е достатъчно интелигентен, за да усети посланията ти.
    Аз казах. ХАУ!
  • Интересно ми беше да прочета. Увлекателно пишеш, Светле! Благодаря!
  • Увлекателно разказваш! Хареса ми житйската мъдрост!
  • Страхотно се е получило, Светле! Гаджето като го прочете ми каза "И ние ше бъдем така след 30 години брак, добре че вече знаем рецептата!"
  • След 30 години брак да се съхрани или възроди онази първа тръпка... невъзможно е времето да остави отпечатък при такава любов. Защо ли не се среща често?! Дали витрините за бельо са много малко или ние хората не искаме да ги забележим?!
    Дай Боже всеки да успее да да съхрани онази любов, истинската в себе си до старин!
    Светле, благодаря ти за този разказ!
  • Светлана, страхотен разказ!
    Просто в един миг трябва да се спрем и да си дадем сметка какво искаме от живота си и да работим по въпроса, а не да го пропускаме да мине покрай нас. Така или иначе времето си минава, нека поне се опитаме да го изживеем пълноценно.
    Нека! Поздрави!
  • Тъкмо се чудех дали да не засегна въпроса за бурния и дълбоко удовлетворяващ брачен секс, съпроводен с многократни оргазми, в етюда "Научна фантастика"...:Р Но шегата на страна - разказът ти е прекрасен и дълбоко ме развълнува!...
  • Много е хубаво, Светле.. един миг , миг на прозрение. Може да е поглед във витрина, миг на събуждане сутрин или преди да заспиш,.. Спохожда те и променя нещата около теб..
    Нека бъдем благодарни на такива мигове.. на погледите във нашите витрини...
  • Хубаво е, че осъзнаваме къде грешим и се поправяме.Хубав разказ!
  • Светле, не само, че се е получило с витрината, но и преходът е много сполучлив. Размислите ти са толкова въздействащи, че ми се иска да препоръчам на всички жени, които познавам. Не, че не ги знаем тези неща, но има и такива, които ги намират за маловажни. Обичам да чета написаното от теб.
  • "Огледалото се изпоти от срам."
    И аз, макар да мислех, че съм свикнала с твоите "страстни" разкази!
    Дали не остарявам!?
    Или е ред и аз да си хвана любовник?!
  • Отдавна не бях те чела (не е лично , изобщо не съм влизала в проза) и съм удивена от новата светлина, в която те виждам. Не, не че тя не е била част от теб, но никога не си показвала само нея. Приятно е! И ми стана коледнооо
  • Как изобщо можа да си помислиш, че не се е получило???
    Има ли нещо по- ценно, от рецептата за щастие???
    6+
  • Този разказ си отлежаваше и...прочетох разказа на Романов "Бельо за мръсница, душа за два лева"
    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=194060
    И реших тая витрина задължително да я вмъкна в моето писание, за да ми станат по-добре нещата. То може и нищо да не се е получило, но поне е по-хубаво от предишното, заклевам се.
Предложения
: ??:??