Или какво се върти в главата на един култулолог с драскачески наклонности, докато рине сняг... кат’ тако’а…

Снегът е хубаво нещо. Когато го гледаш през прозореца, пиеш кафе/какао/уиски (или с каквато там течност се наливаш) и гледаш безметежно как навън става все по-бяло и чистичко, а снежинките се трупат в преспи. Става ти едно коледно и идилично тогава. Обаче ако трябва да си подадеш носа вън от вратата и не живееш в етажна собственост, опааа... Проблемче. Снегът е малко множко, а преджапването му води до две неща – мокри чорапи и сняг до коленете.

Тогава на помощ ти идва ТЯ! Снегориначката. Тая вярна лопата за сняг, която цяла година чака своя звезден миг. Сега е нейното време. Затова храбро, като мене, една прохладна и снежна вечер – днес вечерта, но дефакто, вчера, ако гледаме астрологичното време – хващаш лопатата и решаваш да покажеш на тоя сняг кон боб яде ли...

Раз – два, раз – два. Снегът рохкав, снегориначката метална, не е много студено, само малко ръцете ти залепват за метала (ама не много), ама няма как, трябва да се изрине някаква пъртина през двора. Зер, отговорен гражданин си, няма начин иначе. Ринеш ли, ринеш, като Херкулес Авгиевите обори, като снегорин централна софийска артерия. Пък снегът не свършва, неговата снежинка! Ринеш си ти, напредваш, полека-лека и копаш един своеобразен панамски канал из двора... Обаче някъде към средата на тва ринене, мозъкът ти рЕзко остава без работа и започва да развива теории. Едни такива, културологични.

Първото, което ти светва в главата е разпределението на благата, Маркс, Енгелс и ония другите от портретите на манифестации. Не, не за политикономия си мислиш, докато мааш с лопатата поредната порция преспи. А за това, че ако бачкаш пред компа всеки ден (един вид, заработваш пари с главата), си тотално и абсолютно непригоден да вършиш физически труд. Не че няма да стане, ще стане – со зор. Ма много зор, псуване, пот, пак псуване, мрънкане има докато стане. Обаче тука няма как да обвиниш я кмета, я някой друг политик, щото твоят двор си е твоята крепост – пардон, отговорност.

Така че си ринеш, разсъждаваш си в общочовешки категории и се молиш да не опираш до работа като „метачка“, както едно време предричаше майка ти, щото тях зимата ги карат да ринат сняг, а ти май и за това не ставаш... Пък иначе, като се обърнеш назад си горд, все едно нова магистрала до морето си построил, едно такова международно ти става. Тва че плочките са криви, няма никакво значение. Важно е желанието! И че останалите домашни няма да газят в сняг до глезените като се приберат. Отчел си се като отговорен гражданин един вид. В моя случай, гражданин – женски.

Обаче риненето напредва, ама недостатъчно и рЕзко разбираш какво им е на хората над 65. Започват да те болят неподозирани мускулни групи, а кръстът ти плаче за „Космодиск“. Обаче ти си кораво маце и няма да се оставиш на някакво си крисализирало H2O да те победи, я! Така че ринеш, псуваш, ринеш, пак псуваш и така.

Обаче времето минава, здрачът пада все повече и нощните лампи светват. А една струйка започва да тече по слепоочието ти. Шантава работа, не е като да си изплезила език (само всичко те боли като след мач на MMA). Пипаш се по главата и установяваш, че си Йети! Не, хоум офисът няма никаква вина тука! Просто снегът така те е навалял, че тъпата ти (а уж образована, ако вярваме на министерството) глава, се е сдобила с ледена шапка. Щото Чукчи, понеже много знае, е излязъл да рине БЕЗ шапка, ръкавици и палто (то дебелото горнище на анцуг за к’во е??!). Та сега, на самия край на пътя (и двора), ти светва, че май трябва бързичко да се стоплиш като се  върнеш, щото иначе, лошо...

Та, доизриваш каквото трябва да доизринеш (има-няма половин самосвал...) и айде вътре. Сешоарът е включен, кухата кратуна – изсушена, а клетият автор е като Хаджи Димитър. Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена. На една страна на вратата захвърлила снегориначка, на друга анцуг подгизнал. Ръцетете треперят като на наркоман в абстиненция, виждаш двойно. Реквизитното вино (реквизит, щото трябваше да го снимам) е рЕзко повишено в чин „антифриз“ и пишман снежния труженик седи увит с три одеала и халат на жирафи, жули вино и се грее. Някъде на половината на чашата, реши и да разкаже тая история. Пише сега, щото преди два часа спряха да му треперят ръцете – сложна работа е тва, риненето... Ма иначе какъв фитнес!

А снегът? По време на цялата снежна операция по риненето (отнела на клетия автор всичко на всичко около час), първият изринат участък беше вече побелял застрашително. Респективно авторът реши да последва съвета на прабаба си и „маана да рине“.

Та ей така става, когато на едно място се съберат едно кораво маце, един сняг и една снегориначка.

P.S. В рамките на този случай даде фира само реквизитното вино.