Началото
     Това е моята история. Казвам се Сам. Работя за правителството и съм част от секретен проект за развиване на човешките способности. Нямам  право да разказвам на никой за този проект, а също така ми е забранено да демонстрирам силата, която придобих по време на експеримента. С две думи достигнах нивото на свръхчовек. Не знам какви планове имаха за мен, но всеки ден изпробваха уменията ми и ме подлагаха тестове. Не зная до кога щеше да продължи всичко това, и сигурно щях да живея по този начин, ако не бе дошъл онзи ден. Денят, в който всичко се промени и разбрах каква е истинската ми цел. Мислех, че съм единственото „опитно зайче“, ала грешах.
Имаше и други. Разбрах го, когато се натъкнах съвсем случайно на една тайна стая с няколко болнични легла. Картинката не беше от най-приятните, затова няма да я описвам с подробности. На едното легло лежеше някакво момче с доста болнав вид. Щом усети присъствието ми, се втренчи в мен.                           
   - Кой си ти? И ти си един от тях, нали? Не ме наранявай, моля те. Вече ми причиниха достатъчно. - момчето пребледня и започна да се дави от внезапна кашлица
  - Хей, успокой се. Няма да ти сторя нищо. Самият аз съм експеримент.
  - Сам? Ти ли Сам, за когото толкова говорят? Слушай ме, най-добре изчезвай оттук, докато имаш този шанс. - думите му отново бяха прекъснати от кашлицата        
- Какво ти е? - попитах го
- Умирам. Поредният неуспешен експеримент като всички преди мен. Никой не е издържал на опитите... освен теб.  Ти си еволюция на човешката раса. Ти си уникален. Затова си им толкова нужен. Чрез теб те могат да имат всичко.
- Чакай, чакай. Онези с белите престилки изобщо не са ми споменавали такива неща. Доколкото си спомням, не съм виждал такива неща и в договора, когато дойдох. Не трябваше ли този експеримент да е само с хора, които го желаят?
- Дълбоко в себе си знаеш, че и ти не искаш да си тук. Тук няма доброволци, а само интереси. По някакъв начин са успели да те привлекат. Щом си тук, значи, че те са искали да си тук, а не ти... - момчето спря и в очите му  прочетох ужас. Доктор Франкен бе влязъл и ни гледаше подозрително, ала изглежда не бе чул разговора.
- Сам, какво правиш тук? Тази стая е с висока степен на секретност.
- Не видях никакви пречки да вляза. А и кой ще ме спре? Все пак от няколко месеца това е моят дом. Реших да го поразгледам.
- Не се прави на умник. Знаеш, че не бива да влизаш в стаи, в които нямаш  
работа, нали?Ще те помоля да излезеш и двамата да забравим, че това се е случило. Знаеш, че наказанията не са никак леки. - старчето беше прав. Налагаше се да отстъпя, затова погледнах за последен път момчето и излязох. Какво ли щяха да му сторят? Умората не ми позволи да мисля повече и се прибрах в стаята си. Последните мисли и впечатления се изгубиха в съня ми.

                                           Глава  втора

Някъде около 8 сутринта...
    Събудих се от необичаен шум. Сякаш в съседната стая имаше много хора, които  разпалено обсъждаха нещо на много висок тон, а предвид изострените ми сетива, не можех да спя - все едно бяха до мен и ми викаха в ухото. Нямах избор, трябваше да ги изтърпя, докато млъкнат и ме оставят да спя. Не желаех да ги подслушвам, ала беше неизбежно.
 „- Ами ако и този път е неуспешно? Вложихме прекалено много средства, а проклетите хора не издържат опитите. 2000 експеримента и само един положителен от тях.“
 „- Длъжни сме да опитаме. Усещам, че имаме още един необикновен индивид.
 А индивиди с такива показатели се срещат изключително рядко.“
 „- Държавата намали средствата ни. Все по-малко прикритие ни остава. Този експеримент трябва да е успешен, не можем да си позволим нов провал. С оглед на положението това може да се окаже последният ни шанс.“
  „- Добре тогава. Пригответе флуидите. Започваме след час.“
  Разговорът приключи, ала след това, което чух, изобщо не ми се спеше. Бях изумен... 2000 експеримента?! Но как не съм видял никой. Денонощно съм тук. Няма как да са ги скрили... но все пак вчера видях един и то съвсем случайно.   Тази работа изобщо не ми харесваше.