Ежедневие
Виждам го как пресича улицата. Леко притичва, замята дългите си ръце и крака, навежда се да прибере в близкото кошче някоя захвърлена хартия. Около дългото му тяло се е омотал възмръсничък шлифер. Вади гребен и сресва в движение белите си коси, после отново се забързва напред. Вече ми се струва, че няма закъде да е толкова устремен, трябва да е от година-две пенсионер. Сам е като кукувица.
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото ù тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да ù се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кого да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета” - пошегувах се веднъж. Не схвана закачката. ”И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му… не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се, че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка, не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.
Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясва в настъпващия мрак.
Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка ù…
Заминал си е още един ден.
01.06.2011. Любомир Николов
© Любомир Николов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ице, обещавам да корегирам поведението си, считай ме готов за подвизи с подкрепата на мерлото, тази божествена напитка! Поздрави!
-
Любчо, Любчо!
Къде изчезна в гори тилилейски? Ха, добре дошъл. Ако до десетина дни имаш възможност, навести ме пак в София. Запазил съм ти от Санданското мерло.
Ха, да не пропусна. Много ми хареса написаното. Не би било излишно, отделните епизодчета да ги отделис с по един интервал. Очаквам следващото.
Успех и... до скоро! -
Наборе, нещата не са каквито бяха, на много по-зле са.
Поздрави! -
( Константине ), и аз имах нещо като дневник, по едно време в казармата. Ей, единственото й хубаво нещо беше, че бяхме млади. Е, в спортната рота не беше чак толкова зле. Имам и постинг" Спортната рота", в две части.
Ами тече си живота, и това си е. Поздрави, недей бъди толкова взискателен към себе си!
( Одисей ), радвам се да се запознаем, поздрави! -
Тъй ми завършваше дневника в казармата:
"27 януари, 1988 (петък). Сутринта комбата изкара пред строя едно момче от трета рота. Човекът имал радио "първо за да слуша забранени радиостанции и второ - за да изпита здравината му в асфалта.". Идиот!. Оня вдигна радиото и с трепереща ръка го хвърли със сила. Беше хубаво радийце. То се пръсна и в този момент гръмна химна.
Вечерта бяхме на кино. "Котешка опашка" с Елжана Попова.
Замина още един ден!
28 януари 1988 (събота)
Днес излязох отпуска. Да бях останал в ротата. Животът си тече шарен и хубав. Направих си снимки. След това в "Хемус" се смилиха и ни дариха с по една лозина с водка. Ни рак, ни риба, но повече - след 2 години. Поне хапнах пържени картофи. Изпих и няколко кафета.
Замина още един ден!
29 януари 1988 (неделя)
Бяхме в ДНА-то на дискотека. Пя Ваня Костова - единственото хубаво нещо. Няколко пъти я бисирахме. Дискотеката завърши "с нещо за почитателите на твърдия звук". Manowar'84. За първи път от пет месеца изкуфях мощно!
Замина още един ден.".
Няма да продължавам, че ме хваща срам колко свястно съм писал на 18 г., а сега какви халтури творя. Две седмици го водих и запазих тефтера.
Поздрави, Любо. Заминал си е още един ден. -
Да, имаше едино стихотворение, чел съм го много отдавна. Завършваше така:
"Не, не ми е жал за небето,
че остава без един гълъб.
За гълъба ми е жал,
че остава без небе."
Ние сме само едни гълъби от ятото.
Поздрави, наборе от махалата Лозенец! -
Ежедневието си е една проза, а пък поезията си е едно заблуждение, ама сладко! Поздрави, Ивон!
-
Ами то животът си е ежедневие! С поздрави, Лубара!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
