Питам се , можех ли  да проумея всичко това?Все още не.Какво отреди съдбата, как я разбрах?.Сбърках ли или не?.Не чувствам никаква вина.Защото друга съм жена.Но оставих там едно сърце за мене да тъжи

А тук е болката за приятелите и за отминалите дни.

Аз все пак съм силната страна, защото имам моя любим и и с него двама сме във любовта..

Боли.Така боли раздялата понякога. За цял живот сърцето  ще кърви.

Ще кърви и за едно предателство на момчето с топлите очи....

Това се случи преди...В началото на морското пътешествие по търсене на работа и приятели.

 Там на базата ,където работех срещнах много готини хора от всяко кътче на България.Всеки беше тръгнал да припечели нещо повече,да победи мизерията .Какво разочарование изпитаха всички от условията на работа,от изнурителния труд,от некоректното поведение на шефовете?И въпреки всичко всеки даде всичко от себе си за да вървят нещата.Донякъде обаче.Има ли интриги и задкулисни игри, работата загрубява..Много колеги си тръгнаха.тези които останаха изнесоха на гърба си много труд и безсъние.Там се запознах с Дани и с още прекрасни хора.Тя и Той бяха слънцето в мойте дни.Въпреки тежките условия на труд намирахме време за усмивки и закачки.Работата вървеше и  бяхме страхотен екип,ако не се месеха някой хора.Тойме гледаше с възхита,Тя с много обич.Неразделни като безгрижни деца дори и след работа,.Но зад топлият поглед се криеше едно уплашено момче.То не разбра че и аз в душата си  съм още дете и те двамата ме връщат в годините на моята луда младост,неизживяна може би.

  Отдръпна се когато бях протегнала ръка за неговата обич.Уплаши се.Или не.Скрита беше болка някаква в душата му,която не смееше да сподели.Сгреши.

Бяхме и си останахме приятели.Но тез искри в очите му аз не разбрах.Не се сбогувахме дори.Не ме изпрати.Не се разсърдих.само много съжалих и простих.Не очаквах пак да ме потърси.Телефонът му изтрих.Тъгувах за слънчевата усмивка на Дани и за топлите му очи.Но продължих напред.

  Не знаех къде съм и какво да правя няколко дни.Тогав пак приятели ми подадоха ръка и тръгнах.Със свито сърце към неизвестното.Да търся нова работа там,като че ли на края на света...

И попаднах в приказката.....

Пътувах по волята на Всевишния със случаен превоз към непознато място.

Всичко стана много бързо и аз се озовах в кухнята на този хотел,облякана като за телевизинно предаване. спретната отвсякъде приветствах всички с една широка усмивка а те ме приеха с отворени обятия.Тук прочетох друга приказка.Из под сръчните ръце на майстора се рисуваха картини от кулинарията,наслада за окото и достойни за най-изтънчения вкус.Аз самата изпитвах огромно удоволствие да приготвям част от всичко това и да участвам в създаването на най невероятни красиви неща.цветовете  се нареждаха в една чудна картина  изрисувана не с четка,а с продукти за трапезата.

Сработихме се с колектива и работата вървеше докато не се появи То,момчето с топлия поглед........

 През един почивен ден се отбих да видя едн приятелка,която не бе доволна от настоящата си работа.разказах и за мен и тя пожела да опита при нас.Не ми се искаше като,че ли .Някакъв вътрешен глас ми каза Не.Нямах право да я спра, но тя ми отне приятелството,с предателство

Тогава се обади Тои .Не очаквах, но в душата ми трепна една  радост и  усмивка.Радвах се да чуя как е.Разбрахме се да се видим на следващия ден .Не стана ,не можа да се освободи,но се чухме по телефона и разбрах,че е попаднал пак на неподходящо място.Чувстваше се сам и объркан.Тогава му предложих да опита при мен.Видяхме ,се говорихме си и радостта от срещата беше голяма.Така се озовахме отново колеги.Всичко беше Ок,докато не се появи Тя приятелката.

Как не знам,но той бе нейн приятел, а аз непозната и чужда.Забрави за протегната приятелска ръка и  за предложената спокойна и приятна работа.За загрижеността ми и най -добрите и икрени чувства като към мой брат.

Заболяме от начина, по който се отнасяше към мен.Не търсех благодарност,правих го от душа.Не понесох студенината, която го обгърна след толкова приятни мигове прекарани в разходки и задушевни разговори на чаша кафе.Бяхме като две деца запознали се  случайно и станали първи другарчета.Не бяхме заедно само когато се прибирахме да посрешнем нощта в сладък сън . И изведнъж се появи Тя.Изчезна блясъна в очите му  ,разминавахме се като малки гари.Болеше.Но преглътнах и простих.Не проговорих нито веднъж на моя "колега",виждах как не му е хубаво,но не се предадох и му показах,че е сгрешил.

Това  ми помогна да го видя в друга светлина,и да проникна зад изгубилите блясък топли очи.Преструваше че няма нищо,но знам че съжаляваше.Не искаше да се покаже слаб в очите на една жена,но си остана за мен момчето с топлите очи.Не бе пораснал още,а аз бях жена в разцвета на младостта.Не го понесе и не смееше са се мярка пред очите ми,защото се оказах по силната страна.

....................................... 

  Бях готова да си тръгна,да се върна у дома .Качих се за багажа и да се сбогувам с колегите.Той беше се запилял от сутринта и не бях го виждала.Само  другите бяха се събрали в стаята си и споменаха че си тръгват утре с кола.Не ми се тръгваше,пък и чаках заплатата.Имаше шанс да ни платят  утре и реших да остана.Обадиха ми се ,че отиват за цигари.Тръгнах с тях и спряхме до бистрото, където пихме бира.Беше там с колега.Незнам дали ме видя, а аз се питах преди това къде е и защо не дойде да се сбогуваме.Напазарувахме и се прибрахме в хотела.Не бях яла цял ден и се почуствах отново бял човек ,след като си хапнах.Отпуснап се на леглото и съм се унесла.След няколко дневни купони и напрегнати последни работни дни не бях се наспала.Казах си-разбирам защо не ми се обади.Така е по добре.Щеси почина ,а утре тръгвам окончателно!

  На вратата се почука.Не ми се ставаше,но все пак отворих.....

 -Ти си тук!Ти остана заради мен?-избута ме навътре и ме стегна в една громна прегръдка.

-Задушавам се-промълвих едва.-така се  случи......

Не искаше да ме пусне.

-Не,признай си!Остана заради мен,нали!

Не знаех какво да кажа.Не исках да го нараня ,но може би беше и заради него.

-Може би.-А ти защо не дойде да ме изпратиш?

-Дадох ти възможност да решиш сама.Пък и разделите ме карат да се чувствам гадно.

-Прав си.-погледнах го  ,а той ме прегърна отново и ме обсипа с целувки. 

-Колегите се готвят за купон,хайде наистина за последно,след това оставам сам цяла зима.

-Да ,пазарувахме одеве,хайде !

-Знам.Всичко знам.Че не си тръгна,нямаше те в буса,,че ходи до  магазина,,Че ,остана заради мен.

Усмихнах се  и  видях огромните му очи щастливи.

Събрахме се отново.Близки и с тъжни сърца.Всеки помаше по пътя си,до следващото лято може би.

 Понякога тягостно мълчание се възцаряваше,но се намираше кой да се пресъедини и купонът продължаваше.

 Появи се и моят колега,момчето с топлите очи.Като ме видя  усмихната и щастлива,очите му потъмняха.Искаше цигари.И беше самотен.Попитах го нещо,а той ме погледна ,за миг проблясна искрица но се стопи  и лицето му почервеня,когато видя как се отнасят с мен-като с кралица.Искаше  да ми каже,че сажалява ,но не посмя.Щеше да се изложи.Тръгна си от неудобство да стой до мен и да не ми говори,да гледа искрящата ми усмивка."Той" ме бе прегърнал и погледът му изпитателно ме гледаше,като че ли усещаше че този Колега,ме е наранил.Е,да .Разказах му накратко,а той отсече:-

-Не си заслужава да се тормозиш заради този пикльо.Един истински приятел никога не постъпва така.

Истината  прозираше във всяка негова дума,а аз толкова време не я прозрях,или не исках да я приема.Всичко обаче беше минало и преглътнато.Сега бях до него и той ме караше да се чувствам спокойна и добре.Моят незабравим приятел отново бе до мен и ми посочваше правилната посока.

-Затова ли вчера се държа така студено,докато пиехме кафе в бистрото.?защото той бе там нали?

-Да,когато е наблизо не се чувствам  аз.Като,че ли сам наблюдавана и критикувана постоянно.

-С какво си му длъжна?Та той те  е наранил.Покажи че си над него,нека му е гадно.

-А снощи като се появи докото вечеряхме.Видя ли погледа му?-попитах...

-А снощи ли ?Да....

    След като пихме кафе,всички бяхме се събрали в бистрото,решиха да ходят някъде на по весело.И аз също,как иначе.Речено сторено.

 Някой щеше да черпи.Поръчахме си по едно.Беше приятно и уютно,настроението супер.Само,че мен ме свиваше стомаха от глад.Не исках да си призная,и на всеки въпрос

-За теб какво да е-отговарях-Нищо.

Накрая му признах че съм гладна и Той рече-

-Хайде ,ставай!

-Къде!

-Отиваме да ядем.Чао, компания.Благодарско за почерпката.

Изпратиха ни със усмивка  и може би малко завист.

Вечерята беше даже поръчана.Кога е успял,не усетих.

Пихме по  още едно.Унесохме се в приятни и сладки приказки.До сега не сме имали възможност да поговорим насаме.Даже не се гледахме в очите.Думите стигаха направо до душите ни.Той стоеше встрани  ,обгърнал с ръка облегалката зад мен,коато се появи пак "колегата".Сепна се като ни видя в такава задушевна атмосфера,но се приближи и ни поздрави.

Аз обаче бях Друга.Не ми пукаше з а нищо и за никого,освен за човека до мен.

-Здравей!Заповядай-поканих го при нас.-какво става из хотела?

-Ами има гладни ,да взема нещо.

През цялото време докато чакаше поръчката  се чудеше къде да погледне.Не искаше да срещне искрящите ми очи и да вижда по лицето ми изписаното задоволство,че си прекарвам приятно.Чувстваше се адски гадно. Пожелах му лека нощ и го изпратих с поглед който не би искал да срещне.

Никой не наруши повече идилията ни освен завистливите погледи на група запалянковци,събрали се на бира  с приятели.Тихото скромно момиче, беше с такова излъчване че всички обръщаха поглед след  нея.А той очарован и щастлив им каза лека нощ и тръгнахме да се прибираме.

Навън нощта  препускаше и по небето безброй звезди сияеха като мойте очи, който виждаше само Той.Не мислехме за утре.Само за мига.Последен и единствен.

...........................

Тази последна вечер беше незабравима.Слушахме музика,веселихме се  и  искахме всичко да започва сега.Колко много имаше до следващото лято.

Някъде по малките часове на нощта Той ми рече:

-Ела?

-Къде ?-и нерешително подадох ръка.

-Ще видиш.Доверими се.

погледнах към останалите,но те вече не ни забелязваха.Някой гледаха през мътни погледи полуунесено,други разговаряха оживено.Измъкнахме се от стаята и ме поведе из коридорите.

-Нека приказката да е пълна.-погледна ме загадъчно и отвори вратата на друга стая.-Искам да ти покажа целия хотел.Това няма може би да ти се отдаде друг път. Така дтая след стая,етаж след етаж,обходихме всички кътчета.

-това е  апартамента на шефката,а тук гостува известна личност,а тук...

Вълнувах се толкова,че не можех да говоря.Ходих като замаяна и си повтарях,че това не е истина...

На последния етаж се спря и ме попита:

-А знаеш ли къде ще идем сега?

Поледнах го въпросително:

-Може би остана покрива?

За отговор получих една дълга целувка.И се озовахме сред звездите и хилядите цветни светлинки разтилащи се над необятното море,идващи от не далечните курорти.Имах усещането,че се намирам в  холивуд и от хълма на звездите  се спуща моето аз,като геройня от известен филм.Наслаждавахме се на невероятната гледка,прегърнати и замечтани.

-Принцесо моя,тук от най високото място ми се ще да извикам на целия свят:

-Обичам те!

 -Кажи го пак?Знам,че е така но филма свършва след няколко часа и това ще е последната ти възможност.

кажи ми всичко тук и сега,защото утре ще  е късно.

-и няма да те видя никога повече?

-Навярно Не.Освен случайно някога и някъде.

-Жестоко е.А ти  си  толкова добра с мен.Твоето момче е щастливо да те има.Бъди щастлива и ти.Защо не съм те срещнал преди?

-Замълчи .Благодаря за всичките прекрасни дни който ти ми подари.И ме забрави.Аз не те обичам,но в сърцето мой приятел винаги ще си.

  Зорницата посрещнахме  отново .След час  дъждът изпрати ме с тъга.сбогувах се с колегите ,но част от  моята  душа оставих тамПътувахме с колегите към свойте домове,а там едно сърце разбито с поглед ни изпрати и сълзи навярно може би.Тъгуваше за сините очи  и пет прекрасни дни.

..................................................

  Не се обади повече.По пътя беше сам,но с надеждата чеще я срещне отново.Жената ,която търсеше толкова дни,и която си отиде завинаги от живота му.

Слънцето отново изгря и но не топлеше както преди.Студените морски вълни се разбиваха по пустия плаж ичайките все още смущаваха тишината на есенния ден.Той си спомняше за топлото лято и работата не му се струваше толкова скучна.Чуваше се често с колегите и бе доволен,че тя е щастлива...

Там на брега,в другата страна едно момче очакваше своята любима.С протегната ръка и тупкащи гърди....

   Ферибота бавно акустира и по мостика се изсипа тълпа от хора.Дали ще я познае ,се питаше той.Толкова месеци в мизерия и самота.А тя?Как ли раздялата ни преживя.Чувахме се често.но всеки знаеше своята душа.Оглеждаше се с нетърпение да види любимото лице.Ето като че ли е тя?Но не .припознах се.

Ами сега ?Какво е стнало,защо я няма?

   Потупване по рамото.Обърна се.Пред него Слънцето изгря.

-Не ме позна нали?исках да те изненадам и успях,любими мой.Най-накрая в твойте прегръдки топли ще се потопя.

-Любима моя,ти успя.Какво ли преживя?

-Спокойно вече,тук съм аз и не мисли назад.-казах ли ти ,че и на край света да си ще те открия.

  Сълзи горещи се проливаха на кея ,но те бяха щастливи сълзи.

А срещата мечтана и изстрадана ,бе тъй сладка.

Светът се прекланяше пред тяхната величествена Любов.

 Прегърнати ,като две хлапета на по 17,се отправиха към новото,неизживяното което ги очакваше .След 17 години съвместен живот ,с  две прекрасни деца, който обожаваха,пред топлите води на Бяло море,те си обещаха никога повече да не се разделят,до последен дъх