Едно така дълго лято или моето друто Аз

     Сутринта настъпи  и с първите лъчи на есенното слънце

в стаята влезе самотата.Отваряйки очи една жена усети сълзите и парещата болка в сърцето си.Сънят прекрасен отлетя и я върна в действителността.в нейната стая и широкото легло,което беше празно и студено, както от много време насам.А душата и?Душата и беше още там-в онова райско кътче ,което остави незабравими спомени -за цял живот.Сама.Отново сама и само тишината и слънчевия лъч бяха тук.Огледа се и мислите я върнаха в съня,който не и се щеше да свършва....

........................................

Сън. И отново и отново...........................Сънуваше дори с отворени очи.

Душата и се носеше високо над нещата и гледаше отгоре като с друго око на  преживяното и на реалното. В последно време и се случваше много често.Запитваше се защо и търсеше знаците на съдбата.Опитваше се да ги разгадае,защото беше убедена в тяхното съществуване и голямото им значение във всеки един момент.Вътрешното и АЗ  усещаше  всичко това и я правеше по силна и сигурна в себе си.

  У дома.Отново у дома.Как копня да се върне у дома.При децата си и да се почуства отново същия човек.Но не можа.Една душа се луташе из объркания ден и търсеше себе си.Мислите пътуваха назад във времето.Много или малко са няколко месеца?Любимият замина далеч.Така трябваше.Приемайки този факт беше убедена ,че така трябваше.Но сега се упрекваше, че го пусна.Ако знаеше ,че толкова ще боли -никога...

Гори.Душата и гори от болка и от самота.А любовта.Къде е мястото на Любовта.Любовта която дава сили на всеки да превъзмогне трудностите и несгодите.?

Тя е тук.В огромното сърсе, гори с нестихващ пламък толкова силно,колкото са и препятствията появяващи се всеки ден.

Беше силна.Силна е и сега.Защото много преживя. Пропътува много километри в стремежа си да достигне до любимата душа,до своето момче .Не успя,но не се предаде и запази своята оромна любов.Беше с него всеки миг.През цялото това време тя беше  него.С неговата болка,с неговата самота,с неговата душа.Даваше му сили и Любов.Раздялата не беше пречка да слива две души в една. А надеждата винаги беше насреща.

Надеждата че малко остава до тяхната среща-така жадувана и гореща.

Остана само надеждата. И любовта. И пак гори, но се умори да

чака.Отдалечи се от този блян да види топлите очи и в една прегръдка пареща сърцето си да усмири.

Сега по морето душата пътува и стига пак до сините вълни пред който тъжно се спря.Блян.Безброй мечти.Самотни нощи.Изгреви и залези изпълнени с тъга.А беше толкова близо до него,на самата граница.Късмета и изневери  или може би така трябваше,за да я предпази от още по-голяма болка.Сама Жена в нощта.На една ръка от любимия.Обичаща жена.Но преградата непреодолима беше там. Не я разбраха и казаха НЕ.

   А от другата страна едно момче също бе протегнало ръка -към своята любима и своята жена.Но уви, Съдба.Преглътна болката и след горчивите сълзи  по пътя продължи.Мечтата само не му изневери.Беше спътница добра в образ на любимата жена.

   Съдбата пожела да са разделени две сърца.Изпрати я на брега на морето.Мечтаното от всеки може би.Но не и за нея. Там  отново срещна могъществото на водата и разбра,че бе затвореник в собствената си страна.Изборът беше един.Да се отпусне по течението и да не мисли за неуспехите и за раздялата с тъга.Беше силна и с високо вдигната глава прие съдбата.За нищо не съжалявяше сега.само за пропуснатите мигове с любимата душа.Съдба.

    Срещна  приятели и хора всякакви.Опозна света и от другата страна.Но беше пак сама.Сред множеството с протегната ръка за обич.Бяха трудни дни .с много нерви и сълзи. И неразбрана бе но и приета  с чистата душа ,която носеше.С отворено сърце за всеки и за всички.

  Срещна болка,но и обичта на една слънчева душа.Едно дете бе слънцето във нейните дни.И две души откриха липсващия пъзел в своето ежедневие.Дани беше момичето със слънчева усмивка и за неините 20 години с най мъдрите съвети,светлинката в напрегнатия ден.Караше я да се чувства отново на 20.Да се върне в онзи години и да си припомни всички луди дни и свежия си дух,замръзнал през годините отдадени на семейството и любимия човек.Обичаше семейството си ,но в този момент имаше  нужда точно от това.Да разпусне стегнатата си душа.Дали успя.Може би ,сега е друга.Пак жена,но помъдряла . И пак е силна.

   Лятото отмина .Остави много болка, но и тъй прекрасни дни.В нейните очи бе друг света.С безброй сълзи ,но и с Любовта,която не спира да гори.

  СЕга животът продължава.И сладка болка и тъга по отминалите дни.

 Когато всичко беше трудно пак и отново  трябваше да реши накъде-срещна отново приятели.Съдбата пожела да я прати в приказка една.От пепеляшка в пепелта се превърна в  приказна жена. И както всяка история и приказката свърши.Дали е хубав краят или тъжен не знаеше.Може би се надяваше на продължение.Но магията е толкова силна.че не може да се отърси и да повярва че си е у дома.В стаята навяваща тъгаИ самота,която не искаше да приеме.

                               2-ра част

    Утро е.Плясъкът на вълните нарушаваше спокойствието и тишината на изгряващото слънце.През синьо-зелените завеси се прокрадваше бавно светлината,страхувайки се да събуди спящата жена.По лицето преминаваше усмивка и клепачите потрепваха от задоволство.Какво ли сънува?

   Никой не знаеше,но си личеше,че е щастлива.

   На вратата се почука.Кой ли нахалник смееше да наруши съня?

    -Кой е?

   Стана и прозявайки се се отправи към вратата.

  -Добро утро.Готова ли си?-колежката я подкани да побърза за работа.

   -хайде,че ще ни подгреят ако закъснеем!

-Идвам.Секунда само.

Не и се щеще да се откъсне от съня.Беше толкова реално и вълшебно.

   Какво се случи?Така и не разбра.Но докато се опомни се чувстваше най щастливата жена.Копнежът който толкова време таеше в себе си изведнъж се отприщи и даде воля на душата и.Сън в съня.Но бе вълшебен.Прегръщаше любимия така горещо,както може само една  влюбена жена.Усети неговото дихание,парфюма влудяващ сетивата и топлия поглед.Целувките се разтапяха по цялото и тяло и я караха да тръпне от удоволствие.Толкова дълго чака този миг.Изпитваше огромна наслада и усещаше силата на неговата гореща любов.Толкова месеци разделени,страдащи и копнеещи за близост.Мигът беше неописуем.Нощта се носеше в галоп,а двамата искаха тя да не свършва никога.Така желана и жадувана.Тръпнеха телата в нестихващо удоволствие.......

"-Минута е много,мигът да  е вечен.

Да се вмъкна сред тях ми се ще.

Когато те обичам,когато те имам,

когато с теб сам,времето да спре

Часовникът спира,дъхът ми замира,

отпущам се в твойте ръце,

блаженно доволство усещам

до тупкащото ти сърце."

  -Хайде,няма време!-сепна я гласът на Лина.

Сън ли бе или реалност.Не можеше да разбере

-Почакай?Толкова беше реално.

-кое?

-Сънят ми.Да не повярваш.Случвало ли ти се е до сега?

Разказа и, а тя стоеше с отворена уста и не знаеше какво да каже.

-Ти си голяма щастливка и романтичка!

-Да, но и жена,изгаряща от любов ,а той е тъй далеч.

"Ще ми се.Пустотата на мойто сърсе

да запълня с любов.И имам и нямам я.

ТИ си далеч.Тъжно е твойто сърце."-отговорих и аз и продължихме с мълчание към настъпващия скучен ден.

      Да ,ама не.Денят се оказа не такъв,за какъвто си мислехме

Определено ни поднесе много изненади.Беше и весел и тъжен.Даже досаден но вечерта се оказа черешката на сладоледа.

Имаше банкет послучай закриването на сезона.Някой го чакаха с нетърпение за да се повеселят,други не толкова ,но всичко мина прекрасно.Забавлявахме се с музика и танци.До сутринта почти.Всеки разпусна душата си .Жалко,че на края вече, всички бяхме близки  и добри приятели.Майстора изнесе голямо шоу ,на което  съм се смяла от сърце.Беше прекрасно .

   .Работех ме в един хотел на брега на морето,малък и кокетен.В едно малко заливче,като ли че откъснат от света ,но и в същото време осигуряващ неуписуемо спокойствие.В предната му част беше скрита красотата на един мечтан екзотичен рай.С много цветя,с  големите пищни палми ,скриващи голите тела от жаркото слънце.Топлата синкава вода на басейна привличаше с желанието да се потопиш, да охладиш бушуващите с

трасти,от което някой се възползваха във все още топлата нощ.

Сега беше пусто,но красотата изпълваше сърцето ми с мечти и наслада.Разходих се по плажа,потопих крака в  огряната от луната морска   вода.    Чувствах се като в приказкаИзгледа към морето  ме караше да копнея още повече за моето момче.,за пропуснатите красиви мигове,за несподелената красота.Туристите си тръгнаха и остана само част от персонала.Сега този рай беше за нас и ние гребяхме с пълни шепи от живота. Почуствах умората от напрегнатия ден и се прибрах в стаята.        

   Следващия ден всички бяха още неадекватни и замаяни,но общо взето денят мина спокойно.

Привършихме работа и се прибрах в стаята.Имахме удоволствието да сме гости на хотела докато приключим съвсем.Не ме свърташе и се отправих към плажа.

   В залива на екзотична красота и още по-луксозни  удоволствия всички ние се чувствахме като нещо нищожно.Този рай не бе за нас а за гостите с лъскави коли и куп пари.За другите-свят така далечен и неразгадаем.Сега аз бях там......

 Ето че сезонът свърши По пясъчната ивица се виждаха само чайките  прелитащи и нарушаващи мълчанието а от хотела-гръмка музика.

лънцето се губеше нейде иззад хоризонта и само отблясъците на залеза се отразяваха в тихите води.Приплясък  и тишина.Моята душа бе сама.Радхождайки се по пустия плаж се наслаждавах  на цалата базбрежна морска шир и на допира на водата до уморените ми крака.

  Някъде там в хотелската стая  течеше як купон.Колегите се бяха събрали на изпращане.Нямаше ги туристите Всички си заминаха.

само част от колегите.Опустя хотела .Мяркаха се само камериерките и  техниците.

Отново в стаята, си пуснах телевизора,послушах  музика,но не ме свърташе на едно място.Излязох на терасата и запалих цигара.Замечтах за моето момче.Омръзна ми тази телефонно любовИсках го до мен тук и сега.Заслушах се в гласовете от съседната стая.Там като че ли никой нямаше проблеми?Завидях им.Прищя  ми се да съм като тях,с тях,да се смея.А защо не?Самотна и тъжна,с една тиха ус мивка се осмелих   и почуках на вратата.

-Здравейте ,как сте.Може ли да се присъединя,ако не преча?

-Ама разбира се ,какво правиш сама?-каза Боби

-О ,заповядай,не се притеснявай.Ела!

-Ще пиеш ли едно питие?-попита някой друг.

-Не искам благодаря.Само ,че ми е  малко скучно, та за това.

-Е хубава работа-не е хубаво да си сам пък и скромна-подхвърлипа  ,че чак се изчервих.

-А другият ме погледна изпод вежди ,наля без да ме пита и каза:

-Наздраве!Усмихни се де!Какво запецна?

Не ги познавах особенно добре, но тяхното настроение ме зарази.Отпуснах се и ми беше приятно.Всички тия хора бяха на банкета ,до мен но непознати.А сега ....

  Слушах, как се говори за хиляди неща,но не и за работа.Биби беше моя колежка и ме представи така оригинално.че почуствах завистливите погледи на всички.Музиката ме поглъщаше и като ,че ли съпътстваше моето настроение.Казаха пак "На здраве!",и пак,и пак...Отроних някоя дума, убих малко време и се прибрах

Денят мина неусетно с рутинните задачи.На обяд се засякохме с колегите ,всички ми се усмихваха.На вечеря -отново бях подложена на масивна очна атака,че ми стана чак неудобно.Приключихме и се прибрах.

Щеше мисе да почукам,някой да ме потърси,но това не се случи.По някое време Боби се показа на терасата и като ме видя вика:

-А бе, ти тук ли си?Защо не дойдеш?Питат за теб.Хайде!

Смотолевих нещо, но се съгласих.Посрещнаха ме ентусиазирано и нямаше как да не се усмихна от сърце.Бяха ми станали близки и симпатични.

Оказа се,че някой специално се интерисува от мен.Говорихме за какво ли не,От време на време се изчервявах ,поласкана от вниманието им

В еуфорията на омагьосани мозъци от алкохола и закачките, бях удостоена с особенно внимание от една личност,която не считах за нищо особенно.но бях се сблъскала предната вечер пред вратата на съседната стая.В крайна сметка се отпуснах и ми беше приятно.До мен стоеше някой,който ме разбираше.Гледаха ме две очи ,който аз не виждах.Докосваха ме две ръце,който не чувствах.Бях в една непроницаема  обвивка,коята като броня ме обгръщаше,за да ме предпази от нова болка.Сърцето ми бе ранено и още болеше  от едно предадено приятелство.Страхувах се да допусна някой отново до себе си.Нямаше да го понеса.В мислите си се опитвах да стигна до моето мило сърчице,пробиваха си път пред настоятелните очи на човека отсреща,който спокойно говореха"-Няма нищо страшна,отпусни се!"

Това бе Той.Дори да звучи грубо,никой не заслужаваше особенното ми внимание,но сега.Връщайки се назад само болката от раздялата говорят.колко прекрасен човек стоеше пред мен.

Бих искала да върна този миг отново.

Какво направи с мен ,не знам но сега ме боли от раздялата.Този за мене "никой"проникна в душата ми,в сърцето ми,показа ми моето друго АЗ,което ревностно се опитвах да скрия.Върна блясъка в очите ми,усмивката ми.Срещнах един добър приятел,който ми даде всичко онова от което имах нужда ,но не смеех да си призная.

Отпуснах се по течението.Образи и мисли се сляха в едно.Аз бях там,той сащо и моята тръпнеща душа.Как да скрия,че ме боли.Раздялата винаги боли.Дори  и да не пророних сълзи,знаех че той плачеше..За мен.Не виждах очите му я душата му,как страда по мен.-Една жена която бе мечтал да има винаги до себе си,но няма право.

А а зплача сега.Усещам празнота .И въпреки,че толкова убедено му казах:

-Забрави ме!Не ме търси-не знаех колко прав е бил.

-Знаеш ли кое ще е най-гадното?-когато се прибереш и усетиш липсата ми и не можеш да върнеш времето обратно.

..............................

СЪдба.Помогна ми да превъзмогна болката,да намеря себе си.Стигна до моята душа,така както един истински човек само може.Един истински мъж.с голямо сърце и с най висшите духвни ценности,за които си мечтае всяка жена.

Свали в краката ми света,обърка отвсякъде моето аз,или може би откри в мен другата .Тази която винаги съм искала да бъда, но не съм успяла.За няколко дни успя да ме превърне в Друга жена.УВИ-сърцето ми на друг принадлежи и това го съсипваше.Гледах го как страда-безчувствена може би.Но сега ме боли.Душата ми ще изгори за него.

Знам,че не може и не бива,но той ме преоткри.Един приятел ,който бих искала да имам завинаги.

"-ЗАБРАВИ!Но как да те забравя.А бяха тъи прекрасни дни.

Ти в сърцето ми неканен влезе и обърка мойте дни"

-Защо ме заговори?-попитах го.

-Защото беше тъжна и в очите ти не бляскаха искри.

а  сега звез дите  тъй-големи  се оглеждат   в сините очи.

-Да.Всеки по пътя си сам ще продължи.

-Така е .Но много ще боли!Обикнах те!А ти?

-Аз не те обичам.Забрави ме.

-А не ме ли лъжеш?Помисли?

-НЕ.Не те обичам.Не искам ти да страдаш.Разбираш ме нали?

-Ще бъдат тъй самотни тези зимни и студени дни.Искам все да виждам твойте сияещи очи...Така да бъде.За мен желанията ти са закон.- Но ще ти се обадя,за да чуя как си,може ли?-погледът беше някъде в небитието и не смееше да ме погледне.

Не искаше да покаже.че и мъжете могат да плачат..

Усещах го толкова близък и далечен,един непознат,един никой. Мъж,появил се в точния момент,на точното място.Така ли се случват нещата?-се питах и търсех отговор на всичко това.

Може би.След толкова години щастлив семен живот,с прекрасни деца,с обичащ съпруг, аз бях щастлива,спокойна. Не съм мислила,че ще ми се случи на мен това.Стоях объркана в стаята.Вятърът полюшваше леките завеси,някъде се чуваха гласове,но аз не им обръщах вниманиеБях потънала в собствените си мисли.Оставаха броени минути до момента в който трябваше да си тръгна и приказката да свърши.....

  Пътувах назад из изминалите дни.Когато бях разстроена той ме утеши.Разходихме се по брега.,разведе ме из съседния хотел.Нямам думи да опиша колко се пълнеше сърцето ми с удоволствие гледайки картината която се изрисува пред мен......Мечта на всички,но достъпна за неколцина.

          В северната част на залива се издигаше един дворец.Много арки и балкони с цветя,голям басеин и още закъснели туристи.Навсякъде  мириса на добре окосена трева и пак цветя.Кътчета открояващи български мотиви,закачливи човечета и животни  като живи се показваха из зад някой ъгъл.Отляво Гора с високи все още зелени дървета.Въздухът свеж и чист като водата в морето,което пък само да протегнеш ръка можеш да помилваш.От другата страна ,някъде в далечината кораб преминаващ,като че ли ме подканяше -ела и ти ,тръгвай към любимия

   Но до мен беше той,другия.Гледаше ме с възторг че се забавлявам.Разказваше ми куп неща.Обгръщаше ме с нежност.....

Неусетно падна мрака.Прегръщаше ни с тишината на нощта.Мълчахм е и се прибирахме към хотела.

Ами сега?Не ми се щеще да свършва прекрасния миг.Бях забравила за неприятностите с шефа и се усмихвах отново.Срещнахме колегите, отивали за бира.Погледнаха ни с една завистлива усмивка и продължиха.Но той не искаше да е стях а с мен.

-Добра идея ,да пием по една бира.Не ми се прибира в стаята-вметнах със съжаление пред входа на хотела.

Обърна се и ме погледна...

-Въпросът е уреден  Ще пием бира отсреща в бистрото.Искаш ли!-

-Ок.но вече се прибрахме.

-какво от това.?

Преоблякохме се и отидохме.Няколко дни не бях излизала извън района на хотеле и сега се чувствах Свободна.Вдишвах с пълни гърди вечерния бриз.Погледнах го с благодарност,че прави всичко, зада се чувствам до

бре.Естествено почерпи ме бира и се настанихме на една тиха маса.Глъчката беше голяма,но аз не чувах .Слушах го с интерес как ми разказва за себе си ,за несполучливия си брак за злополуката с пръста.Болеше го да се чувства не пълноценен в работата си,но имаше надежда да се възстанови напълно..Почуствах колко е самотен и наранен.с куп проблеми като всеки може би.Но сега беше с мен и това го правеше много щастлив.Гледах  някъде в страни ,но усещах живеца в очите му и  как сърцето му тупти,но не иска да се издаде.

Чудесна вечер.прибрахме се в хотела.Пожелахме си лека нощ.Трябваше сутринта да си тръгвам....

В стаята ме връхлетяха всички мисли за които не подозирах.че могат да съществуват.Уморена ,съм заспала неусетно.Само телевизорът тихо смущаваше тишината на нощта.която не беше започнала може би.

  Събудих се и в меката светлина на луната,прокрадваща се през отворената врата на терасата ,Го видях  до себе.Надвесен над леглото ми ,ме гледаше с толкова любов и неустоимо желание да ме прегърне.

 Сепнах се и го попитах:

-Ти какво правиш в моята стая?

-Гледам те и ти се наслаждавам.Не устоях на желанието да съм до теб до сутринта.

-Да но.?.

-Знам ,че не бива.Но позволи ми само да съм до теб.Не се страхувай.Нищо няма да направя.

-Ами!Добре ,ела гушни ме.Нищо не казвай.

Зорницата завари  две души  унесени  в тихия шепот на отминаващата нощ.

-Искаш ли да пием кафе?

-Сега е 5,30!Къде по това време?

-Долу на лоби бара.Знам къде има кафе.

-Ами ако ни види накой?

-Какво от това?Пък и всички спят ,спокойно.

-Какво,не ми ли вярваш,ела!

Хвана ме за ръката и ме поведе по стълбите надолу.Чувствах се ,като малко дете очакващо сладкиш.Настаних се на бара ,а той трескаво започна да прави кафе.

І-Не се ли чувстваш като турист?-отправи една ослепителна усмивка и ми подаде чашата с горещо ароматно кафе.

-Нямам думи!Не знам какво да ти кажа,невероятен си.

    Загледах се в изгряващото Слънце, което бавно се издигаше над синьото море и хвърляше златни отблясъци върху притихналите вълни.Обгърнах с поглед  заобикалящата ме красота ,спрях поглед върху лицето му и го запитах:

-Защо правиш всичко това за мен?

-Защото те обичам и искам да си щастлива......

-Наистина ме караш да се чувствам като принцеса?

-Ще ми липсваш много,чуваш ли?-ще искам да се събуждам и да те виждам всяка сутрин.!-

-Замълчи!Моля те не говори.,-не разваляй хубавия миг с мисли за после....

-Не искам,но страшно  много те обичам.ЩЕ ме боли

-Знам.Но сега на мига се наслади.За утре не мисли!Моля те.

Протегна ръце и Сутринта  ни завари  така, прегърнати с усмивка на лицата застинали в желанието да не свършва този миг. 

                                                                                                                     едно тъй дълго лято или моето друто аз

     Сутринта настъпи  и с първите лъчи на есенното слънце

в стаята влезе самотата.Отваряйки очи една жена усети сълзите и парещата болка в сърцето си.Сънят прекрасен отлетя и я върна в действителността.в нейната стая и широкото легло,което беше празно и студено, както от много време насам.А душата и?Душата и беше още там-в онова райско кътче ,което остави незабравими спомени -за цял живот.Сама.Отново сама и само тишината и слънчевия лъч бяха тук.Огледа се и мислите я върнаха в съня,който не и се щеше да свършва....

........................................

Сън. И отново и отново...........................Сънуваше дори с отворени очи.

Душата и се носеше високо над нещата и гледаше отгоре като с друго око на  преживяното и на реалното. В последно време и се случваше много често.Запитваше се защо и търсеше знаците на съдбата.Опитваше се да ги разгадае,защото беше убедена в тяхното съществуване и голямото им значение във всеки един момент.Вътрешното и АЗ  усещаше  всичко това и я правеше по силна и сигурна в себе си.

  У дома.Отново у дома.Как копня да се върне у дома.При децата си и да се почуства отново същия човек.Но не можа.Една душа се луташе из объркания ден и търсеше себе си.Мислите пътуваха назад във времето.Много или малко са няколко месеца?Любимият замина далеч.Така трябваше.Приемайки този факт беше убедена ,че така трябваше.Но сега се упрекваше, че го пусна.Ако знаеше ,че толкова ще боли -никога...

Гори.Душата и гори от болка и от самота.А любовта.Къде е мястото на Любовта.Любовта която дава сили на всеки да превъзмогне трудностите и несгодите.?

Тя е тук.В огромното сърсе, гори с нестихващ пламък толкова силно,колкото са и препятствията появяващи се всеки ден.

Беше силна.Силна е и сега.Защото много преживя. Пропътува много километри в стремежа си да достигне до любимата душа,до своето момче .Не успя,но не се предаде и запази своята оромна любов.Беше с него всеки миг.През цялото това време тя беше  него.С неговата болка,с неговата самота,с неговата душа.Даваше му сили и Любов.Раздялата не беше пречка да слива две души в една. А надеждата винаги беше насреща.

Надеждата че малко остава до тяхната среща-така жадувана и гореща.

Остана само надеждата. И любовта. И пак гори, но се умори да

чака.Отдалечи се от този блян да види топлите очи и в една прегръдка пареща сърцето си да усмири.

Сега по морето душата пътува и стига пак до сините вълни пред който тъжно се спря.Блян.Безброй мечти.Самотни нощи.Изгреви и залези изпълнени с тъга.А беше толкова близо до него,на самата граница.Късмета и изневери  или може би така трябваше,за да я предпази от още по-голяма болка.Сама Жена в нощта.На една ръка от любимия.Обичаща жена.Но преградата непреодолима беше там. Не я разбраха и казаха НЕ.

   А от другата страна едно момче също бе протегнало ръка -към своята любима и своята жена.Но уви, Съдба.Преглътна болката и след горчивите сълзи  по пътя продължи.Мечтата само не му изневери.Беше спътница добра в образ на любимата жена.

   Съдбата пожела да са разделени две сърца.Изпрати я на брега на морето.Мечтаното от всеки може би.Но не и за нея. Там  отново срещна могъществото на водата и разбра,че бе затвореник в собствената си страна.Изборът беше един.Да се отпусне по течението и да не мисли за неуспехите и за раздялата с тъга.Беше силна и с високо вдигната глава прие съдбата.За нищо не съжалявяше сега.само за пропуснатите мигове с любимата душа.Съдба.

    Срещна  приятели и хора всякакви.Опозна света и от другата страна.Но беше пак сама.Сред множеството с протегната ръка за обич.Бяха трудни дни .с много нерви и сълзи. И неразбрана бе но и приета  с чистата душа ,която носеше.С отворено сърце за всеки и за всички.

  Срещна болка,но и обичта на една слънчева душа.Едно дете бе слънцето във нейните дни.И две души откриха липсващия пъзел в своето ежедневие.Дани беше момичето със слънчева усмивка и за неините 20 години с най мъдрите съвети,светлинката в напрегнатия ден.Караше я да се чувства отново на 20.Да се върне в онзи години и да си припомни всички луди дни и свежия си дух,замръзнал през годините отдадени на семейството и любимия човек.Обичаше семейството си ,но в този момент имаше  нужда точно от това.Да разпусне стегнатата си душа.Дали успя.Може би ,сега е друга.Пак жена,но помъдряла . И пак е силна.

   Лятото отмина .Остави много болка, но и тъй прекрасни дни.В нейните очи бе друг света.С безброй сълзи ,но и с Любовта,която не спира да гори.

  СЕга животът продължава.И сладка болка и тъга по отминалите дни.

 Когато всичко беше трудно пак и отново  трябваше да реши накъде-срещна отново приятели.Съдбата пожела да я прати в приказка една.От пепеляшка в пепелта се превърна в  приказна жена. И както всяка история и приказката свърши.Дали е хубав краят или тъжен не знаеше.Може би се надяваше на продължение.Но магията е толкова силна.че не може да се отърси и да повярва че си е у дома.В стаята навяваща тъгаИ самота,която не искаше да приеме.

                               2-ра част

    Утро е.Плясъкът на вълните нарушаваше спокойствието и тишината на изгряващото слънце.През синьо-зелените завеси се прокрадваше бавно светлината,страхувайки се да събуди спящата жена.По лицето преминаваше усмивка и клепачите потрепваха от задоволство.Какво ли сънува?

   Никой не знаеше,но си личеше,че е щастлива.

   На вратата се почука.Кой ли нахалник смееше да наруши съня?

    -Кой е?

   Стана и прозявайки се се отправи към вратата.

  -Добро утро.Готова ли си?-колежката я подкани да побърза за работа.

   -хайде,че ще ни подгреят ако закъснеем!

-Идвам.Секунда само.

Не и се щеще да се откъсне от съня.Беше толкова реално и вълшебно.

   Какво се случи?Така и не разбра.Но докато се опомни се чувстваше най щастливата жена.Копнежът който толкова време таеше в себе си изведнъж се отприщи и даде воля на душата и.Сън в съня.Но бе вълшебен.Прегръщаше любимия така горещо,както може само една  влюбена жена.Усети неговото дихание,парфюма влудяващ сетивата и топлия поглед.Целувките се разтапяха по цялото и тяло и я караха да тръпне от удоволствие.Толкова дълго чака този миг.Изпитваше огромна наслада и усещаше силата на неговата гореща любов.Толкова месеци разделени,страдащи и копнеещи за близост.Мигът беше неописуем.Нощта се носеше в галоп,а двамата искаха тя да не свършва никога.Така желана и жадувана.Тръпнеха телата в нестихващо удоволствие.......

"-Минута е много,мигът да  е вечен.

Да се вмъкна сред тях ми се ще.

Когато те обичам,когато те имам,

когато с теб сам,времето да спре

Часовникът спира,дъхът ми замира,

отпущам се в твойте ръце,

блаженно доволство усещам

до тупкащото ти сърце."

  -Хайде,няма време!-сепна я гласът на Лина.

Сън ли бе или реалност.Не можеше да разбере

-Почакай?Толкова беше реално.

-кое?

-Сънят ми.Да не повярваш.Случвало ли ти се е до сега?

Разказа и, а тя стоеше с отворена уста и не знаеше какво да каже.

-Ти си голяма щастливка и романтичка!

-Да, но и жена,изгаряща от любов ,а той е тъй далеч.

"Ще ми се.Пустотата на мойто сърсе

да запълня с любов.И имам и нямам я.

ТИ си далеч.Тъжно е твойто сърце."-отговорих и аз и продължихме с мълчание към настъпващия скучен ден.

      Да ,ама не.Денят се оказа не такъв,за какъвто си мислехме

Определено ни поднесе много изненади.Беше и весел и тъжен.Даже досаден но вечерта се оказа черешката на сладоледа.

Имаше банкет послучай закриването на сезона.Някой го чакаха с нетърпение за да се повеселят,други не толкова ,но всичко мина прекрасно.Забавлявахме се с музика и танци.До сутринта почти.Всеки разпусна душата си .Жалко,че на края вече, всички бяхме близки  и добри приятели.Майстора изнесе голямо шоу ,на което  съм се смяла от сърце.Беше прекрасно .

   .Работех ме в един хотел на брега на морето,малък и кокетен.В едно малко заливче,като ли че откъснат от света ,но и в същото време осигуряващ неуписуемо спокойствие.В предната му част беше скрита красотата на един мечтан екзотичен рай.С много цветя,с  големите пищни палми ,скриващи голите тела от жаркото слънце.Топлата синкава вода на басейна привличаше с желанието да се потопиш, да охладиш бушуващите с

трасти,от което някой се възползваха във все още топлата нощ.

Сега беше пусто,но красотата изпълваше сърцето ми с мечти и наслада.Разходих се по плажа,потопих крака в  огряната от луната морска   вода.    Чувствах се като в приказкаИзгледа към морето  ме караше да копнея още повече за моето момче.,за пропуснатите красиви мигове,за несподелената красота.Туристите си тръгнаха и остана само част от персонала.Сега този рай беше за нас и ние гребяхме с пълни шепи от живота. Почуствах умората от напрегнатия ден и се прибрах в стаята.        

   Следващия ден всички бяха още неадекватни и замаяни,но общо взето денят мина спокойно.

Привършихме работа и се прибрах в стаята.Имахме удоволствието да сме гости на хотела докато приключим съвсем.Не ме свърташе и се отправих към плажа.

   В залива на екзотична красота и още по-луксозни  удоволствия всички ние се чувствахме като нещо нищожно.Този рай не бе за нас а за гостите с лъскави коли и куп пари.За другите-свят така далечен и неразгадаем.Сега аз бях там......

 Ето че сезонът свърши По пясъчната ивица се виждаха само чайките  прелитащи и нарушаващи мълчанието а от хотела-гръмка музика.

лънцето се губеше нейде иззад хоризонта и само отблясъците на залеза се отразяваха в тихите води.Приплясък  и тишина.Моята душа бе сама.Радхождайки се по пустия плаж се наслаждавах  на цалата базбрежна морска шир и на допира на водата до уморените ми крака.

  Някъде там в хотелската стая  течеше як купон.Колегите се бяха събрали на изпращане.Нямаше ги туристите Всички си заминаха.

само част от колегите.Опустя хотела .Мяркаха се само камериерките и  техниците.

Отново в стаята, си пуснах телевизора,послушах  музика,но не ме свърташе на едно място.Излязох на терасата и запалих цигара.Замечтах за моето момче.Омръзна ми тази телефонно любовИсках го до мен тук и сега.Заслушах се в гласовете от съседната стая.Там като че ли никой нямаше проблеми?Завидях им.Прищя  ми се да съм като тях,с тях,да се смея.А защо не?Самотна и тъжна,с една тиха ус мивка се осмелих   и почуках на вратата.

-Здравейте ,как сте.Може ли да се присъединя,ако не преча?

-Ама разбира се ,какво правиш сама?-каза Боби

-О ,заповядай,не се притеснявай.Ела!

-Ще пиеш ли едно питие?-попита някой друг.

-Не искам благодаря.Само ,че ми е  малко скучно, та за това.

-Е хубава работа-не е хубаво да си сам пък и скромна-подхвърлипа  ,че чак се изчервих.

-А другият ме погледна изпод вежди ,наля без да ме пита и каза:

-Наздраве!Усмихни се де!Какво запецна?

Не ги познавах особенно добре, но тяхното настроение ме зарази.Отпуснах се и ми беше приятно.Всички тия хора бяха на банкета ,до мен но непознати.А сега ....

  Слушах, как се говори за хиляди неща,но не и за работа.Биби беше моя колежка и ме представи така оригинално.че почуствах завистливите погледи на всички.Музиката ме поглъщаше и като ,че ли съпътстваше моето настроение.Казаха пак "На здраве!",и пак,и пак...Отроних някоя дума, убих малко време и се прибрах

Денят мина неусетно с рутинните задачи.На обяд се засякохме с колегите ,всички ми се усмихваха.На вечеря -отново бях подложена на масивна очна атака,че ми стана чак неудобно.Приключихме и се прибрах.

Щеше мисе да почукам,някой да ме потърси,но това не се случи.По някое време Боби се показа на терасата и като ме видя вика:

-А бе, ти тук ли си?Защо не дойдеш?Питат за теб.Хайде!

Смотолевих нещо, но се съгласих.Посрещнаха ме ентусиазирано и нямаше как да не се усмихна от сърце.Бяха ми станали близки и симпатични.

Оказа се,че някой специално се интерисува от мен.Говорихме за какво ли не,От време на време се изчервявах ,поласкана от вниманието им

В еуфорията на омагьосани мозъци от алкохола и закачките, бях удостоена с особенно внимание от една личност,която не считах за нищо особенно.но бях се сблъскала предната вечер пред вратата на съседната стая.В крайна сметка се отпуснах и ми беше приятно.До мен стоеше някой,който ме разбираше.Гледаха ме две очи ,който аз не виждах.Докосваха ме две ръце,който не чувствах.Бях в една непроницаема  обвивка,коята като броня ме обгръщаше,за да ме предпази от нова болка.Сърцето ми бе ранено и още болеше  от едно предадено приятелство.Страхувах се да допусна някой отново до себе си.Нямаше да го понеса.В мислите си се опитвах да стигна до моето мило сърчице,пробиваха си път пред настоятелните очи на човека отсреща,който спокойно говореха"-Няма нищо страшна,отпусни се!"

Това бе Той.Дори да звучи грубо,никой не заслужаваше особенното ми внимание,но сега.Връщайки се назад само болката от раздялата говорят.колко прекрасен човек стоеше пред мен.

Бих искала да върна този миг отново.

Какво направи с мен ,не знам но сега ме боли от раздялата.Този за мене "никой"проникна в душата ми,в сърцето ми,показа ми моето друго АЗ,което ревностно се опитвах да скрия.Върна блясъка в очите ми,усмивката ми.Срещнах един добър приятел,който ми даде всичко онова от което имах нужда ,но не смеех да си призная.

Отпуснах се по течението.Образи и мисли се сляха в едно.Аз бях там,той сащо и моята тръпнеща душа.Как да скрия,че ме боли.Раздялата винаги боли.Дори  и да не пророних сълзи,знаех че той плачеше..За мен.Не виждах очите му я душата му,как страда по мен.-Една жена която бе мечтал да има винаги до себе си,но няма право.

А а зплача сега.Усещам празнота .И въпреки,че толкова убедено му казах:

-Забрави ме!Не ме търси-не знаех колко прав е бил.

-Знаеш ли кое ще е най-гадното?-когато се прибереш и усетиш липсата ми и не можеш да върнеш времето обратно.

..............................

СЪдба.Помогна ми да превъзмогна болката,да намеря себе си.Стигна до моята душа,така както един истински човек само може.Един истински мъж.с голямо сърце и с най висшите духвни ценности,за които си мечтае всяка жена.

Свали в краката ми света,обърка отвсякъде моето аз,или може би откри в мен другата .Тази която винаги съм искала да бъда, но не съм успяла.За няколко дни успя да ме превърне в Друга жена.УВИ-сърцето ми на друг принадлежи и това го съсипваше.Гледах го как страда-безчувствена може би.Но сега ме боли.Душата ми ще изгори за него.

Знам,че не може и не бива,но той ме преоткри.Един приятел ,който бих искала да имам завинаги.

"-ЗАБРАВИ!Но как да те забравя.А бяха тъи прекрасни дни.

Ти в сърцето ми неканен влезе и обърка мойте дни"

-Защо ме заговори?-попитах го.

-Защото беше тъжна и в очите ти не бляскаха искри.

а  сега звез дите  тъй-големи  се оглеждат   в сините очи.

-Да.Всеки по пътя си сам ще продължи.

-Така е .Но много ще боли!Обикнах те!А ти?

-Аз не те обичам.Забрави ме.

-А не ме ли лъжеш?Помисли?

-НЕ.Не те обичам.Не искам ти да страдаш.Разбираш ме нали?

-Ще бъдат тъй самотни тези зимни и студени дни.Искам все да виждам твойте сияещи очи...Така да бъде.За мен желанията ти са закон.- Но ще ти се обадя,за да чуя как си,може ли?-погледът беше някъде в небитието и не смееше да ме погледне.

Не искаше да покаже.че и мъжете могат да плачат..

Усещах го толкова близък и далечен,един непознат,един никой. Мъж,появил се в точния момент,на точното място.Така ли се случват нещата?-се питах и търсех отговор на всичко това.

Може би.След толкова години щастлив семен живот,с прекрасни деца,с обичащ съпруг, аз бях щастлива,спокойна. Не съм мислила,че ще ми се случи на мен това.Стоях объркана в стаята.Вятърът полюшваше леките завеси,някъде се чуваха гласове,но аз не им обръщах вниманиеБях потънала в собствените си мисли.Оставаха броени минути до момента в който трябваше да си тръгна и приказката да свърши.....

  Пътувах назад из изминалите дни.Когато бях разстроена той ме утеши.Разходихме се по брега.,разведе ме из съседния хотел.Нямам думи да опиша колко се пълнеше сърцето ми с удоволствие гледайки картината която се изрисува пред мен......Мечта на всички,но достъпна за неколцина.

          В северната част на залива се издигаше един дворец.Много арки и балкони с цветя,голям басеин и още закъснели туристи.Навсякъде  мириса на добре окосена трева и пак цветя.Кътчета открояващи български мотиви,закачливи човечета и животни  като живи се показваха из зад някой ъгъл.Отляво Гора с високи все още зелени дървета.Въздухът свеж и чист като водата в морето,което пък само да протегнеш ръка можеш да помилваш.От другата страна ,някъде в далечината кораб преминаващ,като че ли ме подканяше -ела и ти ,тръгвай към любимия

   Но до мен беше той,другия.Гледаше ме с възторг че се забавлявам.Разказваше ми куп неща.Обгръщаше ме с нежност.....

Неусетно падна мрака.Прегръщаше ни с тишината на нощта.Мълчахм е и се прибирахме към хотела.

Ами сега?Не ми се щеще да свършва прекрасния миг.Бях забравила за неприятностите с шефа и се усмихвах отново.Срещнахме колегите, отивали за бира.Погледнаха ни с една завистлива усмивка и продължиха.Но той не искаше да е стях а с мен.

-Добра идея ,да пием по една бира.Не ми се прибира в стаята-вметнах със съжаление пред входа на хотела.

Обърна се и ме погледна...

-Въпросът е уреден  Ще пием бира отсреща в бистрото.Искаш ли!-

-Ок.но вече се прибрахме.

-какво от това.?

Преоблякохме се и отидохме.Няколко дни не бях излизала извън района на хотеле и сега се чувствах Свободна.Вдишвах с пълни гърди вечерния бриз.Погледнах го с благодарност,че прави всичко, зада се чувствам до

бре.Естествено почерпи ме бира и се настанихме на една тиха маса.Глъчката беше голяма,но аз не чувах .Слушах го с интерес как ми разказва за себе си ,за несполучливия си брак за злополуката с пръста.Болеше го да се чувства не пълноценен в работата си,но имаше надежда да се възстанови напълно..Почуствах колко е самотен и наранен.с куп проблеми като всеки може би.Но сега беше с мен и това го правеше много щастлив.Гледах  някъде в страни ,но усещах живеца в очите му и  как сърцето му тупти,но не иска да се издаде.

Чудесна вечер.прибрахме се в хотела.Пожелахме си лека нощ.Трябваше сутринта да си тръгвам....

В стаята ме връхлетяха всички мисли за които не подозирах.че могат да съществуват.Уморена ,съм заспала неусетно.Само телевизорът тихо смущаваше тишината на нощта.която не беше започнала може би.

  Събудих се и в меката светлина на луната,прокрадваща се през отворената врата на терасата ,Го видях  до себе.Надвесен над леглото ми ,ме гледаше с толкова любов и неустоимо желание да ме прегърне.

 Сепнах се и го попитах:

-Ти какво правиш в моята стая?

-Гледам те и ти се наслаждавам.Не устоях на желанието да съм до теб до сутринта.

-Да но.?.

-Знам ,че не бива.Но позволи ми само да съм до теб.Не се страхувай.Нищо няма да направя.

-Ами!Добре ,ела гушни ме.Нищо не казвай.

Зорницата завари  две души  унесени  в тихия шепот на отминаващата нощ.

-Искаш ли да пием кафе?

-Сега е 5,30!Къде по това време?

-Долу на лоби бара.Знам къде има кафе.

-Ами ако ни види накой?

-Какво от това?Пък и всички спят ,спокойно.

-Какво,не ми ли вярваш,ела!

Хвана ме за ръката и ме поведе по стълбите надолу.Чувствах се ,като малко дете очакващо сладкиш.Настаних се на бара ,а той трескаво започна да прави кафе.

І-Не се ли чувстваш като турист?-отправи една ослепителна усмивка и ми подаде чашата с горещо ароматно кафе.

-Нямам думи!Не знам какво да ти кажа,невероятен си.

    Загледах се в изгряващото Слънце, което бавно се издигаше над синьото море и хвърляше златни отблясъци върху притихналите вълни.Обгърнах с поглед  заобикалящата ме красота ,спрях поглед върху лицето му и го запитах:

-Защо правиш всичко това за мен?

-Защото те обичам и искам да си щастлива......

-Наистина ме караш да се чувствам като принцеса?

-Ще ми липсваш много,чуваш ли?-ще искам да се събуждам и да те виждам всяка сутрин.!-

-Замълчи!Моля те не говори.,-не разваляй хубавия миг с мисли за после....

-Не искам,но страшно  много те обичам.ЩЕ ме боли

-Знам.Но сега на мига се наслади.За утре не мисли!Моля те.

Протегна ръце и Сутринта  ни завари  така, прегърнати с усмивка на лицата застинали в желанието да не свършва този миг.