1.

         Ясмин обичаше да бъде край морето и винаги когато имаше възможност да стигне до него, отиваше – за ден, два или седмица. Сега вървеше отново по брега му, просто така, без да бърза, следвайки ивицата след последното оттегляне на водата, оставила на вятъра да разпилява косите ѝ, черни като усещанията с които дойде. Морето трябваше да ги прогони, ако можеше и вярваше, че успее – винаги ѝ бе помагало.

         Като сянка я следваше котката, решила да се поразходи с нея за компания.

         Пристигна по обед и първо пообиколи да си потърси къде да отседне. Градчето беше почти празно, тълпите с туристи все още обмисляха къде да кацнат за любимият им сезон. Идваше за първи път тук, предпочиташе да бъде винаги на ново място. Нае малък апартамент в потъмняла от скоро излелият се дъжд сграда с тъжни прозорци, но близо до крайбрежието. Чисто и тихо място, затворено между онемелите след пустотата на зимата стени и това ѝ хареса. Остави чантата си до леглото, застлано с дебела завивка – лятото все още не е дошло и нощем ставаше студено, остави отворен прозореца за да се изпълни стаята с морския въздух. След малко излезе да се види с чакащото я да дойде море в първите дни на пролетта, така, както му беше обещала.

         На ъгъла се срещнаха с хубава бяла котка с малко черно петно на гърдите и много зелени очи, която също я очакваше да се появи и на мига се приближи, отърка се в нея, измяука, че малко е закъсняла и уверно я поведе по улицата, водеща до морския бряг. За нея всички други хора, с които се разминаваха, не съществуваха, избра си Ясмин и от време на време поглеждаше дали я следва, добре знаейки къде отива.

         Вървяха по пясъка, солената пяна почти ги докосваше, котката си играеше като ту бягаше от нея, ту я гонеше. После се изкачиха по скалите, даващи основата на вълнолома, разделящ на две тази част от брега, имаше пътека, която бяха излели на гърба му, стигаща до краят му и стар, ненужен вече никому угаснал морски фар. Ясмин седна на една скала, която ѝ  напомни с формата си на друга, която бе открила преди години.

         Небето вече се изчистваше от дъждовните облаци, дошли с началото на пролетта. Подухваше лек бриз, връщайки се в този час обратно към морето, допира му беше хладен, но понякога усещаше и лек полъх от остатъците на топящата се дневна топлина.

         Котката се настани до нея, погали я и тя замърка, след малко задряма с тяло опряно в нейното. Ясмин прибра косите си под качулката на якето и улови полета на чайките, носещи се ниско над водата с дебнещи остри очи, бързото спускащи се и издигнали се веднага с блеснало в човките им сребристо късче:

         Живота служи за храна на друг живот – помисли си и опита да намери къде се зараждаха вълните, носещи се към скалата ѝ – морето се гънеше неспокойно в този час, те нарастваха и се устремяваха, по-големите помитайки по-малките за да се превърнат накрая в една, която мощно се нахвърляше върху камъка за да се разбие с грохот.

         Битка продължаваща милиони години - земя срещу вода.

         Кой ли ще победи или отстъпи?

         Сблъскваха се и се отбиваха неуморно - за Ясмин бяха образа на движението, което е живота и това ѝ подсказваше как не трябва да се спира пред нищо, дори и да знае, че просто ще разбие на хиляди малки пръски, пак трябва да се носи напред:

         Повтаряше си го за кой ли път през изминалите дни – стената застанала на пътя ѝ трябва да бъде преодоляна, дори с цената на сблъсък като този, можещ да я натроши на парченца... и я беше натрошил.

         Дойде тук за да събере остатъците и от някоя отломка ще може започне началото на нов път в живота ѝ – може би...

         Усети солта във въздуха, напоен от ударите по скалата, и вечерния хлад, лъхнал я с напомняне, че след малко, щом започне да се стъмнява, ще бъде недружелюбен. Реши тази нощ да не се заседява.

         Събуди спътничката си с погалване. Бялата глава се надигна и поиска да я погалят отново, получи го, мъркайки доволна.

         - Хайде... – подкани я и тръгнаха обратно.

         Когато стигнаха до уличката над бреговата ивица, осветлението вече бе включено и редицата старинни фенери грееха приказно във вечерта, малкото посетители на градчето, онези, които не търсеха лежането по плажа през лятото, а просто компанията на морето, се разхождаха между тях и раззеленяващите се дървета.

         Ясмин си спомни част от онази книжка, в която се споменаваше за малка планета с един единствен фенер и самотния човек, грижещ се за него, нямайки нито ден почивка, защото едва започнала нощта, идваше утрото и той трябваше да го угаси.

         Дали ще бъде по-доволен ако е тук и разапалва веднъж за цяла нощ светлините, а после може да им се радва или да поспи до сутринта? – попита тя котката, която я изпрати до същия ъгъл, където се срещнаха. Или неговото място е там, където едва угасил искрата, трябва да я събуди отново само след около минута?

         Котката ѝ намигна, че фенерджията навсякъде ще си е отдаден на работата, защото инак ще бъде някой друг, а времето е без значение, стига да прави  това, което е избрал да бъде. Обещаха си пак да се видят.

         Когато се прибра, затвори прозореца, подреди нещата си, погрижи се за себе си и щом беше готова, пусна старото радио в ъгъла, намери подходяща станция и легна с надеждата да заспи бързо, но сънят така и не идваше. Навън света вече притихваше, а мелодията го въвеждаща в идващата тъма.

         Нощна пеперуда с по две големи петна на крилете си сновеше между стените и прозореца. Напомни ѝ за нея в този момент, изправена пред избора накъде да поеме и мислите ѝ се въртяха точно така, между една прозразна и една плътна стена - почувства се сама и чужда, объркана и тъжна.

         Стана и открехна леко прозореца заради пеперудата, нека има своя избор. Чу прибоят как рони люспички от пристанището. Утре щеше да остана повече край него, гласът му я успокояваше и се надяваше да ѝ посочи и посоката към която да литне.

         Загледа се в пеперудата, кацнала на стола срещу нея. Не отлиташе, просто си стоеше неподвижно там където бе спряла за почивка или размисъл. Според Ясмин всяко същество може да мисли - ако вдигнеше ръка, щеше да отлети и да остан сама, затова не мърдаше. Пеперудата знае това и е спокойна, навярно и тя също се радва, че е тук с нея. Слушаха плавните вечерни тонове, които докосваните клавиши изпращаха към тях.

         И мълчаха в сумрака в стаята.

         Малко след края на пиесата, нощната гостенка отлетя през пролуката, която ѝ направи, преценила, че няма място за двете в тъмната стая, затова отиде да намери светлината, около която да кръжи, така както всеки друг трябва да я потърси и за себе си.

         Ясмин знаеше, че пеперудата е права, но и знаеше, че все още е рано да я открие.

         Може би утре – в някое следващо утре...

         Отвън котката измяука като ехо:

         - Може би...

         После ѝ пожела „Лека нощ!“, с което дойде и сънят.

         2.

         Виждаше го привечер, минавайки край ятото от лодки. Някои имаха имена, други само номера – по-новите наперено лъщяха и от върховете им се развяваха ярки знамена; старите и уморените от работа нямаха същия блясък, знамената им бяха накъсани и избелели, толкова немощни, че висяха по мачтите си като забравени парцали; от много бяха останали само части от носа, корпуса или кърмата, счупени весла и килнати половинки от стълбове без платна. Рибарите ги обезкостяваха за да кърпят своите пробойни, с което само отлагаха за малко превръщането на старите лодки в останки като тези от които взимаха кръпките.

         Седеше в лодката си, отдавна изтеглена на брега и видимо от години не пускана във водата - старец с побеляла брада и обгорена лула. Понякога кърпеше мрежи или сучеше дълги въжете, прокъсани от солта и дълга употреба, друг път просто бе обърнал лице към морето и гледаше залеза, оставил работата си за другия ден.

         Искаше ѝ се да отиде при него, защото очите им вече се бяха срещнали - при първото им разминаване той я погледна и сякаш се припозна в някой, понечи се надигне и да ѝ каже нещо, но го премълча. Всеки път след това се поздравяваха с кимване, като стареца я гледаше като стара позната, но Ясмин знаеше, че не са се срещали, идваше за първи път тук, винаги сменяше градчетата при морските си гостувания – морето е едно и също навсякъде, но искаше да усети пулса на нови места. През първите си дни тук предпочиташе да е сама - приела бе компанията само на онази котка, която неизменно я чакаше за техните разходки.

         Ясмин я нерече Мърка, защото според нея бе най-мъркащото създание на света и всеки ден ѝ носеше храна. Двете отиваха надалече, после с часове седяха на някоя дюна, говореха си понякога, всяка на нейния език, повечето време мълчаха, всяка ровеща проходи в собствените си мисли, а вечер се разделяха с обещанието да се срещнат на следващия ден, когато посрещаха изгрева на тяхната скала до вълнолома.

         Седмица след като дойде, Ясмин вървеше отново сред лодките. Морски птици сновяха по пясъка и ровеха из останките от миди, раковинки, камъчета, дървени парченцца и рачешки черупки. Някои литваха при приближаването им, после се връщаха, но други се спускаха върху водата и се оставяха движението ѝ да ги побутва лениво. Котката не ги закачаше, знаеше, че са силни и бяха много.

         Приближи до лодката на стареца и застана отстрани. Кимна за поздрав, той също и продължи сръчно да пришива и разплита конци по все още мокра рибарска мрежа. Мърка се качи и позволи да я погалят, после се настани и зелените ѝ очи се заиграха с вълните. Ясмин се облегна на ръба ѝ за да проследи златистите отблясъци по повърхността как идват и се връщат към залязващото слънце. Стареца дръпваше от лулата, обвиваше се в дим, а пръстите му пъргаво се носеха между дупките. Времето плавно ги задминаваше с приглушения си плисък, докато слънцето доближаваше хоризонта, оцветяващо се във все по-тъмни цветове - хубав, спокоен миг, който ги повика и се загледаха едновремено към залеза. Той остави мрежата и се отдаде на красивия момент.

         - Виждал съм как изгрява и залязва хиляди и хиляди пъти - проговори стареца. Гласът му беше дълбок и леко пресипнал. - Толкова много пъти съм го изпращал и посрещал и от тук, и там, навътре, и все така ми харесва.

         Изпусна дим от лулата си.

         - Как се казва? – потупа Ясмин лодката. Боята ѝ се беше отлюпила, оставяйки само напукани ивици по сухата вече дървесина от която е била направена.

         - “Кристин”, но името ѝ отдавна избеля.

         Погледна го в очите, бе видяла, че са сини и светли, но при спомена за името притъмняха, когато се опитаха да видят далечно изживяване или изображение, но почти веднага се завърнаха и пробудиха отново. Двамата продължиха да гледат към залеза.

         Преди съвсем да се смрачи, Ясмин го огледа - беше с работни панталони и изтъркано работно яке, обут в здрави военни обувки. На главата си беше сложил кепе, сигурно също военно. Повече ѝ заприлича на ветеран, не на рибар, а може би и да е бил и войник преди това – хората обичаха войните и често ги разпалваха за да посгреят кръвта си, но лицето и ръцете му издаваха за дългите години прекарани в морето, когато се е наситил на битките.

         Слънцето бе захапано от хоризонта и започна бавно да потъва в пастта му. Мислите на Ясмин се плъзнаха по пътеката, разстелила се над повърхността и стигаше почти до тях.

         Подложи длан и в нея улови последния отблясък на отиващия си ден.

         - Хайде! – викна на Мърка.

         После се сбогува със стареца, който извади лулата от устата си за да ѝ пожелае приятна вечер, и тръгна нагоре по пътеката, следвана от бялата си сянка.

         Фенерите вече бяха запалени.

         3.

         На следващата вечер отново слезе при стареца и лодките. Бе дошла малко по-рано от обичайно, котката без притеснение се качи при него и измяука за поздрав.

         Когато се облегна на лодката, той я погледна и покани:

         - Качи се и ти, има място – посочи една от напречните дъски срещу него. Днес не правеше нищо, просто седеше, оставил на вятъра да изсича още ивици по лицето му.

         Тя се прехвърли и седна на проскърцалата дъска. Мърка остана между двамата и подуши въздуха. Стареца порови в една кутия и измъкна сушена риба от която предложи едно късче на гостенката. Тя го помириса и бързо изяде.

         - Много странна котка – обади се Ясмин, докато я гледаше как се облизва и мие с лапа, загрижена за чистотата си след хранене. – От както дойдох, винаги върви с мен – всъщност, по-често пред мен.

         - Може би иска да ти покаже някое място или да те предпази от друго - котките са на този свят за да ни защитават от тъмните сили, макар хората рядко да го разбираме и ги приемаме просто като домашни любимци - старецът извади своята лула от джоба на якето си, после и кесия с тютюн. Напълни я бавно и внимателно, за да не се разсипват излишно трохите му, и я запали с обикновена клечка кибрит.

         - Може би – съгласи се Ясмин. Котката им се усмихна загадъчно и се сви да подремне, давайки им да разберат, че всичко край тях е спокойно. – За мен компанията ѝ е приятна, а и тя няма нищо против да обикаля с мен.

         Стареца кимна, че разбира защо е тук, след което двамата се отпуснаха в мислите си за отминаващия ден, за онзи, който ще го замени, за миналото, закачило се с кукучките си за тях или опитало се да ги улови в мрежата си – времето беше добър ловец, умел и изобретателен, знаеше как да постави капаните си, знаеше и къде да ги заложи:  

         Бяха съгласни, че човек може да се предаде, това е най-лесното, но може и да разскъса опитите му да бъдат задържани в него и да се откачи. Да се промени и опълчи на целия свят или да бъде все така онзи, който не иска да е, стискайки зъби да мълчи.

         Спомни си едно определение, с което се опитваше да си даде отговор на постъпките, приемани като правилни или грешни:

         „Един и същи човек веднъж може да бъде най-добър, а друг път лош. Зависи какво са поискали от него и на коя страница са отворили душата му”*

         А душата е прозорец, който може да бъде затворен за целия свят или да остане отворен към него. От теб зависи какво ще видиш през него и кой ще пуснеш да влезе.

         Стареца бе притворил очи за малко, четейки някой от редовете с които бе изписал дните си. На тези години, човек винаги има къде да отиде, какво да прочете – той преглеждаше онези тежки за него страници, напомнени му от появата на това момиче:

         Беше чувал, че всеки си има двойник под небето, само че не знаеше, че може да го срещне след интервала от половин век, затова и мислеше за прераждането в което вярваха толкова хора. Възможно ли е или е просто случайно съвпадение? Живял дълго, видял много, свидетел на не едно и две чудеса, прие, че всичко е възможно, както и че няма случайности в живота – всеки негов трепет е предварително написан в Книгата на дните, но не винаги човек има възможността да я прочете навреме.

         Ясмин гледаше отражението на лъчите по вълните как си играеха, гонеха се и се криеха един от друг, закачливо водейки вълните една след друга към брега, всяка отстъпваща на следващата правото да се докосне до сушата.

         Като търсещи вярата молители – протягащи ръка до светилището, допиращи се до него, а после давайки път на другите зад тях  – така назова момента, а морето отнесе мислите ѝ с неповторимото си шумолене. Лодката отново заплува с леко поклащане, както в онези славни дни, когато се е носела навътре и все по-навътре, направлявана от  смело излезлия в най-ранните часове моряк за да хвърли мрежата си там където другите не смееха да отидат. Предизвикваше дълбините и стихиите, потапяше всичките си страхове в тях и винаги се връщаше на брега с улов.

         Погледна към стареца, намиращ се все още между страниците - не искаше да му пречи, затова прекрачи борда и тръгна по пясъка и начупените късчета от всичко с което морето можеше да се раздели. Мърка, лека като въздишка, скочи и я последва.

         Изкачиха се отстрани по вълнолома и стигнаха до стария фар на края. От него се виждаше цялата ивица от брега с лодките и стареца, също и очертанията на града малко по-нататък. Беше ослепял, хората отдавна бяха извадили окото му на върха на кулата, но все още устояваше на вълните, опитващи в най-бурните си нощи да го сломят.

         Подранила звезда изгря над тях - котката замяука към нея, като в същото време и мъркаше. Звездата се усмихна с потрепване на двете си наблюдателки, с това позволи и на сестрите си да се появят. Нощта побутна деня да ѝ направи място.

         На връщане, Ясмин мина по друг път и щом легна, мислите ѝ все още усещаха поклащането на гъвкавата морска шир, което ѝ помогна бързо да заспи.

         Сънува, че е окото на онзи фар и се намира на края на света, нямаше към кой да погледне.

         4.

         На другия ден не излиза никъде. Лежеше, мислеше, спеше, сънуваше, събуждаше се и пак мислеше, нареждаше и разваляше подреденото, намираше се и се губеше докато не заспиваше отново. Казват, че сънят лекува и Ясмин търсеше лекарството му.

         Настояваше пред себе си, че е част от движението и трябва да го следва, а не да замира или опита да се спре насред нищото - изгубеното е изгубено и трябваше да го приеме, без да се връща към него с безбройните питания „Защо?!“ – тези малки ченгелчета, дърпащия я назад в неоценилото ѝ я вчера.

         В този ден се отскубна решително, макар да остави по острите им върхове части от чувствата си, но успя да ги загърби, а на други даде да се разбере, че са жалки и няма нужда да ги обсъжда със себе си и ги прогони решително. Разплиташе ги така, както стареца отделяше ненужните вече връвки от дебелото корабно въже, все пак ги имаше и възлите, а те понякога задиряха и не помръдваха:

         Бяха най-трудни за премахване, защото знаеха как да се омотаят в съдбата ѝ, разкъсваше ги наедно с малки късове от душата си. Беше трудно и болезнено, наситено с гочивина, но кой е казал, че живота ще бъде залят само от сладост...

         Когато деня вече отминаваше, чу как котката я викаше, но така и не излезе. Побърза отново да заспи и да тласне часовете напред за да се събуди в новия ден.

         На другата сутрин всички сенки в мислите ѝ си бяха отишли или поне отстъпили няколко крачки назад и усети отново как е част от движението, не знаеше къде отива, но е дошло времето да поеме нататък, без да се обръща назад: 

         Дали щеше да успее?

         Вярваше, че да...

         Вечерта отиде при стареца. Той изпускаше облаци от дим и закърпваше поредната мрежа. Седна на същото място, Мърка си измоли едно парченце риба и го получи веднага.

         - Защо не я пуснеш на вода? - поглади лодката Ясмин.

         - Стара е вече, няма да изкара и час, нека си изгние тук – отвърна ѝ, помълча малко, а после я погледна: - А ти, намери ли търсеното решение? 

         Разбираше за какво е дошла край морето и защо търсеше помощта му. Нали и той бе така изгубен някога, потърсил себе си на погрешно място, разбрал по-късно, че трябва да е там, където е оставил сърцето си – личен избор, с който живя толкова дълго като предизвикателство срещу силите си. Устоя, също като скалата на вълните.

         - Уж всичко отминава – каза тя, - само че спомените... - Поклати глава, косите ѝ днес бяха разпуснати и се раздвижиха: - Само те не си отиват изцяло, все още ги има.

         - Живота ни е като дъска по която случващото се забива пироните си. Някои едва се крепят, други стигат доста навътре, времето ще ги позатъпи и опита да излекува раните от тях, макар солта по тях винаги смъди.

         Морето въздишаше тежко тази вечер.

         - Имат толкова сходтсво, времето и морето, минават и преминават, отмивайки всички следи в пясъка или живота - колкото и дълбоко да са оставени, накрая биват изтрити от следващата вълна, от следващия ден.

         - Имаш предвид болката, не спомена?

         Стареца остави мрежата и събра ръцете си във възлеста, обветрена топка.

         - Да, нея – тя ще заглъхне и спомена няма да е такова изтезание, защото него няма как да изтрият, но ще е поносимо.

         Сините му очи бяха уморени от това.

         - Някога морето ми отне всичко, сега чакам времето да вземе и мен. Вярвам, че някъде там, където и да е, колкото и далеч да е, повърхнините му се сливат и ще ми върнат онова, което някога вече е било едно цяло – стареца сподели за надеждата от срещата с онази, на която толкова много му напомни Ясмин.

         Ръцете му сплетоха пръстите си като за молитва.

         - Всеки от нас губи нещо, понякога намира с какво да го замени, понякога не...

         - И остава заслушан в ехото на гласа му – довърши мисълта му Ясмин.

         Прозвуча сирена, опитала се да заглуши мига, слънцето вече се криеше зад хоризонта.

         - Утре си заминавам, но ще дойда пак.

         - Тук ще съм или там - посочи стареца малко сандъче в ъгъла на лодката.

         Ясмин не го разбра, но кимна. Той ѝ подаде ръка, стисна здраво с коравата моряшка десница нейната бледа нежност и се усмихна окуражаващо:

         - Живота е низ, в който добрите и лошите дни просто се редуват.

         - И ще вървя през тях – съгласи се Ясмин и пое заедно с Мърка нагоре, когато стъпи на пътя, все пак се обърна и погледна назад:

         Бяха там, вече обхванати от здрача - стареца и лодката под наболите по нощното небе звезди и припевът на вълните, докосващи тази вечер с много, много нежност брега.

         Така ги запомни – още една морска картина на времето.

         На другия ден си замина.

         5.

         След малко повече от половин година, Ясмин отново дойде в градчето заради обещанието към стареца. Започнал бе сезона на падащите листа, много от дърветата я посрещнаха съвсем оголени. Пътувайки насам, видя дългите колони на отиващите към по-топли места ята и вълните, ставащи все по-големи и по-страстни в устрема си към това най-накрая да залеят сушата. Може би след хиляда, хиляда и една години и това да стане – може би...

         Привечер слезе долу при лодките. “Кристин” беше тук, но стареца го нямаше. Мърка вървеше с нея - чакала я цяло лято да се завърне и не спираше да се гали в краката ѝ от радост, че не е забравена. Ясмин ѝ обеща, че този път ще я вземе със себе. Вече беше разпитала и знаеше, че не е на никой.

         Поседяха в лодката докато се стъмни.

         На следващите сутрин и вечер пак никой не дойде.

         Пообиколи и попита рибарите, готвещи се да излизат в открито море, дали знаят нещо за стареца. Те ѝ казаха, че си отишъл от този свят преди няколко месеца, тихо и спокойно, както си седял на лодката, сякаш е очаквал ден след ден това да му се случи точно там.

         - Една звезда беше изгряла над него и през цялата нощ остана налята с повече яркост от обичайното – разказа ѝ някой как душата му е намерила своя пристан на който го е чакала онази на която бе кръстил и лодката си. Хората са видели радостта от събирането им.

         Пуснали тялото навътре в морето, така бил заръчал стареца. Нямал близки, само няколко приятели рибари, които все още тъгуваха за него и изпълнили желанието му.

         Ако бе разпитала щяха да ѝ разкажат всичко за него, но тя вече го знаеше.

         Беше сънувала живота му.

         6.

         Седеше в лодката и мислеше за стареца. За онази горчива чаша, която е изпил съвсем в началото на своя път. За самотата, настъпила след загубата на любовта - на истинската.

         Есенното слънце ги обливаше в късните си опити да ги стопли, мислите ѝ преминаха борда и отплаваха:

         Всичко в живота идва, блесва като уловена от чайките рибка и бързо отминава. Оценяш го когато застанеш на ръба и видиш как си отива, колкото и да се опитваш да го задържиш. Затова и не трябва да изпускаме миговете - истинските, безценните. Ако ги изживеем, не трябва да ги оставяме да бъдат забравяни, дори и да са болезнени:

         Понякога крачката напред е връщане назад, дори и да се въртим в кръг, това е част от движението.

         Котката я наблюдаваше разпалила зелените си пламъци, надигнали се за да я защитят при нужда. Ясмин побърза да покаже, че всичко е наред, въпреки всичко, вече вървеше напред и тя щеше да ѝ бъде спътница. Погледа ѝ попадна на сандъка в ъгъла. Наведе се и го отвори.

         В стара кутия за тютюн, бе лулата на стареца. Оставил я беше за нея, просто така, за спомен на една непозната, която му е напомнила за миналото с лицето, гласа и цвета на косите си.

         Ясмин я взе - беше гладка от дългите години употреба, пускала отново и отново по някой облак от дим като комин на стара, пазеща много изживяни мигове къща и чу дълбокия, леко пресипнал глас:

         - Времето и морето ще се опитат да заличат всяка следа...

         - И не винаги ще могат – сподели тя с Мърка, която се разхождаше по перилата на лодката.

         И двамата бяха изгубили посоката си по някое време на пътуването. Той вече бе стигнал до краят на своята, а все някога и тя щеше да я намери.

         Тръгна по мократа ивица на пясъка, котката притичваше отстрани и гонеше стотиците искри, отразени по него. Вълните се разбиваха с едва чут плясък, морето ѝ мълвеше с обичайния си шепот сонети, Ясмин и котката оставяха отпечатъци от стъпките си по тях

         Този път не се обърна и не знаеше дали морето ги изтри...

         * От филма „Най-добрият човек когото познавам“