Едно детско стихотворение и една учителка.
В седми клас вече бях едро и хубаво момче и явно момичетата много са ме харесвали, поне ми се е искало да е така. Освен задължителните и други книги, вече бях прочел и по чудо останалите в прогимназиалните библиотечни шкафове пълни издания на списанията „Златорог” и „Хирерион”, а в тях имаше чудесни стихове. Макар че по-голямата част авторите писали по онова време в тези списания, вече бяха отречени от новата власт, произведенията им много ми харесаха. Дори научих и основните правила на стихоплетството.
Веднъж в часа по български език, точно когато тайно подавах сгънат на осем лист от тетрадка с едно „мое” стихотворение с много нежно съдържание на Добринка (най-хубавото момиче в училището), младата и много красива учителка, временно заместваща учителя ни по български Сърбов, който беше постъпил в болница, ме видя и взе листчето. Преди да ме изгони от час, както очаквах да направи, тя седна на стола си пред черната дъска, разтвори листа и внимателно прочете написаното. Погледна ме, усмихна се и продължи урока. Когато звънецът удари, тя каза да остана.
“Аха, значи не ми се е разминало”, помислих си „тревожен” (както обича да се изразява вездесъщия Бойко Борисов), въпреки че учителката не изглеждаше ядосана.
“Кой е авторът на това стихотворение?”, попита ме тя, когато другите вече бяха излезли.
Мълчах и се чудех къде да дяна ръцете си.
“Спокойно, моето момче. Обещавам, че на никого няма да кажа. Просто искам да знам кой е написал стихотворението.”
“Ами… аз го написах.”, признах си силно смутен.
“Вярно ли е това? А откъде си научил стихотворните стъпки? Знаеш ли ги всичките?”
Да, знам ги. Хорей, ямб, дактил, анапест…”, започнах да изброявам.
Тя ме слушаше изумена, поне така ми се стори.
“Искаш ли да станеш поет?”
“Не.”, кратко и убедено отговорих аз. “Искам да стана инженер. Да правя машини”
“Колко жалко! А мога ли да запазя това стихотворение за себе си?”, попита тя.
Този въпрос направо ме сащиса, но веднага отговорих като автомат:
“Разбира се. Но на никого нито дума, нали?”, осмелих се да й припомня какво ми беше обещала.
“Обещавам още веднъж.”, каза тя, погали ме нежно по главата и излезе от класната стая.
В интерес на истината, учителката изпълни обещанието си. Скоро след това Сърбов се върна и тя напусна селото.
Срещнах я отново след много години в София. И двамата искрено се зарадвахме на тази случайна среща. Влязоме в едно изискано заведение да пийнем по нещо и да си поговорим. Макар и вече на възраст, тя продължаваше да е красива и изглеждаше прекрасно. Седнахме на една отдалечена от бара масичка и си поръчахме по едно кафе. Докато си говорехме за обикновени в такива случаи неща, тя неочаквано ме погледна в очите и ме попита:
“Знаеш ли, че още пазя твоето стихотворение?”
Останах като гръмнат, дори не успях да реагирам.
“Да, наистина си го запазих. Дори когато изпитвам силна емоционална мъка го изваждам и го препрочитам, въпреки че не е писано за мен.”
“Е, не може такава умна и красива жена като теб да не е получавала подобни самодейни стихове, ако не и нещо истинско.”, опитах да съм галантен и то без да се отклонявам от истината.
“Не, наистина не съм, въпреки че…” и като че ли гласът й се скъса.
Погледнах я с недоумение и видях, че от навлежнелите й очи извира дълбока тъга. Почувствах се много неловко и едва успях да промълвя:
“Прощавай ако с нещо те засегнах.”
Тя пое дълбоко въздух и след кратка пауза отговори така, сякаш говореше на себе си:
“Не, не. Не се притеснявай, това няма нищо общо с теб.”, дори се опита се усмихне, след което съвсем неочаквано попита:
“Искаш ли да изпием по един хубав коняк?”
“Разбира се, с най-голямо удоволствие.”, последва моят тривиален отговор и веднага поръчах коняците и нещо към тях.
Тогава чух една покъртителна история, която не съм забравил и досега. Разказа ми за мъжът, останал завинаги и единствен в живота й. Когато били на върха на щастието и оставали само седмици до сватбата им… Загинал “при изпълнение на патриотичният си дълг”. Така пишело в официалното съобщение и нищо повече.
Допивахме втория си коняк и пушехме поредните си цигари. Потресен от това, което току що ми беше разказала, аз погледнах все още прекрасното й лице, от което продължаваше да извира непоносима тъга и продължавах да мълча. Не можех да си позволя да използвам тривиални и според мен съвсем излишни успокоителни думи и потупвания по рамото. Само стиснах силно ръката й и продължавах да мълча. Тя ме разбра, отново пое дълбоко въздух и каза:
“Благодаря ти”.
След това ме погледна в очите, но на мен ми се стори, че в този момент тя беше изцяло обсебена от спомените си. С глас, който извираше от сърцето й продължи:
“Той знаеше стихотворението наизуст. Дори последният път когато бяхме заедно, застана прав пред мен и започна да го рецитира с такова искрено чувство, сякаш самият той го е написал и то само за мен. Бях толкова щастлива. Сега вече знаеш защо съм го запазила толкова години.”
Явно споменът отново беше застанал пред нея с най-малки подробности, защото наведе глава и гласът й отново се скъса. След това стана, стисна ръката ми, помоли ме да не я изпращам и си тръгна.
Той продължаваше да живее в мислите й и тя самата живееше със спомена за него, или по-скоро заради него...
За съжаление вече не си спомням нищо от въпросното стихотворение. Остана споменът, че и на мен много ми харесваше. А Добринка... така и не го прочете. И добре, че стана така – едва ли е щяла да го разбере...
Това беше „първото” ми стихотворение. Другите написах след десетки години, но една от основните причини да пропиша беше този спомен...
© Христо Запрянов Всички права запазени