11.09.2008 г., 11:35

Едно последно обещание

959 0 0
2 мин за четене

По-черна заради скръбта, по-студена заради болката. Нощта е огледалото, в което се оглеждам. Само тя познава мрака по-добре от мен. И само тя крие повече неизказани думи.

Онази нощ лежах в леглото си, завит с плащеницата от мрак. Бях с отворени очи и пред тях се изреждаха сцени от миналото. Времето е като цедка, през която спомените минават, а от тях остава само утайката. Понякога приятна, но по-често горчива.

Тя не можеше да е мъртва. Бях сигурен. Да, бях видял ковчега и как земята го поглъща, но знаех, че тя не може да умре. На всеки друг е разрешено, но не и на хората, които обичам, нали така? Защото каква е ползата от любовта, ако смъртта е по-силна?

Тогава някой почука по стъклото. Сякаш дърво потропваше със сухите си клони. Погледнах и видях разложен труп, реещ се във въздуха, осветен от жълтите улични лампи. Виждах оголения череп, виждах празните очи, виждах пръстите без кожа и мухлясалите дрехи.

Тя беше отворила ковчега. Беше копала тунел в земята. Беше бродила като сянка в нощта и ето, че ме бе открила. Ръката се повдигна и отново чукна по стъклото.

Скочих от леглото и попитах:

- Защо си тук? Нима мога с нещо да помогна?

- Обещанието… Помниш ли какво ти обещах?

Разбира се, че помнех.

“Ами ако утре се наложи да си тръгнеш? Тайно ли ще го направиш или ще дойдеш, за да се сбогуваш с мен?”

“Ще дойда”, обеща ми тя. “Ще дойда и ще те целуна за последно.”

Но ме излъга.

Отворих прозореца и я поканих да влезе. Миришеше на пръст и на смърт.

- Защо не дойде да се сбогуваш с мен? – попитах. – Нали ми обеща една последна целувка?

- Сърдиш ли ми се?

- Не.

- И не бива. Не съм те излъгала. Ето – дойдох.

Белезите на смъртта започнаха да заздравяват. Очите, косата и кожата. Дори дрехите, сякаш, току-що бе облякла. Повдигна се и ме целуна по бузите и челото. Тогава разбрах и й казах:

- Това беше последното ти обещание. Сега си отиваш, нали?

- Да, върнах се само за малко.

- И няма вече да се срещнем?

- Смъртта е коридор с много врати. Избирай внимателно и може отново да сме заедно.

И тя се понесе навън в нощта. Толкова бързо, че дори се запитах, дали изобщо беше идвала. “Дойде”, прошепна нощта. Легнах си, без да затворя прозореца. Може би щеше да се върне отново. Затова прозорецът ми вече ще е винаги отворен.

 

11.09.2008

НРО

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Михаил Костов Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...