Ел ниньо

Тя привлече вниманието ми веднага. Нямаше как да не я забележа сред огромния човешки мравуняк, изсипал се на плажната ивица пред хотел Бургас. Чух гласчето ù – очарователно тънко и звънливо, то се открои и вряза в апатичното ми съзнание, размазано от безобразната какофония на брега. Малко създание с мълниеносна скорост свличаше от себе си гащички, ярка многоетажна рокличка, розови малки джапанки. Остана  едно голо  дете – невинно в реакциите си,  захвърлящо излишното, за да освободи естеството в себе си и пак така натурално да се устреми към водата като по предродов инстинкт. Казваше се Мира – дете на света, „мира сего”. Името ù приличаше като никое друго. Точно така трябваше да се казва.

Мира имаше руси до белота коси, подрязани на черта (руснаците имат точна дума – белокурые волосы), светлосини очи, зачервени от слънцето бузки. Ангелче между ленивите плажуващи скотове.

- Може ли да вляза в морето, мамо?

Майка ù я удостои с нещо като измрънкване. В този момент тя беше отдадена на списанието, разгърнато на коленете ù. Младата жена явно не страдаше от комплексите на параноичните майки, които разбираха материнството си с подвикващи наставления, забрани, истерии, строг контрол в периметъра на чадъра. Но не беше и нехайна. Напротив. Може би имаше своя педагогия спрямо дъщеричката си, в която основният закон беше: свобода на детето, свободни изяви на желания и емоции на всяко човешко същество. Тя самата беше винаги седнала и превита над някакво четиво или усърдно водеше нескончаеми телефонни разговори. Бих казала – емоционално поведение, да прави каквото иска. Не повтаряше автоматизираните навици на плажуващата маса: обтриване със защитно масло с висок коефициент, лежане под/до чадъра, дъвчене на прегрял плод или царевица, подпиване на бира. Не крещеше на момиченцето със скандинавско русите коси и сините очи. Казваха си малко и най-нужните думи. Тя се чувстваше свободно и добре в своето пространство – под чадъра с четиво в ръка. Дори не кокетираше с пози и погледи. Тялото ù беше не слабо, с мускулести бедра и прасци, приличаше на научник, отдаден на науката си и забравил женствеността. Понякога общуваше от любезност със съседна възрастна  двойка българи, които се грижеха за две внучки. Веднъж я чух да обяснява, че ще стои на Слънчев бряг до 19 август и че тези три месеца са ù предостатъчни. После заговори за болестта на малката, която преминала бързо, дори с добър ефект – коремчето на момиченцето се прибрало.

Мира вече изваждаше торбичка, която обърна, и от нея се посипаха играчки за пясък. Детето се заигра до хавлията, без да изисква внимание, не като другите – уж наивно, но подличко да стоварват пясък върху хавлията на маминка. Нито дъщеричката, нито майката си пречеха една на друга. Някак си всяка правеше своето. Пак така кротко детето повтори въпроса за морето на майка си. Тя стана, взе го за ръчичка и полуобърната, продължи да говори високо на съседите си. В ръцете ù се появи розово плувно снаряжение от силикон, нещо като двуметров червей, който във водата се оказа хитроумно помагало за начеващи плувци.

- Гледай, гледай какво интересно детенце! Нехарактерно с поведението си българче!

Възклицанията ми бяха подети вяло от Грета.  Изхъка по неволя. Тя можеше да се вдъхновява само от своите в семейството – сина си студент и приятелката му, осемдесетгодишните си родители, многобройните си познати. С нарцистичен апетит обмазваше белите си запазени крака с измишльотините на Ейвън. Изпитваше глад да  демонстрира макиажни грижи. Методично това се извършваше в хотелската стая, на плажа. Някой изглежда ù беше внушил, че жената след шестдесетте трябва да плува в масла и лосиони. Те не бяха нейните ангели спасители, защото господ ù беше дал и беше запазил стегнато тялото ù. Тя определено знаеше тайната си и флиртуваше с нея.

Гретхен познаваше почти целия град, особено онази част от него, която носеше комсомолска закваска като нейната. Разказваше ми до девето коляно историите на разни хора, почти се опияняваше от монолозите си. Когато я прекъсвах, за да се получи нещо като диалог, очите и веждите ù шареха нервно и тя пак продължаваше, въпреки моя завой. Веднъж направо се троснах: не ми се слушат историите на непознати  хора. Какво ме интересуват. Пък и аз съм си чешит – не понасям ровенето в нечий личен багаж...

Грета не закваси от моя възторг. Не разбра харизмата на това дете.

Тя имаше други емоции – пътуванията до Башкирия, Петербург, Полярния кръг в Сибир. Току цитираше на руски, тананикаше по пенсионерски с изкусни извивки неразбираеми мелодии, често тръскаше къносаната си, но здрава коса. Биваше си го нейният свят – сигурен и непоклатим като вечната сибирска тайга! Самовлюбен като руски барин от Питер.

В морето Мира беше чародей – палуваше, хвърляше се смело по вълните, отпускаше се по гръбче, плуваше. А беше на не повече от пет. Другите деца на познатото възрастно семейство бяха по-големи, влизаха в морето с пояси. Мира се мяташе около тях - гола, руса, блестяща и радваща се на играта във водата. Не ù трябваха други – нито дете, нито възрастен, за да се забавлява, както златната ù душа ù подсказваше. Понякога при нея идваше майка ù, подаваше ù розовия „червей” и той се превъплъщаваше в деликатен помощник на детето за морските игри. Дори и жената го яхваше, за да се отпусне без движения върху водата. Друг път хващаше за ръчички момиченцето, влачеше го върху водата и с един твърде мъжки жест го издърпваше за босото краче нависоко във въздуха и го ловеше в прегръдка. Възрастният в този момент не беше нужен на детето си. Непосредствено у мен се роди асоциация за индивиди, които винаги изпитват желание да се чувстват инфантилно зависими от грижите на жена. На това му казвам „хванати за женска цица”. И деца, и мъже. Но не и това момиченце. В поведението му не откривах дори и детското хвалипръцкане – да иска внимание за своя малък героизъм. А грижите на майка му не бяха грижи. Жената оставяше детето си да се самоуправлява, тя му се любуваше тайно. Сигурна бях в това! „Деца на природата” и двете.

До мен от шезлонга си измърка Грета. Тя трябваше да се обади на своите (за пореден път от сутринта). Свенливо издърпа свлеклия се бански, сякаш пред нея наистина бяха очите на баща ù.

- Таткооооо, здравеееей... къде си? А така ли? И лампите светят, и телевизорът работи... Ооооо... да не би Стоянчо да ги е оставил? Я му позвъни и го попитай!... Така ли? Ивка и Кико ще минат през Баните да си вземат домати и да се видите? Ами Елен и Стоян също споменаваха това... Еееее, ще се видят и братовчедите... Добре, татко, постой у нас в апартамента, пусни климатика... Аз след ден се връщам. Хайде, лек ден! И да не излизаш из града, че е ад! Ще се чуем пак!

Започна поредната логорея – коя е Елен, майка ù, баща ù... защо бащата на Грета е в апартамента ù...

- Ох, виж малката принцеса... виж как се радва на морето... много я обичам! Да мога да я прегърна, да я цункам! Но не смея да кажа нещо на майка ù... така ме респектира тая жена... а милата маймунка е невероятно дете... толкова освободено... по-точно необременено...

Едва се класирах с емоциите си между конницата от думи на Грета. Белите и намазани крака се покриха с голям черен шал, цялата сянка под чадъра стана територия табу. Изпружих се по корем върху моето нещастие – шезлонга под изгарящите лъчи на пладнешкото слънце – и като куче с провиснал от жега език заоглеждах около себе си. Толкова голота и пъстрота, че очите  просветляват... Добре че е шумът на морския прилив, иначе нещата са си от комерсиални по-комерсиални... и тривиални... задълбавам в книгата си с разкази. Чета и подразбирам технологията на другите. Уча се... ама кучето от гледане касапин не станало...

- Мираааа, иди, маме, да ми купиш една вода. Поискай и чаша с лед. Ето ти два лева.

- Добре, мамо, ще ида.

Направо не исках да хвърля поглед – по нагорещения пясък не биха се класирали нестинари или джезвета с кафе... такъв адски огън беше, но малката принцеса изтича голичка и босичка до съседното заведение. Без хъмкане и глезотии. По силата на естествения нагон и на хронологията на ставащото. След пет минути се появи също толкова кротко, като прилетяло гълъбче от бога, предаде на маминка поръчката и затича към морето. Малкото ù голо задниче проектираше доброто в чист вид.

Телефонно изваждане от релси.

- Алооооо, здравееей, миличка! Как си? Как е на вилата?... така ли... събрахте се снощи съседи и се почерпихте... ееее, хубаво... и ние снощи купихме по едно Съмърсби и си направихме малка почерпка с разходка по брега... гледахме луната и лунната пътека... Дъщеря ти замина ли за Германия?... Ох, и при Янчето трябва да ходя да я гледам след операцията... да, вчера се чухме лично с нея... добре е... чакам да ме извикат за раздвижването... хайде, миличка, целувам те, след ден-два ще се видим...

Положението ми е критично. Цялата съм в собствен сос. Ставам и изпитвам болката от палещия пясък. Морската вода ме приласкава, гали тялото, загълвичва ме... отпускам се и се отдавам на морското удоволствие... на десетина метра моята малка принцеса също се радва на меките ласки на морето. Хвърля се като мренка, пляска, облизаната ù от водата косичка изглежда като златна топлийка. Мислено я целувам. Обичам те, мило същество, обичам свободата ти, чувствам силата на човешката природа в твоите естествени и неподправени емоции – в смеха, движенията, в играта ти. Ще те запомня като най-яркото преживяване от седмичното летуване на морския бряг. То компенсира умората от шума, многогласието, яркия човешки поток, жегата, комичните креатури с ненаситни уста в малкото ресторантче на хотела.

Днес вече е осмият ден. Ще пътуваме. Куфарите са издули мехове и кротко ни чакат в стаята на позната в същия хотел. За последен път повтарям механизираните действия на плажния индивид: обмазване, закотвяне на шезлонг, заемане на небрежна „плажна” поза, в която банските са повече от излишни... Мястото под чадър 16 е празно... зоната на малкия ангел... тъгувам... но не за дълго. Чувам ги като идват с майка си. Гледам ги – толкова ми се иска да се приближа и да споделя възхитата си от това самостоятелно и възпитано дете, да го прегърна, да се запозная официално с него и майка му... но предразсъдъците и негово светейшество моралът ми пропъдиха набързо смелите мисли и останах пак с преживявания наум. Нищо ново – добротата и хармонията съществуваха кротко и незабележимо, видими за онези, които ги търсеха и ценяха. Like me – оппааа... малко нескромно...

Когато се прибрах късно вечерта у дома, намерих в интернет музика фадо. Слушах омагьосана Мариза, Хоао Брага, Амалия Родригес... в душата ми носталгичните мелодии дълбаеха пропаст, която изкъртваше вина заради бездетството ми, тежка мъка, остро чувство за непреодолима самота... плачех  и тъгувах за дете като Мира...

Винаги ще слушам фадо. Не искам да изтрия спомена за нещо, към което съм се стремяла, но което никога няма да достигна.