Въртележката така се завърта понякога, че заставаш на противоположната страна и се питаш как, по дяволите, стигна там?! Знам отговора много добре – в търсене на нещо ново и различно, в опити да запълня една празнота, която неизменно се появява при всеки – рутината. Като рутинна проверка рано сутрин проверяваш дали се събуждаш жив, или не, дали имаш пулс, ако имаш – чудесно,  още един рутинен ден ти предстои. Баналното кафе с две цигари – съвсем  малко отрова, за съвсем  малкия ти организъм. Разходка с кучето... Питам се  заради него, или заради мен е тази разходка?! Глътка свеж въздух нахлува в дробовете ми и алвеолите  го попиват - за тях ли е това, или за въздуха, чудещ се къде да се намести  на топло. Прибирам се, не бързам. Дори да закъснея за работа – какво от това, нима като отида на време ще свърша повече работа. Купувам си билети. За кого са те – за мен, или защото може  би те имат нужда да се почувстват полезни като изживеят живота си на досадна хартийка, която бива надупчена и изхвърлена в кошчето, където намира компанията на фасове, кофичка от кисело мляко, кутия от бира, опаковка от вафла “Морени” и т.н. На билета, вече продупчен,  може би там му е по-интересно. А на мен, перфорирана от ежедневието и от постоянните опити да го разнообразявам, не ми е много интересно сред  личности в лъскави опаковки, запечатани в ламаринени кутийки  балончета въздух, бактериални усмивки в пластмасови  кофички – фалшиви, с много нишесте, изпушили човечета, останали само угарки…. Перфорирани хорица като мен… Живеем в контейнер от боклук, а съдържанието сме го развалили сами – отдавана сме с изтекла годност, заместихме се с фалш и суета, с усмивки от стъкло, прозрачни погледи за прозрачни душици, механизирани усещания – пропити от внушения съзнания….
  В какво се превърнахме, или може би аз се превърнах, или може би ме превърнаха! Или просто позволих да бъда превърната… Превъртях се на другата страна на въртележката и сега искам да сляза, защото видях това, което не трябваше, и вече няма да мога да мисля, че така трябва, защото знам, че не трябва…  Вече няма да могат да ме убедят в истинността на подреденото ежедневие, в смисъла на праведния живот…

  Отивам на работа, чудесно, прекрасно. Подредения офис, цветята, всичко е така банално и омръзнало, че дори на бюрата им е писнало да ме виждат всеки ден, а цветята сякаш растат просто по навик – нали това трябва да правят цветята. С нетърпеливо движение пускам компютъра и отивам за кафе. Срещам като за добро утро похотливата усмивка на възрастния чичко от кафето. Как ме ядосва само “прекрасна бяла блузка, а какво има под нея” – какво да му кажа, как да му обясня на това първично същество, че там няма нищо, че всичко там се разлага в сладки отрови на алкохол, цигари и трева. Как да му кажа,  че всичко там не е нищо,  без да изпие няколко кафета. Как да му обясня на тоя кучи син, че е  макаронен тип с гнусно изражение, и защо, по дяволите, продължавам да си купувам кафе от там. И на това знам отговора, защото е на горния етаж.  
   Не трябва да излизам, движението, освен с кучето, явно ми  противопоказно. О да, знам какво ще кажете – “ти можеш да промениш нещата”,  а когато “нещата” променят теб, до степен да си подвластен на тях – какво правим тогава другари и другарки!? – НИЩО не правим, защото забравяме да сме хора с главно “Ч” като ЧОВЕЦИ. Забравяме да погледнем от другата страна на въртележката и да видим колко сме жалки , да видим как не се различаваме от света, в който живеем.   Бездушни сме като мебелите, които ни заобикалят, овехтяли сме като папките по рафтовете, развиваме се като цветята  - по задължение. Превърнахме се в компилация от интернет. Всеки, който си плати,  може да ни изтегли от тинята, да ни прослуша и да ни има. Стига да ни дава по някой залък , за да не спрем да дишаме, ей така, по навик. Но  няма проблем, разбира се. Наша милост , човекът,  така е свикнал с навика, че може и  по навик да си диша, дори без да се храни.  А може и да не си плати, ако е по “тарикат”.

Връщам се в офиса с двойно кафе. Вадя си цигарите и паля. Така е по-добре – обичам тази отрова да прониква в дробовете ми. Е, тук вече не знам защо – просто ми харесва. Работният ми ден минава по безумен начин. Цял ден седя и чета разни неща, ровя се в интернет, трябва да си създам личност, вече май това се прави само с интернет. Проверявам си пощата – за какво ли? Ако имам писмо е служебно,  а никак не ги обичам. Изобщо май не обичам нищо служебно. Дразня се и  от служебния етикет, от служебния телефон, от служебната ми физиономия, от служебните задължения, изобщо от задълженията. Дразня се и от правата, защото те пък пораждат задължения. Понякога се обърквам сама и се питам какво правя тук, по дяволите.

 Е, ще си тръгвам вече – не от тук, а от работа. Не знам защо си тръгвам, така трябва. Свършва работният ден и всеки като часовник започва да звъни, щастлив, че работният ден е свършил, а аз съм нещастна, защото работният ден свършва и мен. Остават няколко часа. Прибирам се вкъщи, пазарувам, готвя, чистя, пера,  но не защото трябва и някой ще забележи и на някой изобщо му пука, а защото  просто така се прави, така правят жените. А защо така не правят кучетата например. Тогава сигурно мъжете щяха да се женят за тях.

Вземам си душ. Защо ли – защото ми харесва да усещам как капките се стичат по тялото ми.  Харесва ми да минавам със сапуна всяка клета на повърхността, харесва ми как зърната ми набъбват, когато капките ги удрят, харесва ми как влагалището ми се затопля и овлажнява, просто душът ме възбужда. Сякаш се освобождавам, измивам всички погледи и всичката кал, хвърлена по мен, може би подсъзнателно искам да измия душата и мислите си от всичко това. Опитвам се да ощавя шумотевицата от града, полепнала по мен,  да замразя газовете от автомобилите, да унищожа всяка следа от деня, който ме свърша.

Приятелят ми си идва. Нещо не сме в настроение. Него рутината го съсипва повече от мен. И започваме отново със служебните неща. Служебната целувка, служебното пощипване по дупето, служебното разтваряне на хавлията, служебната проверка дали всичко от тялото ми си е по мястото, служебното вдишане от аромата ми, служебно разкопчавам панталона му, и той служебно ме спира, трябва да си събуе обувките и естествено трябва кучето да започне да му се радва. Служебната маса, със салфетки и свещи .  Бирата, вечерята, служебното “ много е вкусно” служебните цигари в леглото пред телевизора след вечеря. Служебните новини – не искам да знам кого са застреляли, винаги ми става мъчно, не искам да слушам политиците ни, не искам да знам кой отбор е победил, а как? не искам да знам кой е спечелил медал, а защо? не искам да знам какво ще  е времето утре, а къде ще сме ние във времето утре? Не ми се гледат новини и филми, не искам да се сливам със света на хората там – това не  моят свят, не е светът, който искам, не е светът, който ме иска. Не искам да ми промиват мозъка с реклами и изтъркани клишета....

   Целувка, две, три.... Език.... Ръце... Идва ми да изгася телевизора с поглед. Протягам се и го убивам. Телата ни голи, слели се в опияняващи тласъци. Пламъкът на свещите трепери от възбуда и кожата ни настръхва под меката им светлина. Обичам тези моменти повече от всичко.

Служебната цигара след секс.

Половин час отпускане и после той сяда пред компютъра, а аз – аз каквото ми скимне. Лягам си и денят приключва. Лягам си с кучето, защото той е пред компютъра. Но сякаш не ми пречи това, просто съм свикнала.

Служебното “лека нощ”, служебната целувка...

Аз не обичам служебните неща!!!

А защо им се подчинявам тогава, по дяволите!

И не обичам да ругая, и не го правя, но тук като че ли прекалих.

Време е да спя. А пък утре... утре ще видим дали и как ще се събудим.