Е К С К У Р З О В О Д

В петък започнаха подготовката за посрещането на испанската група.

Ангелов направи съобщението, че групата ще нощува в хотел “Ален Мак”. И тъй като нямат екскурзовод, а момичето преводач е на първи тур и не познава града, ще се наложи Лъчезар да отиде в 10 часа, да потърси преводачката, която ще го очаква на рецепцията и да разведе испанците из забележителностите на българския град.

Лъчезар изказа съмнението, че няма да е добър екскурзовод, но Ангелов не позволи да изкаже неувереност в повече.

В събота в 10 часа сутринта Лъчезар влезе във фоайето на хотела.

Хвърли един поглед на присъствуващите, но нито едно от съществата от женски пол не му заприлича на преводачката.

Приседна на един от фотьойлите, за да поизчака.

Покрай него преминаваха испаноговорящи, без да му обръщат никакво внимание.

В един миг забеляза много млада девойка с боне на главата, в синьо-зелено, дълго почти под коленете палто, да поставя ключа си на плота в цвят махагон, хвърли бърз поглед на залата и заприказва с жената от другата страна на преградата.

“Много е младичка, почти ученичка!” – повдигна вежди в учудване Лъчезар, подвууми се, но реши да я заговори, все пак трябваше да попита някого.

- Извинете – насочи той поглед към жената на рецепцията – при вас вероятно имате испанска група?

- Да.

- Трябва да се срещна с преводачката им, но нямам понятие, как да я намеря.

- Аз съм човекът, който ви трябва. Вие управителят на ресторанта ли сте? – разтворило устни в чаровна, притеснена усмика, попита младото девойче. – Познах ви по мустачките. Така ми бяхте обрисуван в София.

- О-хо-о! В София разговарят за мен? – прие учуден вид Лъчезар и се усмихна доброжелателно.

- Но не сте ли вие човекът, с когото трябва да се срещна тук? Извинявайте! – някак уплашено и притеснено се заозърта момичето, като размаха ръка във въздуха, сякаш желаеше да изтрие грешката.

- Не, не. Аз съм. Но бях изключително озадачен, че някъде в София са разговаряли за мен.

- Така ми бе обрисуван човекът, с когото да се срещна тук, от моите шефове и трябваше да се казва... – момичето присви устни.

- Лъчезар? – прекъсна я той.

- Да, Лъчезар. Вие ли сте това?

- Да. А вие, вероятно сте...? – изгледа я професионално, в упор Лъчезар. Искаше да усети дали ще преминат биотоковете помежду им. Това го правеше  често напоследък, без да го показва, когато имаше насреща си обект от другия пол.

Девойката бе твърде крехка и плаха, и цялото и същество подсказваше, че се държи така, сякаш е на изпит пред професора си.

И не се излъга.

- Аз съм Офелия Йорданова. – подаде възпитано ръка момичето. – Ще ви помоля да ме извините, но трудно се организирам. Това е първата ми група и за тези четири, вече пет дни, ме шашардисаха. Накараха ме да изляза извън релси.

- Защо? С езика ли ви е трудно?

- Първия ден ми бе особено трудно. Докато се адаптирам. Те ми говореха такива неща, които въобще не бях ги учила. Но влязох в ритъм. Затова тук ще разчитам изключително на вас, защото въобще не познавам града ви. Не съм имала възможността да бъда тук, в този край на България и се чувствам, както казва майка ми “в небрано лозе”. Нито познавам градовете, през които преминаваме, нито знам нещо за тях.А испанците само ми задават въпроси. Къде е туй? Какво е онуй? Че откъде да знам? Аз мене си не мога да оправя. Така че разчитам много на вас – заключи девойката, поглеждайки го с гълъбовите си очи.

- Знаете ли, аз не съм екскурзовод, но ще опитам. Моят шеф и вашият са се договорили по телефона да преведа туристите през централната градска част и да стигнем до старата историческа част “Вароша”, дето се намират старинните къщи. Оттам нататък ще се оправяте самичка.

- Да, да – съгласи се нетърпеливо, прекъсвайки го девойката. – И ще казвате по някоя дума за забележителностите, а аз ще им превеждам и заедно ще се справим някак си. – отново му се усмихна чаровно, чисто по женски тя.

- Надявам се!

- Оля! Оля! – обърна се Офелия към туристите във фоайето.

След кратък разговор, цялата група се насочи навън и там девойката им представи екскурзовода Лъчезар. Той им кимна в различните посоки и те всички учтиво му отвърнаха, оглеждайки го с любопитството на туристите от цял свят.

Минаха вкупом покрай билдинга на Американския университет и стъпиха на надплощадното пространство, развито на два етажа, около което се намираха множество от сградите, които се населяваха от различни официални институции, като: ХЕИ, Театър, кметство, профсъюзи, банка, кино, ресторанти, кафета и др.

Минаха пред също толкова огромния билдинг на новата поща и минавайки покрай сградата, в която се помещаваше тяхният ресторант, наведе глава към Офелия.

- Тук се намира нашият ресторант. – прокашля се и добави: - След входа, слизате надолу по стълбите. Ще ви чакам там към 12 часа. Мисля, че така е уточнено.

- Нека да е в 12,30, защото те скоро закусваха. Желаят да минат през пазара и да си вземат фрукти.

- Да, добре. Ей там пред нас, това е мостът за към Младежкия дом. От него надолу, по течението на реката, на около 300-400 метра вдясно се намира пазарът.

- Добре, че ми каза. Ще им предам. Благодаря!

- О-хо-о! Това ли е старият град? – възкликна девойката, когато зърна каменните зидове, минавайки пред групата край Историческия музей. – Много е красиво!

Испанците стъпваха по калдъръма около тях и бъбреха шумно, разглеждайки сградите строени в анадолско-византийски стил.

Влязоха в огромния двор на православната църква.

Лъчезар се поклони леко, прекръсти се и прекрачи прага, а след него и останалите. Купи свещ, а след него и Офелия, след тях испанците сториха същото.

Лъчезар застана отдясно до високия, лъщящ в златно свещник, взе огънче от свещта на върха, подържа я, докато каза наум малката си, скромна молитва и я постави на свещника, между другите горящи свещички.

Испанците също запалиха своите и заговориха за нещо с Офелия.

Навсякъде около тях ухаеше на благовония и тамян.

От високите прозорчета се процеждаха разноцветни снопчета светлина.

- Желаят да кажеш няколко думи за вашите обичаи тук. Как се провеждат церемониите при нас.

- Те нали също си имат църкви?

- Да. Но те са католици и искат да разберат нещо за нашата, ортодоксална, православна църква.

Лъчезар се замисли за миг като обходи с поглед цялата зала.

Около тях минаваха бабички, облечени в чиста премяна и забрадени в нови кърпи, поставяха цветя пред иконите (каквито липсват при католиците) и тук – там по някоя стотинка, кръстеха се усърдно и произнасяха със забързани устни в неразбираем шепот молитвите си.

Усети, че не е подготвен и че някак си вътрешно малко се нервира, но изведнъж реши, че обстановката говори сама за себе си и все пак ще се опита да им каже няколко думи, колкото да не е без хич.

- Всички вие можете да наблюдавате хората, как влизат в храма, извършват своя обряд и излизат отново с лице към олтара, правейки кръстен знак, както групичката, дето е сега на входа.

Всеки минава пред иконата на светец, когото приема за свой покровител и на когото желае да изкаже почитта си, може да мине и пред всички икони и да запали свещички, разбира се.

Тук, в тази зала, се провеждат всекидневните сутрешни и вечерни богослужения.

Отделно се провеждат тържествени служби и бракосъчетания, които допреди седем или осем години, по времето на Тодор Живков, не се позволяваха или се извършваха тайно и скрито.

- Защо не са се позволявали? – преведе девойката.

- Такава бе политиката на управляващата много десетилетия Партия. Вероятното и желание е било, да превърне един цял народ в атеисти.

- Диктатура? – попита някой от испанците.

- Да. Нещо подобно, както при вашия генерал Франко.

- Ако желаете, можете да обиколите и да разгледате иконите и дърворезбите на иконостаса отпред. Желателно е да не се пипа нищо.

- А коя икона е на Йезус Кристос?

- Тази горе в центъра и тази вдясно. – каза Лъчезар, без да посочва с пръсти. – Отляво е Божията майка, Богородица.

По ликовете си приличат с вашите, доколкото знам, макар че при вас няма икони, а скулпторни фигури. Само че в изначалните икони във византийски стил Спасителят е изографисван с по-тъмна кожа, отколкото в някои от по-късните икони, както е при вашите католическите фигури.

- Да. Да. Наистина имат прилика! – съгласиха се испанците.

- Питат за нещо по-специфично, за нещо, което може би се е случвало тук, за това кога е строена църквата...? – каза Офелия. – Или нещо друго впечатлявящо?

- Ти нали им каза, че не съм професионален гид и не мога да знам кога е строена църквата, може би отвън да има някакъв надпис, но не съм го забелязъл.

- Не съм им казала. – премигна на често Офелия. – И няма да им кажа. Те не трябва да знаят за това.Разкажи им нещо друго.

- Друго не ми хрумва - и замислил се за миг, продължи - Ще ви разкажа тогава една история, която се е случила тук, още през времето, когато турците са владеели страната ни и по-точно този, нашия регион.Можеш да им кажеш, че страната ни е била близо 500 години под турско владичество и нащият, Пиринският край, е освободен много по-късно от Горна България, чак в 1912 година, тоест около 40 години по-късно.Действието за което искам да разкажа, се състоява някъде в 1908 година, примерно или приблизително.

Турският околийки паша, военачалник, пленява със своите отряди при засада местния войвода Яне Сандански, борещ се със свой отряд – чета срещу турската власт.

Почти по цялото течение на Пиринска Струма той е бил и съд и присъда. Нещо като английския Робин Худ.

- Да, да. – кимаха туристите. – Знаем.

- Пленяват го и го довеждат пред пашата.

Пашата е бил с английско военно образование, и това ознава логически, че не е бил прост човек. Той изказва уважението си и благоразположението си към Сандан паша.

Като истински джентълмен, с фес разбира се, го пита, какво е последното му желание и дали би могъл да го изпълни, преди да го изпратят под конвой за Цариград при падишаха.

Сандански обяснява, че има една млада учителка в града, за която би желал да се ожени. Ако извърши това действие, да се венчае за нея преди смъртта си, след това могат да правят, каквото пожелаят с главата му.

Пашата наредил да доведат учителката. Украсили я с венче и було и под охрана ги въвели тук, в църквата, дето сме сега ние.

Турчин мюсюлманин не е влязъл в християнската обител, но стражите завардили отвсякъде подстъпите към църквата.

Пропуснали вътре само попа и младоженците.

Когато стъпили в Божията обител, попът влязъл в олтара, където съществувал таен отвор на изход, излизащ на 150 метра по-нагоре в гората и отместил камъка.

Олтарът е светая светих на Господа и там влизат само мъжете духовници, които са посветени и имат право да извършват свещените тайнства и ритуали.

Въпросната учителка е първата жена, която е влязла в олтара и заедно със свещенника и Яне Сандански се изнасят дълбоко в гората, за изненада на пазещите отвън.

Турците чакат, чакат, пък влизат и разбират чак тогава, че са измамени.

Та, ето за този олтар пред вас се разказва в тази история и тайният проход се намира някъде там, отзад и отдолу вероятно.

Испанските туристи мълчаха, като някои от тях още държаха горящите свещички в ръцете си.

Лъчезар усещаше, че историята за геройство и любов, някак си ги бе омагьосала и смълчала.

Доброто и любовта бяха победили злото, а това бяха историите, пред които свеждаха чела народите от цял свят.

Бе се получило някак естествено. Всички се бяха развълнували.

Дори в един момент бе усетил, че от вълнение разказът му беше станал задъхан и нещо издайническо го беше хванало за гърлото и сълза напъваше в окото му, но се окопити и се справи със ситуацията.

Пожела им приятна разходка, показа им посоката към пазара и се отправи към ресторанта.

Там подготовката кипеше с пълна сила.

Към 12,30 часа туристите заслизаха по стълбите надолу покрай банката, Офелия ги пропусна пред себе си и те всички подред възклицаваха:

- О-о, Флоренсио! – познали Лъчезар, макар че бе сменил спортните си дрехи с униформата.

Той се усмихваше на всеки и им посочваше да се настанят в заредените вече с предястия сепарета.

Музиката ги предразполагаше и някои отидоха да танцуват на дансинга.

Обядът мина както обичайно, по ноти.

Когато си тръгваха, един от туристите му подари касета с испанска музика, но си взе един пепелник от близката маса и го сложи в чантата си, като нещо забързано говореше.